Поетът Борис Христов за новата поема в проза на Васил Славов
„Строфи на кръвта“ е преболяна книга – пореден опит на Васил Славов (след „Фургоните на Адамсбърг“, 1998 и „Тунелите на Галицин“, 2001) за завръщане към пътя на забравения човек, човекът-емигрант, и към кръвта на тези преди него; завръщане към дома и към родния град, към емигрантските разпятия и стрясканията насън. Разказаното в нея е провокирано от личната история на писателя – второ поколение емигрант – и срещите му с образи и имена от близкото минало, дръзнали да потърсят път към светлата част на живота, вместо да служат на малодушието, лъжата и насилието. Особено ценни за сюжета, реализиран с постмодернистично смесване и преплитане на мемоарно и фикционално, са писмата от семейния архив между писателите-дисиденти Георги Марков и Атанас Славов /баща на автора/; справките от Службите за сигурност за поета Константин Павлов, както и преписките с известни емигранти като писателя Ванцети Василев и художника Атанас Згалевски – все документи, които биха представлявали интерес за изследователя и за историографа.
Надявам се, че ще бъде оценен нейният принос за съвременната българска литература.
Детето се роди в Ню Йорк. В Манхатън. След два месеца дойде
пандемията. Пред детското отделение на Маунт Сайнай разположиха
моргите и хладилните камери. Брястовете на Сентрал Парк оголяха. В
онази сутрин, когато за пръв път видя внучката си – входът на сградата бе разбит, витрините на улицата – изпотрошени. Oрди от сградите за бездомни бяха започнали да търсят отговор на собственото си
безсилие. Отговорът бе мъст. Започва се преструктуриране на света –
смееше се Джими след това, на бира в Салуна. Reevaluation of all values.
Започваше се от Ню Йорк. Откъде другаде? Преоценка! На съдби. На
традиция. Ярост и мъст. Sturm und Drang.
Колата се спусна по разбитата просека на Oсмо. Спомни си тази
част на града от времето, когато пристигнаха с Катерина. Гладуваха и в
съботните дни идваха тук. Вонеше на прогнил праг. Тогава. А Катерина искаше да види дърво, живо дърво. Сега кафяви складове търкаха
ребро в ребро. Беше глухо и празно – бе дошла ревитализацията. Дойдоха и високите цени и странните хора. Всичко се рутеше… Вандалите разсипваха със замах, бизнесите носеха шпертплатовите си шатърс.
Вковаваха напускането си. Реновираха застраховките си. Нов ред!.. Изпита страх за дъщеря си. Тя мълчеше до него. Бебето спеше на задната
седалка.
– Не си спомням града така от идването ни…
Дъщеря му не отговори. В очите ѝ имаше уплаха, може би, или
остатък от сън.
– Ще премине и това. Както преминава всичко – опита се да я
успокои. – Как е работата ти?
– Добре е, тате, – каза тя. И той разбра, че нищо не е добре, че
всичко е променено.
– Знаеш ли, измислих псевдоним на внучката ни. Мили Ванили.
Малката ни Мили Ванили. – Светлината поряза очите на потъналите в
мъгла стъклени чудовища. Дъщеря му се усмихна.
– Мили Ванили. Звучи чудесно, тате. Малката Мили Ванили дойде на този свят…
– Да ни е добре дошла. Нашата Маруличка. Бог ни я прати. Мислех, че е по-голяма, така поне изглеждаше на снимките, видях я тази
сутрин, вързопче малко… – и продължи да говори, да говори дълго…
И улиците довършваха пътя си, затваряха пътя си, преплитаха линии,
ставаше по-светло. Изгряха и тунелите, светлината потъна в ноздрите им… После контурите на моста Веразано, далеко в изгрева, върху
пръснатата мъгла над Стетън Айлънд. Колата пое по магистралата на
Ню Джърси.
Спомни си първото пътуване по тази магистрала. Някаква нощ
беше, опитваше се да брои платната в едната посока – осем, дванадесет,
не помнеше, зави му се свят… До него се закачаха. Trentun, Trentun,
the armpit of America. Написах роман с име „Нощите на Трентън“, каза
баща му. Смееха се. После се бяха отклонили за Вашингтон. Тогава нямаше още тридесет.
Днес, на шейсет, той продължи към Пенсилвания. Към градовете с немски имена; към градовете, имената на които завършваха с
„бърг“, „бърг“, „бърг“. Защото те, немците, бяха дръзнали да тръгнат
първи към новото необятно – немците с опитностите и дисциплината
си. Към Пенсилвания… Пътуваха и те. Към Питсбърг. Някои на тридесет, други на шейсет. Към този непристорен и здрав град с жителите
си, наследници на миньори, бачкери, кроатс, полакс, дегос, джърманс,
бритс – цялата тази цветна яркост, която с годините култивира и въздигна една нация. Светла нация. Една под Бог. Нация, която днес можеше да бъде разрушена. Но бе успяла да се въздигне срещу поругаването
на светите християнски устои на този извоюван с толкова обич свят.
Погледна към дъщеря си и детето, което проплакваше до нея. И
изпита топлина. Въпреки пандемията, посегателствата, временната
разруха. Топлина и гордост. Всичко имаше смисъл. Внуците им щяха
да бъдат възпитавани в обич и отговорност. Както децата и внуците на
братята им емигранти… Защото това беше Америка. Америка, която не
се бе поколебала да приюти, да се усмихне, да те научи на най-доброто
от себе си и да поиска най-доброто от теб.
Да. Имаше смисъл. Дадено ни бе още време – да осмислим корените си, да пренесем.
Слънцето бе някъде високо.
Апалачите посрещаха детето.
(Накрая тишината се затваря. И този тихостеблен дъжд. Дойде ли
вече есента? Едно дете расте, някъде се ражда птица. Храсти са облаците тази сутрин. Какво е това – казването ни. Какво са това – думите
ни. Защо сме ние? Детето расте. Червените му гуменки са в слънцето.
Слънцето и детето. Единственото, за което си струва да се изправиш.
А вън е дъждът. Утре е есен.
Пътеката, човекът с белия чадър и стиховете, тръгнали напред.
Какво ни спира, Катерина? Вземи ръката ми и поведи. Да бъдем в сенките си, там. Води.
Дъждът, детето ни със сивото палто, и после двамата, избягали от
всичкото, което…
В съня пътувам с теб. А вънка вие.
Спаси ме, Катерина… Поведи ме.)
––––
Бяха седнали на брега на Сена… Обичаше този град. Майка му
бе казала, че е хвърлила пъпната му връв в светещето езеро пред Нотър Дам, когато Софийска Опера гастролирала тук. Вероятно всичко
идваше от нея. От пъпната връв. От пренасянето на мечтата, на това
желание детето ти да стъпи по-далеч от теб.
Когато за пръв път отиде там, му се стори, че се е разхождал по
тези улици, че се е губил по тях. След първото посещение отиде пак и
пак. И всеки път, и все по-силно го обладаваше чувство на задъхване
от красота – несправедлива, непонятна красота. Във всеки жест на този
град имаше съвършенство. В спокойствието на улиците му, трептящи
под короните на топлите дървета, в широтата на пешеходните му пътеки, в парковете и хорските пространства, където човеци се разминаваха с човеци, в абсолютната стриктност и в пропорциите на сградите с
високи прозорци и висока светлина.
Фенерите изгряваха. Сена замълчаваше.
И седяха, той и Катерина, гледаха отминаването на реката, понесла спомени и кръстове към пристаните на новото им възраждане.
И седяха на тези плетени столове – плетени от нишки и от последни
слънчеви лъчи столове.
А залезът над града заключваше часовника на времето.
Има ли град, където може да отидеш в мястото на мъртвите си, да
седнеш на каменната пейка, да отвориш книга със стихове и сърцето ти
да не е притихнало?
Пер Лашез е това място. Мястото, където смъртта още е живот.
На пресечката на двете тихи улици е кацнала скромна брасерия.
Хората от квартала се спират тук, говорят, четат книги, имат своя крокмадам с кафе. В 16-ти дистрикт, в неделя сутрин, улиците са пусти, улиците принадлежат на обитателите им, които слизат бавно от етажите
си, излизат от домовете, разхождат се. Слънцето още стои високо. Поръчвам друго кафе, не съм в Питсбърг, никой не ме гони, не закъснявам за работа. Ще пия кафето си бавно, както хората от 16-ти дистрикт,
и ще се наслаждавам на улицата и плодопродавците…
Жените на Париж докосват този неделен ден естествени и красиви. Носят следа на аристократично високомерие и точно това ги
кара да са съвършени с всеки детайл на дрехата, на поведението си.
Тези жени живеят във високи и скъпи домове, но в скромната им елегантност няма и знак показност. Надутите джуки и нахалните походки са привилегия на комплексирани племена, обитаващи покрайнините на империите. А тези жени познават кръвта си. Знаят битките и
смъртите на бащите и дедите си. Кимат с глава, подминават. Може би
се усмихват. Мъжете, които виждам, вървят с ръце, сплетени на гърба
(във вечната си загриженост за съперничество с обитателите отвъд
Ламанша), – ако не – носят мрежа, книга или вестник. Говорят бавно.
Не бързат. Нали затова е неделя. Затова е слънчево. За да е високо и
свободно…
Прелиствам местата си. Крилете на страниците. Една прочетена
страница винаги трябва да може да ни помогне. Виждам щрихи на пролетни книжарници, разлистените клони пред тях. Вероятно минувачите забавят стъпките си, спират се, вдишват пролет и дух.
Спомням си книгите и картините в дървените колички по бреговете на Сена. Продавачите там не бързат. Продавачите са горди с тази
най-красива професия на света. Реката играе, те са спокойни.
Да продаваш книги с поезия в Париж.
Ревнувам и се смея на глас.
И спират красивите мъже на Париж, и спират красивите жени на
Париж – и дишат от спокойствието на бавната, светла река.
Реката отнася.
Васил Славов
