Из книгата на изкуствоведа Борис Китанов

Сули Сеферов

 Първото ателие, което посетих беше на Сули Сеферов на един скромен таван на „Женския пазар“. Намерихме доста бързо общ език. Все пак и двамата бяхме израснали в Коньовица, и когато през 1981 г. СБХ му организира изложба на Шипка 6, той ме покани да му я открия. Трудно ми е да се сетя кога се роди нашето приятелство. Това стана някак незабелязано и изведнъж – като дългоочаквана необходимост, като взаимно разкриване на една истина, превърнала се с течение на годините в задължително начало на онзи дълъг разговор, на онази дълга и откровена човешка изповед, която преминава неусетно през дните ни, за да стане символ на приятелство в изкуството, в смисъл на живот чрез изкуство. А истината в изкуството се ражда също спонтанно – като прозрение на мига. Като неочаквано откритие на сложния и болезнен път към себе си. Път, осветен от онзи вълшебен светилник, който разбива двумерното пространство на платното, въвежда ни в сърцето на твореца, полага върху плещите ни цялата сила на непреодолимите страсти на художника и ни прави отговорни за споделените истини. Истини, разкриващи незабелязани картини от нашия живот. Картини, които се превръщат в миг, в кадър от един многосериен спомен за онова, за което авторът е мечтал, за онова с което той ни дарява, ограбвайки себе си.

От деня на първата ни среща минаха много години, но Сули остана верен на всички, които приехме света на неговото изкуството като лична необходимост. Остана верен на себе си като мисъл, като отношение към света на изкуството, като привързаност към болезнено бялото платно. Само с годините помъдря още повече. Забързаният ритъм на младата вода забави своя ход, за да се огледа, да осмисли видяното и чутото, почувстваното и преживяното. И ето че по-суровите и по-агресивни тонове, които се бяха врязали успешно в по-ранните платна, за да регистрират откритието на моментното, постепенно се разтвориха в една мека вътрешна светлина, насочена към сенките на вечното и легендите от миналото. Нетърпението на зеленото, синьото, бялото потънаха бавно в пестеливата и мъдра зрялост на една по-задълбочена като емоционален строй цветна палитра, в която багрите се изпълниха със седефена мекота и нежност.

Композиционният градеж изостави разказа, освободи се от раздробеното на отделни сцени повествование и потърси обобщението и като мисъл, и като пластичен строй, за да открие в крайна сметка единството на оптическите явления с мира на зрелите чувства. Представителите на богатия анималистичен свят, поведени от Кало Реджеп напуснаха „Булина ливада“ от спомените, за да се пренесат в мъдрия и многозначителен небесен зодиак. Материалното постепенно се беше превърнало в символичен знак на духовното.

Всичко това помогна на Сули да продължи с нова страст своя вечен монолог за годините, към които всеки един от нас се връща с радост и малко тъга. Годините за които големият чешки поет Витеслав Незвал беше казал: „Творецът малко или повече се опитва неволно да залови детството, за да намери мястото си в живота, за да нарисува на фона на реалността това, което в действителния свят загубва и без което не може да живее – наследството на своите детски години.“

Може би затова усмивката на седефените багрени стойности в платната на Сули Сеферов е патинирана с благородството на една истинска човешка носталгия. Мазката е станала по-свободна. Картината не е градена мъчително, а е излята изведнъж, като песен. Песен за един свят колкото реален, толкова и недействителен. Свят, огрян от залязващите лъчи на детството и стоплен от годините, през които споменът постепенно се е превръщал в тиха приказка за тези далечни и незабравими времена. Свят, в който и времето, и пространството, и гравитацията са съвсем условни. Свят, в който птици, хора, дървета, феи, огньове и коне са завъртени в шеметния танц на фантазията и спомнят за първичната сила на природата. Сила, разпиляна сега сред бетонната сивота на градското ежедневие и съживена за миг в условните измерения на безкрайното пространство на малкото ателие. Казвам „условни измерения“, защото конкретна е само любовта на художника, любовта на самотния ловец на спомени и забравени истини. Конкретно е раздвоението на човека Сули Сеферов, дали да стъпи на разбития бетон между блоковете или, заслушан в далечния тропот на хергелетата, да свърне и с бързи стъпки да продължи натам, където се раждат легендите!

Тук е мястото да добавя, че през 1984 г. Сули стана Заслужил художник, а през 1992 г. беше удостоен в Париж с голямото признание, Кавалер на Ордена за изкуство и култура на Франция!

* * *

 Хиляда години българска икона

Изкуството на българската икона има над 10 вековна история. През всичките години на своя дълъг път, то е пазело спомена за съзидателното начало, обогатявало го е с духа на следващите епохи, очертавало е трайните стойности на бъдещето. А прозренията на изкуството са още по-ясни, когато художествената им форма е естетическа проекция на психиката на един народ. Само тогава то може да завладее територии, в които да съществува с хилядолетия.

Когато Европа заживя под знамето на християнството, започна да се изменя и смисълът на средновековния идеал за красотата, който и без това вече чезнеше в историята заедно с цивилизацията, която го бе създала. Миланският едикт призна официално новата вяра, а тя вече по законен път наложи нова естетика и роди ново изкуство, което по времето на Византийската империя се превърна в авторитетен феномен. Българският иконописец имаше време между VII и VIII век не само да изучи неговите строги канони, но и определено да ги наруши с черти от бита и природата на своята земя и преди всичко да ги обогати с една първична, човешка искреност и непосредственост. И то така убедително, че се превърна в материална изява на самостоятелния творчески дух, в материален израз на собствена идейно-естетическа позиция. Българският зограф премахна в своите творби маската на строгата и официална небесна печал на светците, а след това посегна към душите им, за да ги превърне в човеци. Да ги настани в българския дом и да ги направи неделима част от семейството. И ако по същото време средновековна Западна Европа беше дала „предимство на вярата над любовта“ (Рене Юиг), то любовта към човека в тези чудни творения – иконите, се превърна на българска земя в трайни пластични прозрения и измести страха пред религиозните тайнства, стопли очите, разтопи леда по лицето, заля бузите с руменина, изтри остротата на графичните линии, за сметка на взаимната сърдечна отзивчивост между Твореца и човека.

В своето хилядолетно развитие българската икона неотменно е следила и реагирала на всички промени в духовния живот на обществото. По време на турското робство, в условията на пълна политическа зависимост, църковната живопис изиграва изключително важна роля за запазване на езика, писмеността и народностния характер на културата ни. По този начин българската иконопис от това време се явява не като завършек на минала слава, а като самостоятелна епоха, отразила в себе си и подема на националното Възраждане.

За иконописта в България може да се говори много, защото тя е вечна тема, събрала в себе си всичко характерно за духовната същност на българина – поетично въображение, изтънчена чувствителност, висок художествен вкус, богата живописна дарба.

Предложената на вниманието Ви експозиция проследява развитието на българската икона от IX до началото на XIX век. Тя обединява в себе си спомена за миналото и спомена за бъдещето. Събрала е Вселена от нравствени норми, като същевременно проследява и съпоставя в хронологичен ред развитието на иконописта и основните исторически етапи в историята на българското общество. Точно затова мигът на познанието в тази зала е равен на хилядолетие!

* * *

Когато влязох в активния художествен живот на страната, откриването на изложба беше доста тържествен акт, гарниран с официални лица, с водещ, за да ги представи, и накрая след речите и поздравленията на началниците идваше ред на изкуствоведите. Много по-рядко обратно. И още оттогава беше останало мнението, че единственото нещо, което е по-скучно от речта на политик, е словото на изкуствовед. Това е напълно обяснимо, защото години наред изкуството трябваше да се съобразява с политическите догми на една предварително обречена от ръководещите я система и нейната маркс-ленинска естетика. Години наред в писанията ни трябваше ни в клин, ни в ръкав да се намери място за заклинанията, необходими за евентуалния общ или личен успех: „социалистически реализъм“ и „Априлски пленум“. В полза на истината, случвало ми се е. Години наред се твърдеше, че изкуството е средство, а не цел. Всеки ден създавахме „нови традиции“ и след седмица ги обявявахме за наше историческо наследство. Твърдеше се, както вече споменах, че не критиката, а революцията е движещата сила на историята. Със закъснение и малко мъчително разбрахме, че това е просто един временен ефект в дейността на световния пролетариат и неговия исторически национал-патриотизъм, въпреки, че с помощта на революционния „интернационал“ „потиснатите и унизените“ трябваше да се почувстват хора, а не „роби на труда“. Донякъде успяхме. Сега сме и свободни и гладни. Нищо ново! Още Георги Димитров бащински ни беше заплашил, че който не работи не трябва да яде. При това политиците непрекъснато приемат революцията като алотропна форма на еволюция. И както беше вече споменато, в химията това е „свойство на химичните елементи да съществуват във вид на няколко прости вещества“, то и в обществения живот обикновено простотията е изпълнител на „промяната“, която от своя страна успява единствено да преразпредели благата… и да заложи основите на нова революция. Струва ми се, че за известно време, поне привидно, се бяхме отучили да се вълнуваме, да усещаме, да виждаме многообразието на вечно менящия се реален свят извън границите на постепенно изясняващото ни се „ново“ естетическо понятие „социалистически реализъм“ по време на социалистическа действителност. Тя пък от своя страна трябваше да е пример за социалната ангажираност на държавата към личността и битието на творците. И така те се принудиха, слава богу временно, да не виждат видимото и предпочетоха неясните контури на обещавания ни години наред политически рай и белязаха изкуството единствено с болезнените знаци на пропиляното време и изгубеното самочувствие.

Имаше и много добри и романтични моменти, които моята генерация успя да изживее и да преживее, обединена в Ателието на младия художник. Особено интересни бяха организираните през две години „Национални младежки изложби“. Добре помня Четвъртата, защото беше първата, за която ми беше възложено от АМХ да я представя в медиите.

Представям на вниманието ви част от текста, който по някаква случайност не съм успял да изгубя – със сигурност малко наивен, притеснително романтичен, донякъде съобразен с изискванията на времето, но в основата си откровен.

Още от книгата тук