Из „Следствието: Румен Леонидов”, филм излъчен по БНТ на 8.6.2013

Въпросите задава режисьорът Марио Кръстев

Как са вашите три имена?
Р.Л: По кръщелно Румен, по баща Александър, по род Леонидов.
Семейно положение?
Р.Л: Автор на две деца и на прекрасна жена, с която все още живея.
Народност?
Р.Л: Човек.
Професия?
Р.Л: Трън. Бил съм трън и винаги ще остана такъв в собствените си очи и в очите на другите.
Кой е Последният човек, кой?
Р.Л: Последният човек щеше да бъде съвършения робот, така мислех, така усещах, една механична кукла, която идва към нас, за да ни измести от тази грешна земя. Сега Последният човек ще бъде онзи, който още не се е родил, който няма да иска власт. Появата на новия Месия ще  се сбъдне, ще бъде човек с власт, който не иска власт.
Говорите за продажби. На какво, защо, как така?
Р.Л: Продажбата на душата е най – тежката продажба. Да продадеш себе си е много трудно, за човек с достойнство, чест и родова памет.
„Преуспелите простаци са диктатори.” – това са ваши думи. Кого имате предвид?
Р.Л: Тъпак е другото име на простака, а когато простотията има власт тя не зачита нито интелигентните хора, нито духовността, нито изкуството, и говори само за култура, защото не разбира от изкуство. Простакът има бъдеще, той завладя света, но това няма да е вечно. Защото човекът е висше животно, но без духовност, без съвест, без вяра не може да бъде човек.
Докога с тези глупости – смисълът на безсмислието?
Р.Л: Има ли смисъл безсмислено да сме добри, безсмислено да сме почтени, има ли смисъл безсмислено да сме дръзки срещу великите, големите, силните, жестоките. Човек може да опровергае само себе си, ако не е на висотата на Божия замисъл. На замисъла на ония невидими сили, които са ни дали възможност да мислим, да чувстваме. Освен страх, да имаме и срам.
За какво намеквате? За коя партия работите?
Р.Л: За партията на Бога работя, не за партията на дявола. Работя за Онзи, който ни е дал светлина и ни дава възможност да се различаваме и раздалечаваме от мрака. Животното живот обаче живее у нас, чрез нас и около нас. Трудно е да се отдели човешкото от животинското и това се използва от всички партии, това се използва от всички манипулатори, това се използва дори от повечето църкви и от техните земни представители. Вярата и неудоволетворението на животното в нас прави животното живот да се смалява.
Къде отлитат гласовете ни?
Р.Л: Истинските поети са инструменти, на които някой свири и този Някой се изписва с главна буква. Жалко е, че все повече човечеството не вярва в поетите, не се вслушва в техните предчувствия, в техните страхове или в тяхната безпомощност да бъдат чути.
„Бийте, камилари”. Кого подстрекавате към насилие?
Р.Л: Камиларите, които имат камили. И понеже аз съм една от двугърбите камили, ги подтиквам да вземат отношение към моята двугърбост, тъй като голяма част от моите читатели, от моите съдници не вярват на двугърбите камили. Просто в България са разпространени едногърбите животинки. И всеки, който има две гърбици го смятат или за светец, или за разбойник. Аз нито съм светец, нито разбойник, аз просто имам две гърбици. Бийте, камилари.
VIA SACRA. Какво прикривате с този латински?
Р.Л: Вия значи път, сакра е съкровение, сакралност, свещеност. Какво прикривам, прикривам, че съм бил роден някога другде и съм говорел латински. По – вероятно е, че съм изминал този път, през който обикновено присмехулниците хвърлят развалени домати, път по този, който се минава бос. Бил съм трън и знам къде съм бил трън, така че имам право на това самоугощение духовно.
Хвърляте камъни в блатото? Да не стане така,че със свои камъни по свойта глава?
Р.Л: Вече не хвърлям камъни. В Библията казват, че има време за хвърляне на камъни и за събиране на камъни. Нито искам да събирам, нито да хвърлям. Защото всеки къмък хвърлен в блатото се превръща в жаба и всеки пореден камък тинята прегръща и го превръща в жаба. Бунтовете, които видяхме са само камък в блатото. Българинът по принцин не е много склонен да се бунтува, но когато го обхване бунтофренията, той се смята, че е камък. Всеки камък трябва да знае какво ще се случи с него, когато тръгне да пада в тресавището на жаборняка. А дали с мойте камъни по мойта глава – няма нищо по-прекрасно да бъдеш духовно як като скала, дори когато заради твоята твърдоглавост, те замерят с камъни.
Това стихотворение е посветено на любимия ми поет Константин Павлов, с когото имям сродни чувства, сроднодушие. Той е един от най-великите поети на България, за когото народонаселението ни нито разбра какъв невероятен съвременник има, какъв скъпоценен камък е той в световната поезия. Не оцени нито таланта му, нито моралния му подвиг, че и преди промените и след тях, не се предаде. Нито продаде.
С кои други поети поддържате нерегламентирани контакти?
Р.Л: По-скоро това са мъртвите ми приятили като Константин Павлов, Иван Радоев, Йордан Радичков, който за мен е поет в прозата, с Христо Фотев и ред други имена, които не искам да ги издам, че имат нерегламентирани отношения с мен. Чакам с нетърпение онзи момент, когато ще срещна тях, техният индивидуален дух е жив и ще имаме още доста нерегламентирани контакти. Те стоят някъде там, около небесната трапеза на Бога и викат – Наздраве, наздраве, братя за утрешния ден!
Какво продължавате да криете пред очите ни?
Р.Л: Нищо не крия. Нито пред очите, нито зад своя слепоочник. Когато човек крие, значи лъже, когато лъже, значи краде. По-добре е да е съмнителен, по – добре е да виждам невидимото, в което другите не вярват и не искат да го прогледнат, по-добре е да гледа на неосъщественото в бъдещата му осъщественост, отколкото сляпо да се вярва на материалното, на онова, което има претенции за завършеност като материя. Жалко е, че нашите слепоочници са бивши очи. Жалко е, че не можем да гледаме на света с очите на разума онова, което ни липсва. И соето някои от нас нас провиждат. Мечтая за деня, когато мнозинството на тази планета ще бъдат хора, които не се съмняват в невидимото.
Престанете с тези глупости, престанете! Започнете на чисто!
Р.Л: Да започнеш на чисто не е голям героизъм. Много по – трудно е да завършиш на чисто. Като затвориш вратата зад себе си, като хряснеш вратата ня съдбата зад себе си, героизъм е да си оставил само чисти дни. Не става дума за някаква чистофайщина, няма нищо по – чисто от душата на детето. Но не знам как се живее така, че да се представиш горе чист. Лично аз съм доста омърсен. И от това, което е  изписано в моето съзнание, както от мен, така от околните  – училище, казарма, една партия, после много партии. Няма как да стигна до дверите на небитието и да кажа, че съм чист. Но мечтата умира последна. И може би се утешавам, че съм по – малко мръсен от другите събратя по перо.
Признайте вашите страхове.
Р.Л: Няма много за признаване. Най – много се страхувам от себе си – да не се предам, да не се подхлъзна, да не се разочаровам от себе си, да не се оскверня пред децата си.
В „Страх” пишеш: „Страхувам се от своя страх…“
За какво всъщност става въпрос?
Р.Л: Страхът е другото име на безвремието, в което живеем. А сега попаднахме в епохата на междувремието. Всеки, който е чувствал как времето минава върху живия му труп, знае за какво е наказан. Който не го пачувствал продължада да си въобразява, че е невинен.
Защо трябва да сте навсякъде! Ами ако никой не ви иска? Може би затово ви няма на празника?
Р.Л:Не може празникът без мене да започне…цялото стихотворение
Какви са тези псалми? Какво е това малодушие? Защо е това хленчене?
Р.Л: Това не е хленчене, това е жал по битието, което е несъвършено и което можеше да бъде по – съвършено, ако Господ беше му дал повече от своята завършеност.

„Когато приятелите, пияните ми ангели..”

Докога смятате да продължавате така, да подстрекавате, да насъсквате, да задавате въпроси и да подхвърляте недомлъвки?
Р.Л: Докато престъпниците станат по – малко и хората повече хора няма да спра, няма да се смиря бесовете си…
А недомлъвките? Сякаш, какво сякаш?
Р.Л: Недомлъвките са за онези, които умеят да мислят и които трябва смислено да продължат многоточието. Поезията не е готова храна, да се притопли и да се излапа. Тя съдържа много въпроси и тези, които пишат, тези, които се занимават с изкуство знаят  – ние поставяме въпроси. Отговорите всеки трябва сам да си ги даде.

„Псалм”

Към какво подстрекавате безработните?
Р.Л: Ни ги подстрекавам, обяснявам, че най-апясун у трудът на безработния човек. Най – опасен е трудът на безработния, когато не знае  какво иска, не знае какво да прави, какво да стори със себе си, защото се чувства излишен в обществото.

„Опасен труд”

Трябва да престанете да обърквате младите.
Р.Л: Младите не вярват в щъркели. На тях ще им е по – трудно от нас, които живяхме в т.н. комунизъм. Конкуренцията в света е огромна и всеки един от тях вече го изпитва. Работят, мият чинии в чужбина, изчанчат се от бачкане. Но си намират местенце под небето. Само който бачка зло не мисли.
Как така „Утре сляпата неделя няма никой да учуди”?
Р.Л: Сляпата неделя подсказва,че трябва да прогледнем, че трябва да провидим същностите у себе си, край себе си, над себе си. Това осмият ден от седмицата, който за хората без самосъзнание, не съществува. Сляпата неделя няма да учуди никой, ако  е свикнал да живее на тъмно.

„Сляпа неделя”

За кого изнасяте тази „Черешова задушница”?
Р.Л: За мъртвите и за бъдещити мъртви. За онези, които са живи и не знаят, че душата им е безсмъртна. И за онези, които са се родили без дух, без тръпка, без памет. За тях ми е жал, за всички тях – за живите мъртви и за мъртвите живи.

„Черешова задушница”

Какъв е този религиозен мистицизъм? Гергьовден. И ходите по църкви. Били сте в Златолист, в църквата „Св.Георги”. Какво ще кажете за свое оправдание?
Р.Л: Ние, българите, нямаме такова свято място. Нямаме гроба на Левски, на Ботев. Много свято място е това. Като Божи гроб, идват хора  като на стената на плача. Слагат бележки с молби и желания в кората на хилядолетното дърво в черковния двор. Българинът има нужда от надежда и от любов. И по – добре да дава вярата си на такива същности – святи, чисти, като Стойна Преподобна, отколкото на еднодвенви политици или на дълголетни мръсници. Но това е въпрос на личен избор. Свети Георги е специален, много специален светец и за България, и за населението отвъд границата ви с Македония. Не случайно неканонизираната ни  светица Стойна Преподобна, обявена за праведна от народа, казва, че Победоносецът й е духовен брат. Тя е сляпа, но е прогледнала чрез него. Това стихотворение дойде много неочаквано, след един закъснял мъжки прач по това, че майка България се е лишила от една от големите си дъщери – Македония.

„Гергьовден”

Преподобна Стойна Димитрова, родена 1883 година, споминала се на 22 декември 1933 година. Пратеник на Бога, висок дух с мисия за България.И  за спасение на вярата пророчица и мъченица, Преподобна Стойна е тук като изпитание за пътниците, които си отиват и като надежда за пътниците, които идват.

Който не е дошъл в Златолист – мястото само за безсребърници, ще умре нещастен, че не е видял рая на България. Без Балкантурист, без молове, без луксозни кръчми. Може би тук е най – духовното място в България. Тук всеки може да се разтвори в природата на Бога.

За уроки говорите. Кого урочасвате? С какво?
Р.Л: Проклятието идва без да го питаме. В това мое стихотворение е по – скоро влизане в роля, а не желание за урочасване, нито гелание да кълна. Но нашият народ има доста силни изрази, в които отрицателната енергия и голямата доза отровна злоба причиняват истински болести. Поезията е един от антидотовете на тази омраза. И ако народът ни четеше повече поезия, а имаме поезия добра и всякаква, нямаше да прибягва към уроките, нямаше да прибягва към проклятията, защото всичко се връща.

„Урочасване”

Откъде тази самоувереност? Кой сте вие, че ще напишете „Бъдни вечер се отлага”?
Р.Л: Едно е самоувереност, друго е самочувствие. Нямам чувството, че страдам от превъзходство над останалите, но това, което виждам в нашата християнска общност, не само не ми харесва, но и ме отвращава. Оказа се, че в народните песни има подобен мотив, който не го знаех. Дева Мария Богородица отказва милост на лошите хора. Не съм Богородител, но използвах нейния образ, за да мога да стресна поне онези, които все още са вярващи.

„Бъдни вечер”

Как така Лазар няма да иска да стане?
Р.Л: Ами може и да не иска да живее повече, да не иска да възкръсва. Може би не иска и да се върне от покоите на смъртта. Има право на избор. А и животът, който живеем е доста непоносим и всеки има право да поиска втори път да не се ражда.

Господин Леонидов, защо смятате, че ние нищо не знаем, ,нищо не виждаме, нищо не следим, нищо не чуваме? Знаем къде пътувате, знаем как си търсите прототипите, знаем къде седите под цъфнали ябълки, къде мятате ракии и с кого си говорите, а после сядате и пишете пиеси, неиграни още? Ще отречете ли, че следващите думи, макар и непубликувани, са ваши? Четете! Знаете ли какво е нужно на българина?

Р.Л: Ето, аз питам – знаете ли какво ни трябва, какво й трябва на България? Нужен ни е нов храм и нова вяра, нов празник и нов делник, нов огън и нова пепел, нова пръст и нова кал, нужно ни е ново извисяване, нова морална еволюция, нова йерархия и нов ред на правилата. Трябва ни нов пример, а не само нов премиер. Нов духовен учител, нов повелител. Нацията ни има нужда не от стряскане, а от събуждане. Но къде са новите будители, новите възрожденци. Трябва ни нов елит, а не като днешните интелигенти  – без дух, без хъс, без кураж, без цел, без идея, без мисия. Какав елит е това? Елит, който не е навит да рискува. Какво ти трябва българино? Възвисяване, извисяване? Толкова ли е просто всичко? Чувстваш глад – ядеш, чувстваш жажда – пиеш. Научат те да четеш, но не четеш. Сърби ли те, чешеш се. Гледаш телевизия, не гледаш. Между два пакета цигари и две бири виждаш – любопитството се смалява, зрението става излишно, всичко е на доизживяване.Какво чакаш, събуди се!
Ваши думи ли са това?
Р.Л: Да.Мои думи. Признавам.
Не си ли давате сметка, че с моноспектакъла оставате моно?
Р.Л: Не оставам моно, защото всеки спектакъл има зрители. А може би, това е исото на цялата изповед,
от която аз имам нужда.
Засега ще замълчим, засега да кажем, че на този етап сме приключили с разпита. Но ще продължим следствието.
Р.Л: Готов съм да чуя всички обвинения.
Тук в Златолист, светлина е невероятна. Тук няма нужда да си човек, тук трябва да си птичка, да пееш с останалите хвъркати и да възхваляваш живота като такъв, а не да го описваш. Просто трябва да чуруликаш. Моят Коста Павлов искаше в следващия живот да се прероди в куче, защото мислеше, че всички кучета от сорт са като Орон  – неговия любим приятел. Аз в другия живот ще бъда специалист по птиците. Орнитолог. Много ми любопитно да следвам  птиците. Ето виж – изчезва светлината, залезът остава отзад. Да се премести натам, към сенките на идващите сънища, които се събират на седянка. От този филм сигурно ще останат само природните пейзажи, което също е принос към киноизкуството. Какво? Стига толкова. Слънцето си отиде и ние трябва да си седнем на задника. Почвам да се чувствам неудобно от оказаното ми внимание.