Из „Софийски разкази“ на Васил Славов

                                       „What Redeems It Is The Idea Only…“

                                                                             Joseph Conrad

Хотел „Централ“

Вероятно до гарата има хотел. Притулно запуснат – дървеници и високи цени, мухъл по ъглите, различима миризма на белина и чистачка, която шумоли
с хартии от предния ден. Новини от предния ден. Вестници някакви.

А новините са едни и същи. От предния и от следния ден. Без промяна. Преди и след промяната. Последните 40 години.

Спомням си за дядо си. Васил. Към края на пътя си дядо ми четеше само приказки, защото животът му беше tough, животът на дядо ми беше tough и вечер, преди заспиването, ако можеше да дойде заспиването, този сън ако можеше да дойде, четеше приказки.

Кръглата маса и Артър. „Death is welcome when it comes. But to yield – never!”

И тези, седналите, с доспехите от сенки, седналите на масата без ъгли, махагоновата или каменната … „Courage and Generosity.”

Под леглото на дядо ми имаше гърне. Дядо ми се завиваше през глава. Остро, вълнено одеало… Беше се бил на Кожух Планина, беше ранен, рамото му –
с куршумно пробиване, после затвора… Никога не говореше за затвора.
И всяка събота, малко преди обяд, сядаше в креслото си и четеше поемата, написана за внуците си. За нас. После белеше орехи. На терасата. Смален някак. Скоро всички ние ще пишем единствено за внуците си. Кратки и кротки поеми. Анапест. И в това ще е нашата красивост.

„But to yield – never”. Гърнетo под леглoто. Може би каза веднъж, да каза веднъж за пясъка, за пясъка, коленете на пясъка, ще си признаете, всичко ще си признаете… Гадове! Мръсни гадове!

Днес в този Fall (blistering Fall), not quite a Fall, rather collapse, къщите са започнали да добиват онзи бледовишнев цвят на сезонните колебания. Преди да нахлуе дълбокото жълто. Преди да покори дълбокото жълто.

Дом в този град? Не! Остана хотел. До гарата. А всеки хотел до гара трябва да носи име „Централ“.

Чистачката е тук само в събота и неделя. Иначе работи като санитарка във влажната болница. Болницата с влажните стени. Болница, където се взимат подкупи и умират родители.

Хотел „Централ“. Гарата. Подлез. От времето на всички непреминавания. Вмъгленост някаква.

Уиски без лед. Чакам да влезе Морозов…

Отсреща – Витоша.

Не виждам Витоша, защото от хотел „Централ“ могат да се видят само сенки. От хотел „Централ“ може да видим и да говорим само със сенките си.

…………………….

В градината

В градината, която пустееше през по-голяма част от годината имаше малко езеро, каменна статуя, лилии и лебед.

Първо изчезна лебеда, може би го убиха или изядоха, после лилиите, тези плътнозелени, наситенозелени листа с форма на сърце. Статуята успя да запази своята изправеност, замръзнала в каменните си скули – охлузен някакъв следобеден Kолос, махленски Родоски Kолос – после статуята се срути, остана килната на страната на сърцето си. До онези тъмнозелени сърца. Килнатите сърца…

Водата бе зеленясала от време. А времето бе минало.

Сетне отнесоха останалото… от статуята и от времето. Ветровете и преминаващите…

Градът бе пуст и забравил. Родителите бяха забравени, децата бяха забравили; и едните и другите преминаваха по сенките на улиците в димна сънност, която пренасяше шепот (октавите на оправданията са високи, писукащи). Нямаше оправдания!

Бързо умираха всички. През смеха си, след смеха, в стаите, където бе останала само миризмата на крема, с който забравените родители мажеха напуканите си пети…

Нагоре бе разсечен дъх и унес на гнило; в предпролетта гората ми миришеше на гнило, винаги на гнило, а там в града, където замръкнах след много, много време… там в онзи миньорски град („The Deer Hunter“ бе сниман в този нов град – шлака, сажди, лайна…), също имаше такива паркове, но нямаше пусто езеро и избягал, изяден лебед, нямаше го лебедът, чиято изкривена походка гонеше някаква бялост, към която посягаше дете. В този нов парк имаше леко ощавени бизони, които зобеха от тревите, покрили хълма и от слънчевите лъчи, покрили тревите. Това виждам сега…

Гората миришеше на мъх и на онова гнило…

Имаше и две чешми – едната във форма на огромноовален камък, като че ли срутил се с морените на Витоша – там, до двете секвои зад дървената къща на горския, как се казваше горския – Рачо, Рачо, да, Рачо – който слизаше с двете си мрежи в магазина след получаването на скромната си заплата, за да купи хляб и мляко и строеше онзи дървен замък с ръцете и с душата си, замък, останал за миг, някъде след смъртта му, на междата между гора и небе, на брега на гора и сън. После варварите унищожиха всичко.

Отсреща бяха и секвоите, на хвърлей от замъка на Рачо, секвоите с меките си кори, с рижавите и най-меки кори на високото си могъщество. Силни, забравени софийски секвои. Както всичко високо, което беше забравено. В града ми.

Другата чешма бе пред неразличимите поляни, които разстилаха път и плод към високото съвършенство на планината. Полумесецът на каменните пейки, площадката, още несрутената площадка и този гнил, вечно гнил дъх на Жабешката река…

И тази тишина…

Неразчетените просеки… може би стъпките, които отказват прохождането си, прохождането ни, по които минаваме, недочакани. Пътеката, която няма да ни отрече – мъх и езеро… безлебедно езеро със срутения, с падналия махленски Колос.

Осмислянето може да е само тук, присъдата може да бъде изпълнена единствено тук (дори и условно), пред двете секвои, пробили небето, срещу полумесеца от каменни пейки, до прохождания… време.

Защото е останал единствено този запомнен дъх на гнило, гнило и преминаваща река…

…………………………

Улица „Жолио Кюри“

Спускаше се по улицата, която извираше от гората, за да се влее в осветения в притулножълто булевард. Дишаше студ. Случайно, зимно замръквне в забравения дом. Едно от онези скоростни преминавания, които не оставят белег, единствено досадна напрегнатост в очакване на такси в четири часа сутринта.

Нощта бе затворила витрините си, в някакъв прозорец се мерна силует. Тук, в този поднебесен къс, който наричаше свой.

Чуждостта прави стъпката ти несигурна и слаба. Не можеше да позволи да се чувства несигурен и слаб.

Магазинът – бивше квартално кино – бе затворен. Днес бе късно. Днес бе празник. Някой от десетките им празници, помисли. За освобождения и разосвобождения, за книжности и книжовности, за крепостни възвисения.

Жълтата светлина бе същата, очите на преминаващите, видени през деня, бяха по-яростни и безцеренонни…

Какво имаше да се празнува? Срутването на този най-красив от всички квартали на града? По дяволите!

Скована барака, сега, в този час, в празното мътно, в най-тъмното мътно, където се продаваше алкохол и младежи с вмъглени погледи се дзвереха към звездите…

Не, нямаше повод за празник. Нямаше повод за това втъмнено веселие.

…до тази барака го бе водил приятелят му до тази думкаща барака за да си купи някакъв жалък алкохол защото вече не можеше да кара без алкохол а бе обещал на момичето което го бе приютило че няма да пие защото тя имаше дете и детето ѝ му викаше татко и той трябваше да бъде за пример и да помага но той не можеше да бъде за пример и да помага защото ръцете му вече трепереха а бе толкова млад защото душата му трепереше защото всичко бе минало а бе толкова млад бе минало с изключение на това последно вкопчване което можеше да му помогне може би но не защото бе слаб и много горд защото не обичаше това добро и приютило го момиче тази приютила го жена защото мразеше да бъде състрадаван мразеше да бъде съжаляван но днес тук в това срутване в това срутване в този приют трябваше да прави неща които не можеше да понася трябваше да се усмихва трябваше да проявява разбиране но не искаше и не можеше да разбира никога не бе могъл да разбере защо стана така с живота му трябваше да се научи да мълчи с поглед и с думи и се опитваше да побегне не можеше да побегне риташе но слабо безкопитно с онова самосъжаление което никога не бе дарявало покой сетне сетне стигаше до тази строшена будка сред тези строшени дървета под тези строшени дървета и клони в този негов квартал за да разбие по-бързо остатъка от мизерното си здраве защото не можеше да бъде унижаван и унижен повече защото мразеше себе си защото бе забравил че бе писал поезия защото бе забравил за онази тънка книжка къде бе тази тънка книжка тогава бе щастлив но в живота на някои хора няма обещания аз също съм един необещан казваше не ме разубеждавай не се опитвай не играй ролят в безсилието ми не бъди безсилието ми дай ми миг от отказаното ми достойнство скъпи мой брате дари ми онзи миг който не мога да забравя и който забравям всеки ден припомни ми пътя до тази барака до тази проклета барака където пия строшения си алкохол…

Помниш ли?

Козирката над входа се рушеше.

Осветеният в притулножълто булевард…

И онази улица, която извираше от гората му…

……………………

Дом

Вероятно щеше да дойде след следващия сняг. Това усещане, че зимата ще продължи до безкрая си. Днес още е рано. И равно. Но след втория сняг вратите щяха да се затворят. Вратите винаги се затваряха.

Местото беше разхвърляно – легло, маса, някаква дреха. Пердето бе загубило цвета си, но това стана, след като тя престана да слага стола до пердето, да оправя горните му краища и да намира онзи полувиден процеп, в който светлината оставаше да гори през целия ден. Само тя знаеше как да прави това. После си тръгна.

И като че ли светлината догасна сама.

Днес в къщата живееше той. Без куче и без котка. Просто той. С тялото си, което се движеше. С изпитанието, което бе дошло. С примирението, че отредеността на времето е предопределена.

Стаята му бе на първия етаж, до нея бе кухнята, някак смалена и свита в излишността си; другата стая бе горе, след тънките стълби, които пееха, когато някой се качваше по тях. Но никой вече не минавaше по тях.

Да, стаята, тази на първия етаж, криеше белег на разхвърляност, която граничи с безразличие. За идващия ден, за това бодро надничане през прозорец, за жизненото втренчване в надбягващите се стрелки на часовника.

Часовник. Времето отмерваше времето? Или го губеше? Не бе сигурен в какво точно се изразяваше неговият смисъл и присъствие. Къде изтичаше пясъкът му. По-рано бе различно. Или и тогава присъстваше прикрит срез на необходима илюзия, по чиято просека трябва да преминеш. Да, преди години, бе различно. В кухнята миришеше на печен хляб и плодове, стълбите пееха под стъпките на детето. Тя още се усмихваше.

Днес детето е заминало, заминала е и тя. Останала е светлина, която догаря по-бързо, море, което домира по-бързо…

Там, до морето, бе и силният дом, който строиха с лишения и обич. В началото наричаха този дом прасковената къща, после, с дошлата умора – тази, недовършената къща.

…спомни си за онзи филм, нощните улици на Лос Анжелис, чакалите със светещите очи, часа на първата дрипа на зората, човек без никой да мисли за него, да знае за него, да си спомня за него, шофьор на такси, срязани жълти нощи, многото часове, които позволяват фриволността на привидна близост между двама непознати, кажи нещо за себе си, за мечтите, за момичето си, работя само вечер, тези дванадесет, шестнадесет часа вечер, но някой ден ще се измъкна от тук, дяволите да го вземат, омръзна ми да гледам жълтите очи на тези несгазени чакали, тези черни следсреднощни пътища на предградията, следпътищата след предградията, омръзна ми, но още трябва, но още трябва и като мине това време ще отида, и бе показал смачкана снимка на палма, пясък и остров незнайно къде, и бе казал че носи тази снимка вече шест, осем години вече и някой ден ще замине, ще отиде там и през деня няма да спи зад пердето в стаята с полуработещ климатик, а ще отиде на плаж, където е топло и спокойно, ще отиде и ще си поръча питие с най-яркия цвят на всички тропически яркости, с най-екзотичното име, защото заслужавам това, защото след всички тези години убийствена работа заслужавам това.

и държеше снимката в ръката си този шофьор в смешен фирт със съдбата…

Бе разчетел себе си в този герой, знаеше че той е този шофьор и това ще остане неговият любим филм, че и той държи в ръка снимката на къщата си, подобно онзи остров и онази палма, къщата, която строеше вече повече от двадесет години с надеждата, с надеждата, че някой ден ще може да отиде там, че ще си купи и люлеещ се стол, мама му стара, щеше да си купи стол от някаква покрайнина на Дитройт, който да пренесе в Европа, после на морето и там ще седне, ще седне спокоен, за пръв път, без да звънят телефони, по-дяволите всички телефони и ще се люлее на този рокинг чейр и ще гледа тихата срязаност на вълните…

И знаеше, че историята на реалния му живот ще бъде като историята на героя от любимия му филм и само чакалите, чакалите с жълтите очи вече няма да са като тези в Лос Анжелис, а ще пресичат просеката пред колата му до устието на Ропотамо, и това ще са по-малки и по-злобни чакали, които ще спират и ще се зъбят. Срещу съдбата…

Бяха строили прасковената къща повече от двадесет години. За да се върнат там. Той знаеше, че няма да се върне там. Че не може да се върне. Че няма да отиде в склада с мебели в Дитройт…

Легло, маса, някаква дреха…