Vasil Slavovиз „Ням“
…
Сега, когато вечерта отмина
и скитният ѝ облак изтъня,
си мисля за секвоите по пътя,
за мъдростта на моята земя,
за тази кръв, която все залязва,
за силата на скромното обричане,
нестигнатото как се разпилява,
нестигнатото как гори очите ни,
за хората, които оправдаха
следобедния трепет на гората ми,
а сетне в сенките се разпиляха,
под есенното жълто на разпятията,
за тази бледна до превалност вечер,
пренесла всичките ни дни,
за спомен как клепачът трепва
в мига, когато рожбата заспи.
Благодаря, че погостувах, Боже,
в живот в предсетното живян,
че бе преклонно – колкото умея –
преди да дръпнеш връвчето за там.
Благодаря за планината, Боже,
за тази музика на майка ми в ръката,
което мога, с мен ще пренеса –
което не – с дима ще го изпратя.
Сега, когато вечерта догасва
и тихо сетният свелик кади,
целувам на секвоите кората
и стъпвам във небесните води.
…
Kогато най-сетне се отрека от отрицанието си
и се опитам да побегна пак
(цял живот бягах),
когато изпия стъклените очи,
слепите,
стъклени очи на града си
(който не познавам вече),
когато
за последен път мина
по пътеката с трева – обрасла –
(баща ми имаше такава книга,
може би най-сетне се научих да обичам
написаното от баща си)
тогава
ще седна в Градината на Учителя,
до родния си дом,
ще чуя продишването на последната
от всички земни рози,
ще видя светлото дърво,
намерило небе,
ще чуя кръвта,
земята си.
Ще е предесен.
Ще е тихо.
На пейката
в Градината на Учителя.
…
аз чувам вече нотите на тишината,
притулните ѝ стъпки на сърне –
как падат, падат с цялото небе,
аз зная кой до облака ме чака.
аз виждам топлите искри –
детето, дето в пролетта отмина
и тази крехка нишка от коприна,
молитвено, как в клепките дъжди.
аз зная, друмникът в тъгата си ще спре,
ще бъде светло и ще бъде тихо,
душа с душата ще пише стиха,
а времето от вятъра си ще се отрече.
аз чувам как по мен расте трева,
как тихите ѝ стръкове ме преболяват,
как скромната вечерня изтънява,
и как за пътя ни се готви обичта.
