КНЯЗА
Когато го погребваха, стана земетресение. Къщата ни се разтрепери и започна да пуши, а варта съскаше и падаше от стените. Земята замуча като болна крава. И приятелите му, които носеха ковчега, го зарязаха насред двора, близо до градинката с домати. Заваля и дъжд и всичко се сля в едно – страх, смърт и земетресение.
В суматохата мене ме заведоха в къщата на началната учителка, за да не гледам повече и да не се плаша. А и защото дъждът щеше да ме отмие. Учителката, която беше най-хубавата жена в околията и най-добрата учителка, ме прегръщаше и ме успокояваше. Все пак беше умрял братът на баба – Кольо Княза, легендарният Кольо Княза.
Учителката първо реши да ме сложи да спя на обяд, но се сети, че земетресението може да се повтори, и ми даде да решавам задачи. Тогава чухме музиката, която предвождаше погребението. Познах виенето на баба и чух как хората шляпат в локвите, чух даже как някои заобикалят локвите нагоре към гробището.
Разбира се, че не съм решавал повече никакви задачи в този ден, а честно да си кажа, аз никога през живота си не съм решил нито една задача – нито в математически, нито във философски смисъл на това понятие.
Казах, че Кольо Княза беше легенда. Братът на баба беше всичко, но най-много беше няколко неща – обущар, пияница, певец и любовник и рибар със серкме. Любовник само на жени от София обаче.
Обущарският му дюкян беше пълен с дървени калъпи за обувки. И сега, когато си купувам обувки в магазин, се оглеждам за калъпи. Калъпите бяха навсякъде, сякаш някакви мистични хора от дърво се бяха събули в дюкяна и после се бяха изпарили. Когато му донасяха нови обувки да им слага налчета, Княза ги носеше поне една седмица и като го питаха защо се развява нагоре-надолу с чужди обувки, отговаряше:
– Да не изглеждат просташки нови.
Хората не разбираха тогава нищо от английски хумор и само се пулеха.
Запомнил съм конците, с които шиеше обувките – „Мечка макара“. Кафеникави конци, напоени с парафин, режещи, по-здрави от корабни въжета. Като сега виждам чамовите клечки за подметки, големите криви игли за шиене, клещи, шила, пили и пилички, чукове и чукчета със сплескан нос отпред – цял хирургически кабинет.
Като казах, че конците за обувки бяха по-здрави от корабни въжета, имах предвид, че Княза често и ненадейно се качваше на неговия си кораб и макар че живеехме насред Балкана, отплаваше… Отплаваше във винаги известна посока – към кръчмата.
Пиенето му беше велико. С всички салтанати. Със сливова ракия, в която беше киснат липов цвят, със специален бръснар, който идваше само в сряда и го бръснеше направо на стола в кръчмата, с тънко нарязана сланина, налагана със сняг от Вежен, с козе сирене, в което режеха зелена чушка, с приятели отвсякъде и с песни. Пиеше по една седмица и пееше по една седмица. А какъв глас имаше само!
– Като запее Кольо, и ми сладни ей тука – казваше баба и сочеше гърдите си. – Благо ми става.
А баба беше много ревнива по отношение на пеенето, защото сама минаваше за песнопойка. „Дете на моите години“, „Вампири, таласъми“, „Разтуряй, Злато моме, магиите“ и какви ли не още песни се процеждаха през вратата на кръчмата, в която беше Княза. Любимата му песен беше „Парата днеска света владее, който я няма, мъчно живее“. Според мен Княза е имал вкус за вечни текстове на песни.
Пиеше и пееше, докато някой от приятелите не му кажеше:
– Браво, страшен си! Пееш като грамофон. Трябва да те запишат в Радио София и да ти издадат плоча. Казвам ти, ще ти издадат плоча!
Тогава моят роднина с благородническо име спираше песните, гледаше два-три часа в посока пътя към София и се прибираше да спи. Спеше по два дена.
Говореше се, че в София жените много го харесвали. Обичали не зная защо и големите му черно-синкави устни, и кръглото му като месечина лице, и жабешките му очи, и къдравата му на копчета коса. Обичали го, докато имал пари, а това траело кратко. После нашият любовник ядял само печени слънчогледови семки и пиел минерална вода пред Банята, докато се прибере в Гложене. Оттогава му останала язвата.
Но това, което знаеха всички е, че той не признава жени, ако не са от София.
Веднъж баба, като се превиваше от смях и се удряше по коленете, ми разказа, че един път дошла да го търси някаква засукана софиянка. Питала за Княза. Тук Княз, там Княз – няма го и накрая я упътили към реката. А там великият мъж със синя кръв, с раздърпани и парцаливи долни гащи и с гумени цървули ловял риба със серкме.
Мадамата от София премаляла и едва не се строполила на камъните по брега.
Тук на баба едва ѝ се разбираше какво говори от смях, но аз все пак чувах, че брат ѝ се приближил към софиянката и започнал да вади една по една риби от торбата – от голямата брезентова торба, която висяла на врата му:
– Искаш ли риба? – питал я Княза. – Витската риба е най-хубавата, да знаеш…
После взел да се извинява, че не е в униформа.
Княза беше голям рибар със серкме. С часове ходеше по брега на реката и гледаше какво прави рибата. Гледаше и дърветата по брега и ако джанките бяха узрели, там щеше да има клен. Ако завалеше дъжд и водата почнеше да приижда и да обръща камъните, щеше да има мряна.
Казваше на рибите госпожици и господа. На мрените казваше госпожици и караше да му се вари от тях рибена чорба с много домати. Затова в двора гледахме домати. А на кленчетата викаше господа и ги искаше оваляни в царевично брашно, пържени до златисто, с коричка.
И така до оня ден със земетресението, до смъртта му, до дъжда и до глупавите задачи.
Месец по-рано Княза беше полетял от високата тераса на една кръчма, край която минаваше пътеката за Гложенския манастир. Някои разказваха, че се напил толкова, че не знаел какво прави и къде ходи. Баба шушукаше, че го блъснали от терасата заради борч.
Аз не вярвам на нищо от това. Мисля си, че е полетял и толкова.
След летенето Княза живя двайсетина дена в плевенската болница и макар че рядко идваше в съзнание, казваше без грешка имената на всички, които го посещаваха.
След време по-големи от мен момчета, които бяха слушали много за Княза, ме попитаха защо му викат така. Тази работа никой не я знаеше, аз също. Но като негов роднина, веднага измислих версия, че е потомък на киевския княз Глож – митичен основател на селото и Гложенския манастир. Така ми се щеше да им разкажа тая моя приказка за прякора на Княза, но не посмях, защото щяха да ме питат дали е имал руски акцент, а той нямаше. Говореше си по гложенски.
РИСУНКИ В ТЪМНОТО
Вече писах, че като ученик не спах няколко години. Наистина не заспивах. И това бяха едни от най-отнесените години в живота ми. Кръстих написаното за тази безсъница „Възглавница върху главата“ и който иска, може да го открие и прочете.
Сега се сещам за още някои шантави неща от тогавашното ми неспане. Въобразил си бях, че през нощта някой може да ме убие. Представях си как убиецът се изкачва по външната стълба на къщата, как застава пред вратата на моята стая и насочва към мен пистолет.
– От това не мога да спя. Страх ме е, че ще ме убият – си мислех тогава и започнах да изчислявам дали това е възможно геометрически. Измерих ъгъла от външната врата до леглото ми, мислех откъде може да мине куршумът и къде може евентуално да рекушира и установих, че убиването ми е възможно. Преместих леглото в другия край на стаята, където за да ме намери куршумът, буквално трябваше да се движи на зиг-заг. Дори споменах нещо на нашите за тапициране на вратата, защото ми е много шумно.
Преместването на леглото не помогна, а това с тапицирането си остана мираж.
Вцепенявах се и от мисълта, че по стената нагоре ще пропълзи змия. Ходех до прозореца и мислех как може да стане това. На прозореца с пирони беше закована тънка мрежа за мухи, но аз пипах в основата на мрежата и търсех пролуки, през които змията можеше да влезе. Пролуки нямаше, но аз треперех.
После започнах да се завивам презглава с юргана. Надявах се в топлия мрак под завивката да се успокоя и да се унеса.
Но дойдоха мъките с мърдането. Страх ме беше да си покажа пръстите на краката, защото някой може да ме ощипе изпод леглото. Ако си покажех ръката, се боях, че ще ми я издърпат. Отвивах си главата за миг, изтръпвах и пак се завивах. Задушавах се и щях да се пръсна. И това мое юрганско убежище се провали. Все пак имаше нещо хубаво в цялато работа с юргана, защото оттогава знам, че няма нищо по-меко и фино от копринен златистожълт юрган на ромбове. Но красив юрган е едно, а спане – друго.
Тогава измислих нещо невиждано, с което се гордея и досега. Нещо, което можеше да ме изстреля във върховете на изобразителното изкуство, ако не беше изкълченият крак на майка ми.
Сетих се, че трябва да рисувам по тавана, както си лежа в леглото. Да рисувам в тъмното. Сигурен бях, че от много рисуване ще ми се доспи.
Представях си, че пръстите ми са дълги моливи, с които стигам тавана – дори известно време спрях да си режа ноктите, за да са като графит на молив. И с тия пръсти, дълги като моливи до тавана, започнах да рисувам образи, които виждах. Наистина виждах образи по тавана.
Най-често виждах бял заек с перка на челото. Как се рисува бял заек с черен молив посред нощ, само аз си знам. Но рисувах. И не един, а десетки зайци, които бягаха по стената, криеха се и накрая с въртящите си перки отлитаха.
Тази работа с нарисуваните зайци сигурно стана, защото нашите бяха развъдили питомни зайци и целият ни двор беше пълен с бели ангорци с червени очи. И със заешки дупки беше пълен целият двор, но аз тогава не знаех какво означава заешка дупка.
След рисунките на дългоухите дойде образът на Христо Ботев. Защо точно на Христо Ботев – не знам. От всичко в този портрет най-много ме измъчваше брадата на войводата. Протягах си пръстите към тавана и в тъмното рисувах косъм по косъм, косъм до косъм, докато тази брада не станеше като борова гора и като катран, което в мрака не е толкова трудно.
Сигурно има и някаква връзка с поезията, че ми се привиждаше точно Ботев, но тогава не ми е минавало през ум за това нещо – просто рисувах.
Докато един ден покрай нашия двор мина циганска каруца, на която беше изографисана Ботевата чета на козлодуйския бряг, и аз спрях да рисувам гения.
После рисувах черупки на охлюви, радвах се на техните извивки и спирали.
Дълго време рисувах и една лисица, но се сетих, че бълхите, които хващах в леглото, може и да са от опашката ѝ.
Дори един път нарисувах мъничката сестра на моя приятел като дива ягода. Това беше най-хубавата ми рисунка – малко момиченце като дива ягода. И след като и тогава не заспах, напуснах рисуването.
Дойде Великден и майка ми каза, че ще варосва стаята. Някога по къщите се варосваше за големите празници. Взе една стълба, баданарка и кофа вар и замаза всичките ми образи и видения – зайци, поети, охлюви, лисици, ягоди… Замаза ми цялата галерия. Стаята стана като наръсена с брашно и светна.
И точно в този ден стълбата хлътна, майка ми полетя и си изкълчи крака.
И това беше краят на моята кариера като рисувач. Безсънието ми обаче си продължи.
ВЪЗГЛАВНИЦА ВЪРХУ ГЛАВАТА
Между пети и единайсети клас спрях да спя. Лежах по цели нощи и не мигвах. Опитах всичко – пълних си ушите с памук, за да слушам само тишината в главата си; оставях вратата на терасата отворена и мислено скитах по улиците, за да се уморя; представях си как петелът подкъсява с ножица полата на нощта, за да светнат бедрата на зората, и още такива измишльотини – и нищо.
Майка ми, макар че не беше редно, ми даде приспивателни – радедорм, от които ходех като сварен, но и това не свърши работа.
– Трябва да спиш без пижама – каза баща ми – и да си намериш възглавница с пера от млада кокошка. И да си слагаш възглавницата нощем не под главата, а върху главата.
Да спя без пижама беше лесно, но да се намери такава възглавница – не. Тогава възглавниците ги пълнеха или с парцали, или с прежда и убиваха много. Всички възглавници бяха на буци. А тези, които пълнеха със сено, ми докарваха морави петна по врата и безкрайно кихане.
Баба обаче успя да ми ушие специална възглавница. Няколко дена суши кокошата перушина върху вестници и аз лично махнах някои от по-острите пера. Баба направи възглавницата с копчета, които ми оставяха отпечатъци по бузите, но идеални неща няма.
– Пак не мога да спя. Същото е. Слагам си я на главата и не помага – оплаках се на баща ми.
– Изнасяй възглавницата нощно време на терасата – каза той. – Нека да попие от нощта и после я слушай. Дръж я хубаво, докато попие от нощта, и ще видиш, че ще заспиш, а тя ще почне да ти разказва.
Спях в кръгла стая с кръгла тераса и виждах всичко – виждах всичко едновременно. Започнах да изнасям възглавницата на един стол и да я чакам да попие от нощта. Да се нагледа на нощта, да вземе от въздуха и от сезоните.
През зимата възглавницата миришеше на Дунав – Дунав се виждаше като син конец на десетки километри от моята тераса. Миришеше на студен влак, който минава много далече, на снежинки, които си говореха и нощта ставаше бяла от техния говор. Миришеше на хлебаря, който тропаше с тавите от фурната отсреща, миришеше на замръзнал капчук, който за разлика от мене се беше протегнал и спеше.
Тогава написах първото си стихотворение.
През пролетта възглавницата попиваше мириса на разтопена река, чувах как Вит бучи, макар и високо в Балкана. Чувах как слабото кокиче рови с пръст, как врабците се кокошинят и мигат срещу зората, чувах как растат лукът и марулите. И пак не заспивах.
И изпуших първата си цигара.
През лятото беше въртене. Възглавницата беше пълна с въртележки от звезди, от нощни пеперуди, от невидимо чухалче, от лилаво разсъмване и от магаре, което се смее в лилавото разсъмване.
През летните нощи често обръщах възглавницата ту на едната, ту на другата страна, за да ми бъде хладно. Усещах я като полъх, като мъх, като шушнене. И пак не заспивах.
Тогава – през нощите на лятото – се научих и на други неща като например да виждам през стените на къщата, в която от София си бяха дошли две красиви момичета.
През есента възглавницата гледаше към двора – с гроздето и ябълките в мрака, с дюлите и мушмулите. И аз я чаках да се напълни с мекотата на есента и с лепкавата ѝ сладост. Чаках я да се напълни с листа.
И пак пишех стихотворения, и пак не мигвах.
– Не става! – казах на баща си. – Очите ми са изстинали и не се затварят. И защо възглавницата трябва да е върху главата ми?
– Защото така правят моряците, преди за пръв път да видят море – каза баща ми.
– А защо трябва да спя без пижама?
– Защото момчетата спят така – усмихна се той и изчезна като платноходка в полето.
Мене не ме взеха моряк, а ме взеха шофьор в казармата. И ми се е налагало често пъти да спя върху вътрешната гума на камион. Плувам насън с гумата и хем съм шофьор, хем съм моряк. Но това вече се случваше във времето, когато безсънието ми си беше отишло и когато заспивах веднага след новините в осем часа вечер. В казармата е така.
А възглавницата с пух от млади кокошки още е вкъщи. Баба много отдавна ѝ махна копчетата, за да не ме убиват, и я заши с конец. Хубава, мека, червена възглавница, зашита с черен конец.
Когато го закъсам със съня или с писането, си я слагам върху главата.
ИНФА ИЛИ ИНФАРКТ
Когато получих инфаркта, не исках да получавам нищо. Най-много някое позвъняване от приятел или есемес от банката за преведена заплата. Но получих инфаркт – тежък, преден, масивен, с над деветдесет процента запушване на кръвоносни съдове.
Медицинското название на диагнозата го спестявам, защото докато го гледам, ми се струва, че е писано в отвъдното от завършили медицина ангели, които знаят латински. И се травмирам още повече.
Близо месец имах болки в гърдите. Чувствах как някой събира гърдите ми на топка, голяма десетина сантиметра, и я върти. Свива и разпуска топката, докато премалея. Студена пот тръгваше покрай ушите ми, коленете ми се стопяваха, но след малко ми минаваше. Студова алергия е – мислех си. А беше и зима.
И така през тези зимни и инфарктни за мене дни аз съм си играел на пързалка – на ледена, смъртоносна пързалка.
Като деца се спускахме от един страшно висок баир с дълги, саморъчно направени шейни. Летяхме с тях сякаш от небето и скоростта на насмолените им дървени плазове ставаше толкова свистяща и голяма, че можехме да се пребием. Едно трепване с крак, едно по-голямо камъче – и край.
Ролята на такова трепване и камъче, но в добрия смисъл на думата, изигра една млада лекарка – джипи. Щом ѝ разказах какво чувствам, ме изпрати в болница. Тя спря шейната, която летеше към пропастта.
И сега ми става хладно и смразяващо на врата, като си помисля как съм си вървял по улицата, как съм влизал в училище, как съм говорел пред учениците, как после съм си купувал хляб и салам, а това диво и кръвопиещо зверче е било в гърдите ми и се е канело да ме разкъса. И най-удивителното е, че нито за секунда не съм си помислял, че това, което става с мен, не е студова алергия, а е нещо друго, нещо зловещо.
Сигурно така е устроен и сглобен човекът, че винаги избира сенките на мисълта и избягва палещото слънце. По-точно – гледа на нещата меко и щадящо. Иска му се на човек опасността да не е опасност, а да го заобиколи, да го подмине и да се стопи.
– Всичко наред ли е? Нали всичко е наред? А, добре тогава – това е единственото нещо, което питаме и което искаме.
-– Кардиограмата е драматична! – Това чух най-напред в болницата.
– Чак пък драматична… Тук да не е Народният театър? – опитах се да се шегувам с посинели устни.
И не само се опитах, а в периферията на съзнанието ми бавно и с перушинкова лекота започна да навлиза тънка и сякаш смешна мъгла. Не че ми се замъгли съзнанието, не, но ми олекна изобщо. Стана ми безразлично и почти весело. И тихо.
Събраха се много лекари, дойде и професорката – шефка на кардиологичната клиника. И с нея дойде морето.
Боже, какво море! Какво велико и всеобхватно море пристигна с нея! Ехографът, с който тя започна да ми прави процедури, сякаш беше измислен от Нептун. Чувах плискането на морската вода, вълните, които тичат и после бягат към хоризонта. Чувах как нещо в центъра на това море звъни и пее. И се качих на кораба.
– Ама това е сърцето ми… Чувам сърцето си като море – си помислих.
После ме отнесоха в инвазивното. Там ми направиха коронарография, отпушиха ме, както се казва, и ми сложиха стентове.
Инвазивното отделение прилича на космическа станция. Сестрите и лекарите са истински космонавти, апаратите са космически и аз не бях на операция, а на далечен, много далечен полет.
В инвазивното имаше уред, който според мен играеше една ог главните роли. Не знам как се казва, но приличаше на малък прозорец – хем прозорец, хем лупа. Покрит с нещо като най-тънък полиетилен, този прозорец-лупа се приближаваше към гърдите ми, притискаше ги леко и се отдалечаваше. После пак, само че отляво, после отдясно. И жужеше, и охкаше, и сякаш леко мучеше.
Представих си как този прозорец гледа в мен, в тялото ми, в кръвта ми, как гледа сърцето ми. И как сърцето се опитва да види нещо през този прозорец.
Докато летях в междузвездното пространство, а животът ми се е държал на тънък косъм за земята, започнах да си съчинявам стихотворение. Измислях си дълги, неримувани стихове за светлината и лампите, които виждах над мен, за прозрачните маркучета на системата с глюкоза, които наричах въженца от сняг, даже за тайнствения силует на една млада и красива медицинска сестра, който се мержелееше зад голямо стъкло.
Накрая се опитах да напиша едно последно стихотворение. На синкав монитор вляво от главата си виждах мъх – сребърен, фин мъх, с тънки реснички и разклонения. Този мъх се движеше лекичко, присвиваше се, шаваше и туптеше. Осъзнах, че това е вътрешността на сърцето ми, че това са неговите кръвоносни съдове и вдъхновението ми изчезна.Все пак не се оказах толкова талантлив, че да пиша стихове за сребърен мъх, докато си идвах от смъртта.
– Как може тези работи да приличат на малки лебеди? Толкова е грозно! – си помислих, като видях, че трябва да се облекчавам в пластмасови уринатори с форма на лебед. А от лекарствата имах съприкосновение с тези лебеди непрекъснато.
После ми стана топло, гърдите ми изчезнаха в една-единствена стоманена нишка. Нишката ме разряза на две, заболя ме толкова, че ми стана красиво от болка. Коронарографията вървеше.
Мислех и как се притесняват близките ми, как чакат да се върна от космическия полет и вместо да ми стане мъчно, се зарадвах. Зарадвах се, че им причинявам грижи, че треперят, че не знаят на кой свят са, защото само така можех да си помогна и да си повярвам, че струвам нещо.
А може и нищо такова да не съм си мислел тогава в инвазивното. Може да си го съчинявам сега, може да го украсявам. Но едно е сигурно – не съм бил уплашен, а водоравен, не съм си мислел за потомство, а за хоризонт, не съм искал безсмъртие – имах го.
През нощта, вече в реанимацията, при мен дойде дежурният лекар, който ми каза:
– Няма страшно, ама си имал голям късмет. – И защото сигурно беше чул, че пиша, продължи – Познавам Деян Енев. Той ми е посветил разказ и ми е приятел.
И започна да ми разказва за конете. За конете от детството. Баща му бил ветеринарен лекар в голям конезавод и конете бяха под кожата му и в кръвта му. И полетя, и препускаше този кардиолог – с бяла престилка върху бели коне. И ги къпеше тези коне, и ги решеше, и се търкаляше с тях по ливадите, и се носеше до облаците.
Тогава аз изтърсих една глупост:
– Дядо ми – казах – също беше ветеринарен фелдшер и караше конете да стъпват в кофа с разтворен калиев перманганат и така ги лекуваше, ако имат рани по краката.
Кардиологът конник се сепна, стана му мъчно, че не летях с него, яхнал кон, и си тръгна. Стори ми се, че престилката му леко се повяваше.
– Да затворя ли прозореца? – попита сестрата – Заваля сняг и става студено.
– Да, моля, защото ме болят месата – отговорих.
– Какво?
– Болят ме месата, може и да съм настинал.
– Не разбирам какво ми говорите – каза сестрата.
И аз се сетих, че няма как да знае какво е да те болят месата, защото така казват само там, където съм роден. Казват го, когато си неразположен и те боли тялото.
Сетих се и че на село на инфаркта казват инфа – с ударение на а-то накрая…Той е получил инфа – викат и се кръстят. Стана ми смешно и страшно, защото думата инфа ми напомня за марка сапун – с малки съкращения. Инфаркт, инфа, човек, сапун – мале, мале…
– Простете, Вие мъж ли сте? – чух женски глас от леглото в ъгъла на голямата зала за реанимация, където лежаха и мъже, и жени с пътни листове за светлината.
– Да.
– А градинар ли сте?
– Не, не съм градинар.
– Е, все пак ще Ви попитам… От няколко години – шушнеше доста високо женският глас – в двора си в Чуйпетльово садя домати, а растат невени. Аз живея в Чуйпетльово и си садя домати, а растат само невени. И при това какви хубави…
Очаквах, щом жената е от Чуйпетльово, да пропее петел, а шушненето продължи:
– Събудете ме, моля Ви, като пак дойде докторът. Искам да го питам. Изследванията на внука ми в Лондон не били добри. Та искам да го питам за изследванията…
Снегът продължи да вали през всичките пет-шест дена, през които останах в кардиологията. Затрупа и параклиса в двора на болницата, и пътеките, по които докторът ездач можеше да дойде на работа с кон. Снегът затрупваше и приятели, и роднини, които ми махаха под прозореца и ме окуражаваха, пристъпвайки от крак на крак в студа, че животът продължава.
Нощта преди изписването от болницата станах да погледам как вали. Голямата рижава луминисцентна лампа в задния двор осветяваше снежинките, които никнеха буквално отвсякъде. Не знам дали от умора, дали от нещо друго, снежинките ми изглеждаха с цвят на невени.
Когато ме изписаха на другия ден, едва хванахме такси. Снегът падаше на парцали, а на мен ми падаха гащите от слабост и ми се виеше свят, когато таксиметраджията попита:
– Може ли да заобиколим малко през центъра, за секунда. Майка ми е сама и ѝ нося кисело зеле в тая кофичка. Тя много обича кисело зеле.
– Да внимавате с червения пипер – казах. – И с лютото.
– А, тя е здрава, по-здрава от мен, нищо ѝ няма.
Ех, този сняг, тези майки, тези инфаркти, тези преспи и снежни човеци и болки.
– Николайчо – сърди се месеци по-късно моята родна майка – не е хубава тази работа. Получил си инфа, болен си бил, а на мен никой нищо не ми казва. Това не е хубаво.
– Е, ако знаеше, какво можеше да направиш? – оправдавам се.
– Щях да те нося на ръце.
Анонимен 29.08.2019 12:41 | #1
Чудесни разкази‚ каквато е и поезията му! Мариана Тодорова