Ябълки
Листо ръждиво в здрача тихо капна –
сълза сантиментална или стих.
На дървената наша празна маса
две ябълки откраднати умираха.
Ръката ти безсмислено дълбаеше
със джобно ножче сладката им плът.
А ние двамата – като ограбени,
се стягахме за път, самотен път.
Дели се всичко живо от съдбата си
все в името на някакво начало.
Взе само семчица по-мъдрият от нас.
За другия бе плодчето презряло.
Песен в сиво
Дом, работа, приятели, години.
Очи от алкохол и аркансил.
Понякога – гост в здрачните квартири,
но много рядко – и любим, и мил.
Еднакви дни – лаптопа, телефона
и булеварда в златни еполети.
Виновна съм, не съм, все пак виновна съм,
че слънцето като чиновник свети,
че не приличат градските дървета
на вишните във Димчовия двор,
че вече не се смятат за позор
какви ли не пластмасови сюжети!
…Дом, работа във дните ни безкрили.
И всеки – в телефона нос забил.
Комфортни стават домове и вили.
И все по-рядко някой ни е мил.
Раздели
Имена, имена…
Домашно-уютни, източно-песенни,
фантастични като съновидения.
Думите – дълги и много, усмихнати, бавни,
тържествено-кратки,
въздушни целувки.
Празник е всяка минута –
шейсет секунди танцуват,
други ги сменят –
трепкат ангелските им гласове,
ситно потропват босите им крачета…
Само в разделите времето дъх затаява:
вериги сковават езика.
Сърцето е мида безплодна –
облива се в сълзи,
а бисери няма и няма.
Везни
Напразни и безсмислени страдания:
че някой си не бил ни оценил,
че друг нектарът сладък бил изпил,
че вместо стол полага ни се трон,
че е мираж житейският закон…
Във вайкане, апатия, злини
изтичат между пръстите ни дни –
горчиви, сладки, често сътворени
от викове, милувки и измени,
от бегъл спомен – лъч във самотата.
Изящество на фините везни:
страстта горчи, раздялата сладни,
и даже сивите ни дни и те
цъфтят и вехнат. Несломим расте
само бодилът груб на суетата.
Кротка милост
Край стадиона пуст, след мача, в тъмнината,
във двойна сянка двама целуваха се лудо.
Във въздуха все още се носеше бедата,
надвиснала опасно над родния ни футбол.
В пресечката отдясно един шофьор се мъчеше
колата да пришпори, но тя се инатеше.
На партера зад него обиждаха се злъчно.
В съседния прозорец една жена ядеше.
Бе вечер като вечер, дарила с кротка милост
и този град унил, и смачканите хора.
Само на мен защо ли така ми се умираше –
като заключен пес, като ръждясал кораб.
Микрокосмос
Кратко ли беше? Безкрайно? Прашинката време
никой от моята шепа не може да вземе.
В нея за миг се превръща безликата стая
в малък, но прелестно точен модел на безкрая
и се полюшват сред него две умни тръстики.
Захарно зрънце горчи на върха на езика.
Вижда ли някой стени и таван, и тела?
Само две диви тръстики, преплели стебла
в здраво въже, във което човек да се вкопчи,
щом пустотата затисне го с каменна плоча.
