Из „Излет в спомена. Литературни пътеписи“ от Фани Цуракова

Княжево* е разделено на източна и западна част от булевард, който сменя наименованието си според политическата конюнктура. Западната, огряна от повече слънце и с площад, който и до днес носи името „Насред село”, е с по-изравнен социален статус. Източната, плъзнала към Витоша и преливаща се с Бояна, открай време е събирала хора с добри материални възможности, населяваща я заради климата, близостта до гората или социалния престиж. Но с доста различия в начина, по който са се изкачили по склона. Досами булеварда са сгради на институции, на фабрики, имали дни на първенство, на страдалчество, дни на запуснатост, устояли.

До булеварда и в източната част на Княжево за мен бродят сенки, свързани с българската литература.

Ако започнем от булеварда, до църквата „Свети Пророк Илия”, към планината има широки каменни стъпала. Красиви, когато общината се е погрижила да изглеждат така. В началото им, върху сграда, която десетилетия приютяваше кръчма и тя сменяща наименованията си, според политическите ветрове от „Москва“ до „При Гири“, има паметна плоча. Това е мястото, на което на 27-28 август 1895 година Алеко Константинов тръгва със съмишленици към Черни връх, за да основе Българското туристическо дружество.

Седем години по-късно отсреща, в тогавашната школа за запасни офицери, Йордан Йовков пише първото си публикувано стихотворение.

Малко по-нагоре, на площадчето след колелото на трамвай №5 и срещу входа на кметството, някога бащата на Георги Марков е имал разрешение като военен инвалид да продава семки. Как се е чувствал, когато здравите, весели мъже, жени и подскачащите деца са се изсипвали от трамвая и запътени към пътеките на планината са оставяли стотинки върху обърната щайга, служеща му за масичка и той им е подавал фунийка от вестник със слънчогледови семки, не знаем. Домът му е на самия булевард, след читалището.

Ако се изкачите по стълбите край църквата и тръгнете в ляво от училището, съвсем скоро ще пресечете улица „Меча поляна”. Горната й част опира в гората, а малко преди това, в дясно след дерето, е самата Меча поляна. Оголено пространство сред стърчащи борове, насред което, до огромен дъб, пак десетилетия проскърцваше дървена люлка, а в горния му край, подпряна на дива джанка имаше пейка.

Била съм нито много малка, нито прекалено голяма, когато минавайки веднъж през поляната татко ми разказа за негов съученик, станал писател „Седеше ето тук – той посочи пейката” и пишеше, докато ние ритахме топка. Как се казва този писател съм забравила, а днес няма как да попитам. Но в ума ми остана това момче, седнало в усамотението на горската поляна, глухо за виковете на играта, окръглящо буквите на образите с твърдия молив в огъващите се листа на евтината тетрадка и придърпващо изплъзващата се подпора на ученическата чанта. Останал ми е образът на тази обсебеност. Останало ми е като образ на писателя. Има ли значение дали успял да привлече публика към думите си или не.

А ако вместо да пресечете дерето към Меча поляна, свиете по пряката в ляво ще стигнете до място, на което са живели и живеят, поне до момента, пет поколения от фамилията на баща ми. До 90-те години на ХХ век къщите тук рядко имаха огради и още по-рядко се заключваха. Поне в отрязъка до следващото дере, единствената, която се заключваше беше на Женя Дюстабанова. Защо наричахме Евгения Дюстабанова „Женя“ с братовчедите ми, след като беше връсница на баба ни, не зная. Заключената врата правеше красивата къща зад нея още по-привлекателна и тайнствена. Веднъж някак си успях да стигна до верандата и да надникна в хола. Големите прозорци гледаха към поляна и леха цветя, а върху холната маса бе поставена ваза с клончета глог.

С родителите ми не живеехме в Княжево и затова спомените ми са откъслечни. Най-ярката ми картина е как Женя върви в двора ни по пътечката, постлана с големи речни камъни от владайската река, с елегантни костюм и обувки, с пудел на каишка пред нея. Аз зная, че тя нито ще поспре, нито ще ми даде нещо, а ще пресече нивата, деляща ни от сестрите на баба ми и или нарядко ще пие с тях кафе от леблебия, или ще продължи по тяхната пътека към улицата и спирката на трамвая долу. Научила съм, че е годеница на починал поет. И че работи в музея му. Татко понякога ми чете от червена книжка стиховете му. И Женя застива в мен в безкраен годеж, в който няма необходимост от никого, тишината на който не бива да се нарушава. В по-късните години, защото тя доживя до старост, мисълта за безкрайния годеж бе така силна, че дори и в по-дългите периоди, в които съм живяла в Княжево, никога не се опитах да я разговоря за Христо Смирненски. А и тя не търсеше слушател. Остана си това общуване, в което аз стоя на двора, а тя минава край мен. По-важното е, че във времето, в което живях там, вечер, прибирайки се, неизменно чувах гласа на татко:

„Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – 
като теменужен остров в лунносребърни води…“

Да, планината наистина в някои дни и часове е теменужносиня. И ми беше приятно да мисля, че изпращайки привечер Женя, която вероятно някога е била друга, не запомнената от мен, поетът ми позволява да мярна сянката му на нашата улица.