Посвещавам на светлата душа на мама,
която е на път без куфар, вероятно в Рая
Когато бях малка, имах невероятно красива вещ: метално куфарче с истинска закопчалка, цялото изрисувано със зелени палми и героите на „Доктор Охболи“. Мама ми го донесла от СССР, когато съм проговаряла. Често ме имитираше, че си приготвям „бадажа в туфала“, когато тръгвах нанякъде в ученическите ми години.
Спомням си как непрекъснато си играех на „багажа в куфара“. Слагах в малкото пространство някаква блузка, чифт долни гащи, чифт чорапки, едно байкалче, гребен, фибички и вносен сапун, който измъквах измежду сгънатите дрехи на баба в гардероба, поели миризмата му на женски финес. После си очертавах, оцветявах и изрязвах билет от хартия. Правех му прилежно няколко несъразмерни дупки и тръгвах.
Днес съм като срасната с поредния туфал на колелца, правя бадажа бързо и не нося нищо излишно. Обичам пътищата заради самия акт на пътуване и наистина пътувам много, тогава разговарям наум със света. Обичам и срещите с различни попътни хора, защото точно те ми отварят вратите на заключени храмове и ме променят.
ххх
Слизам от автобуса на малкия кръгъл площад с фонтан в едно провансалско село до Авиньон. Задъхано вървя по стръмната каменна улица към църквата. Казват, че там е бил опят Мистрал. Иска ми се да вярвам в това. Късна сутрин е, априлски Разпети петък, а вече е горещо! Спирам да съблека жилетката си. Вдигам поглед към фасадата с двете огромни розети. Пред всяка от тях пърхат, на място и в абсолютен синхрон, невъможно бели и истински гълъби с лица, насочени към мен. Вероятно замирам за секунди, преди да извадя телефона си, за да ги снимам… Тогава те отлитат, заедно.
Това е моето чудо и го осъзнавам веднага, без колебание! Защото всеки от нас вярва в чудеса и ги търси къде ли не, поръчва ги, купува ги, измолва ги и пак трудно ги познава. Но точно в този ден и точно на това място, аз получавам моето чудо. И го знам!
Може би час-два по-късно тръгвам обратно надолу. Снимам надписа „Rue de l ҆eglise“. Винаги снимам указателните табелки към църквата. Сигурно, ако събера някой ден тези снимки, ще мога да направя голям албум или сайт, от който, при необходимост, да се изтегля по една, за късмет, когато се тръгва на път.
Помните ли финала на „Покаяние“ от Тенгиз Абуладзе?
„На улицата стоеше странно облечена стара жена с два куфара:
– Извинете, тази улица води ли до храма? – попита тя.
Кети недоумяващо погледна непознатата.
– Питам Ви, този път ще ме отведе ли до храма?
– Не. Това е улица „Варлаам Аравидзе“, но тя не води до храм.
Непознатата учудено вдигна вежди:
– Че тогава за какво е? Защо трябва да съществува улица, която не води до храм?“
Хората винаги пътуват към храмовете и ги търсят, но понякога носят на гръб такива, а не знаят.
Абай
Качвам се в поръчано такси в Санкт Петербург. Студена, късна есенна вечер.
-Колкото и добре да говорите руски, веднага се разбира, че не сте рускиня.
-Защо?
-Червено палто, черна коса и черни очи. Гореща кръв…
-Моля?
-Жена ми е грузинка. Не обичам руси коси и сини очи, не обичам сиви, черни и кафяви палта. Не се обиждайте! Аз съм Вашият шофьор Абай. Откъде сте?
– От България.
-Значи вие не ни давате да посторим Южен поток?
– Не разбирам за какво говорите! – вероятно изглеждам лицемерна или глупава.
Сложете ми десет руснаци насреща – знам повече от тях за историята и литературата им, трябва ли да ме занимава въпросът за газта (както разбирам по-късно при справка в Гугъл)? Аз съм от друго времепространство… и просто сменям темата:
-Защо четете навсякъде? Дори и по ескалаторите в метрото? За Бога, ужасно стръмни са! Това сигурно е най-дълбокото метро в света!
-Защото искаме да познаваме света, макар и той да не ни познава. Имаме поговорка: „Не е страшен глупакът, непрочел една книга. Страшен е глупакът, прочел само една книга“.
– Хм! – навивам се за разговор – Обичам Достоевски, вчера видях килията му в Петропавловската крепост.
– Да, но Достоевски ми идва тежък, вероятно шизофренията си е казала думата. При Пушкин всичко е ясно, предпочитам го. Може би не знаете, но Тургенев има герой българин?
Ела, че ми трябваш! Баш аз ли не знам и не съм чела „В навечерието”? Но ще те оставя да ми поговориш… Навън е -7̊ С , в колата ти е топло, говорѝ ми, дори и да няма какво да ми кажеш.
Рано същата сутрин бях на гробищата. Взеха ми 200 рубли, за да видя къде „спят вечен сън“ Достоевски, Чайковски, Глинка… Възмутих се гласно, но ми отговориха смирено, че така се поддържа вечността. После обядвах в столовата за поклонници в Александър-Невската лавра. Ухаеше на прясно изпечен хляб, хората се редяха на опашка. Толкова беше уютно! На масата до мен седяха баба и дядо като „излезли от приказките“, но без голямата печка и котката. Прекръстиха се, тя: забрадена, той: със свалена шапка. Нахраниха се мълчаливо, а после пак се прекръстиха и благодариха Богу. Беше толкова тържествено и толкова домашно едновременно.
– Ай, ай, къде изчезнаха прекрасните български цигари „Ту 134” и „Стюардеса”? А българските нектари и „Икра”-та?
Усмихвам му се. Повдигам рамена.
Не ме разсмивай, баща ми пушеше „Стюардеса“, доколкото си спомням, през 80 – те. А „Икра“ правихме на студенстката бригада в Джулюница.
– Какъв фурор бяха цигарите „Шипка”! В началото никой не ги купуваше. После тръгна реклама, че във всяка 1000-на кутия има печеливш талон за почивка на Златни пясъци в България, та всички купуваха с картони. М… да… славни времена бяха! Купувахме вашите дрехи. Сега ходим два пъти годишно до Хелзинки и си пазаруваме, пак са качествени.
– Вие не сте руснак, макар че говорите руски и познавате руската литература. Името Ви няма ли тюркски произход? – решавам да се включа в лексикалния порой.
– Баща ми е от Казахстан. Когато все пак успял да се засели в Питер, знаел четири думи: мама, татко, хляб, книга. А сега аз съм друг човек. Защо ли? Не питайте! Майка ми е рускиня. За нея днес е важно да гледа по телевизията как президентът стои със свещ в ръка, на служба в храма. Казва, че това е упование! А Вие ухаете прекрасно – да не би да е на българска роза? – продължава неуморимо той.
Не, Абай! Ухая на парфюм на Кензо, но ти се усмихвам и кимам, защото разликата няма значение тук и сега.
Слизам, стъпвам в локви, прогизвам, докато стигна по пешеходната част до операта. Влизам в тоалетната и изхвърлям късите чорапки, носени под ботушите, над чорапогащника. Отивам до огледалото и си възвръщам достойнството на дама с червило и пудра, защото аз съм си просто такава, независимо че не съм с дълга черна рокля с гол гръб и не пия шампанско точно тази вечер. Крадешком се облягам, за да поизсъхна, на красиви перила пред един от радиаторите на парното на втория етаж, в предзалата. Има ли такава дума в нашия език – предзала? До мен се приближава строга жена в костюм:
-Отдалечете се! Не се допирайте!
-Добре! Добре! Поддържайте вечността! – изненадвам я аз.
После така потъвам в музиката, че вече не усещам, че съм мокра. Докато слушам, сякаш чувам думите на бащата на Абай: „мама“, „татко“, „хляб“, „книга“. Проумявам, че са… достатъчни за един живот. И се чувствам засрамена, че не стигат за моя.
Беатриче
В самолета съм, чака ме много рàнен, горе-долу двучасов полет от Милано до София. Надявам се да поспя. Ходила съм и преди в Милано. И „Тайната вечеря“ на Леонардо съм огледала, и опера в „Ла Скала“ съм слушала, та вчера бързах да свърша работата си и да отделя няколко часа за Брунате, на езерото Комо.
Открай време се ровя в архивите на Славейков, затова много исках да видя Брунате. Защото Мара Белчева, прекрасната придворна дама, чиято гипсова отливка на ръката, стояла на нощното шкафче на Фердинанд, продала къщата си в София (обичам да ходя в тази къща на улица „Христо Белчев“, да пия розе, защото там сега има симпатичен ресторант, да си представям къде е бил почерпен с локум и вода изтънченият, високомерен, влюбен Пенчо Славейков) и заминала с любимия си за Брунате, за да облекчи последните му месеци живот. Ей така – вдовица, невенчана с него, „защото се мрази, преди да го заобича“! Исках да видя и къщата в Брунате. Не, исках да видя какво са виждали от къщата там и как са спрели времето! Исках да вляза в католическата църква, където са се молили, макар и православни. Да разбера защо е „заровила милвана ръка един немил живот сиротен“. Исках да си подаря Брунате като красива приказка в края на март, точно за Благовещение.
Не мисля,че успях. Бях там наистина, но прекалено обсебена от собствените си мисли и чувства, сякаш лишена от сетивата си. Сега се прибирам, разочарована.
Но как може измежду двеста места в самолета да ми се падне точно това – до Беатриче? Беатриче е на две години и пътува с баща си. Седнала е сама на средната седалка, закопчана със специален допълнителен колан. И реве! Но как реве? Бедна ви е фантазията! Вие, пищи, мята се, все едно, че я колят бавно… Всички стюардеси са при нас, за да проверят дали самолетът може да излети, или ще има извънредно слезли пътници и нужда от линейка на пистата. Усмихват ми се съчувствено.
Беатриче е с прекрасни розови обувки и рита прекрасно (левият ми крак вероятно посинява). Самолетът излита. Никой не спи. Най-малкото пък аз. Бащата на Беатриче е уравновесен и спокоен. Чете вестник. Отрочето му е на път да се удави в сълзи и сополи, но тати вероятно няма салфетки и не реагира. Беатриче съблича розовата си блузка и се бърше сама, размазва всичко в косата си, където се мъдри и някакво плетено розово цвете. Баща ѝ я поглежда влюбено, измъква отнякъде три моркова и ѝ ги дава. Плачът преминава в хрускане, но морковите буквално изчезват за пет минути (друг път ще се качвам в самолет с няколко моркова в дамската чанта).
После става още по-интересно, защото от следващия плач Беатриче вече повръща в оранжево, а това не е в тон нито с нейния, нито с моя тоалет. Времето тече неусетно и някак интимно… И точно когато съобщават, че до няколко минути ще кацнем в София, а аз допивам кафето си, Беатриче полага глава в скута ми и заспива.
Вече наистина е Благовещение! И имам подарък.
Венцислава
Пътувам във влака от София за Горна Оряховица. Чудя се изобщо защо се съгласих да се придвижа така до Трявна. Та това са четири пуфпафкащи часа, а после може би още два в бавната и мръсна мотриса! Не съм се качвала на влак от много години, но нищо не се е променило. Спокойно мога да предположа, че съм пътувала в същото купе някога, преди двадесет, че и преди повече години. Седнала съм до прозореца, в посока на движението. Не мога да се возя „наобратно“. Искам да гледам пътя напред, колкото и да е метафорично. Ако гледам пътя напред, след като де факто е минат, се обърквам. Такива са пътищата: лукави като непремислено минало или мечтано бъдно.
Срещу мен се настанява странна жена. Мога да се обзаложа, че в ранните си години е била хипи. Косата ѝ е изрусена и пусната дълга под кръста. На ръцете ѝ дрънчат, смесени безраборно и шарено, поне тридесет гривни. Облечена е с дълга кехлибарена пола на волани и блуза в същия цвят. Прилича на закъсняло слънце.
След като сме изминали голяма част от пътя в мълчание, все пак се заговаряме. Тогава научавам историята ѝ, защото явно тя има нужда да я сподели. Венцислава е варненка на 65 години и пътува, за да види третата си дъщеря абитуриентка. Да, дъщеря ѝ е израснала във Варна, при баща си, след развода. Сега завършва моята Френска гимназия.
Последното, разбира се, е достатъчно, за да ме спечели за слушател.
До Горна Оряховица вече знам, че Венцислава има три дъщери – Ана, Биляна и Вихра. Започнали да ги кръщават с мъжа ѝ (ученическа любов, химик по призвание) с всяка следваща буква от азбуката. Когато Венцислава била на 50, Вихра била едва на четири години, а каките – отдавна изучени и живеещи в Америка. Тогава изневиделица се появил Георги – известен български преводач, интелигентен и харизматичен, по-възрастен с петнадесет години мъж. Венцислава напуснала съпруга си и заминала при Георги в София, Вихра останала при баща си във Варна.
В столицата Венцислава преживяла най-щастливите си години. Превеждала в помощ на Георги от немски, живеели като бохеми – с парите от превод до превод, имали често интересни гости до късно вечер. Всеки ден за нея бил празник, била влюбена, била себи си и него едновременно. Преди пет години смъртта ги разделила, но усещала как всяка сутрин духът на Георги идва при нея, за да изпие тя в неговата компания чая си.
Вероятно я гледам доста учудено и въпросително, защото Венцислава продължава:
-
Ха-ха-ха, ама Вие да не помислихте, че сега искам да се върна обратно? Само за абитуриентската отивам. После Вихра може би ще дойде да учи в София. Ако е така, ще живее при мен. Аз имам още време и ще довършвам работите на Георги, няма да умра, преди да събера и издам пръснатото. Бях негова, вече не мога да съм нечия, не разбирате ли?
Малко преди да сляза, все пак я питам (укорително):
-
Не се ли чувствахте виновна, когато напуснахте мъжа си и мъничката си дъщеря? Нямахте ли усещането, че вършите грях?
Отговорът ме стъписва и смалява:
-
Не! Щеше да бъде грях, ако не го бях направила.
Гергина
Жеравна.
Диша се трудно. Августовско пладне.
Няколко крачки по калдъръма и… симпатична старица скъсва нишката на мисълта ми за Йовковия Шибил и червения му карамфил от Рада:
– Добре дошла в Жеравна, чедо! Аз съм баба Гергина.
Веднага ѝ се усмихвам широко:
– Добре заварила! Отдавна искам тук, по тия камъни да походя, че да срещна едни хем измислени, хем истински хора.
Следва мъничък водопад от думи, които влизат и сядат на столовете в сърцето ми:
– Аз от 70 години не съм напускала Жеравна. Мъжът ми ме открадна и ме доведе тук, когато бях на 15. Четири деца родих. Труден живот имах. Преди десет години умря моят човек и ме остави, пък миналата година един от синовете ми почина, че три деца зачерни…
И слънцето, и калдаръмът ми загорчават. Поемам дъх, за да кажа все пак нещо. И тогава чувам заключението:
– Че ще те питам дали не разполагаш с повечко пари, та да ми дадеш малко?
Тряс! Думите стават и една по една напускат столовете. Вратата на сърцето ми зейва отворена и те си тръгват. Няма ги. Става празно. Изведнъж.
Гергина ми открадна Йовковата Жеравна.
Дария
Понякога срещаме хора, на които вероятно сме обещали, в някой минал живот, пак да сме за малко заедно в следващ. Гледам Дария как шофира, как Москва остава полека зад нас и си мисля, че тя е от онези малцина, с които съм си обещала да се срещна.
В този живот я познавам от две години. Бяхме заедно на езиков курс на остров Крит, в Гърция. Тя е рускиня, четвърто поколение московчанка. Сприятелихме се и дори избягахме един ден от лекции, за да отидам до Спиналонга – малкото островче на прокажените, недалеко от Агиос Николаос. Само тя, освен мен, беше чела „Островът“ от Виктория Хислъп. Вървяхме дълго, в ранни зори, до пристанището, за да хванем корабчето. Имахме време да пием кафе на брега в онези часове, които в Гърция са запазени само за мъже, сред ранобудните старци, играещи вече табла. Върнахме се вечерта, съпреживели изключителното място и откраднатото време, т.е. близки.
Преди да се скараме – вероятно за лидерство – ходихме в църквичката на Патриаршията. Спомням си как я изчаках на пейката в градината, за да не я питеснявам в съкровението ѝ; как излезе разплакана и ми разказа за какво се е молила.
Вчера пристигнах в Москва, преглътнах егото си, послушала сърцето си, и се обадих на Дария, която се разплака от изненада. Днес пътуваме за Ясна поляна, за да видим имението на Толстой. Тя не е ходила там, казва, че вероятно е трябвало да ме изчака, за да отидем именно заедно. Минаваме през Тула, пием чай и хапваме пресни меденки, които са традиционни за градчето. Тя кара внимателно и отговаря на въпросите ми за Сталин, за когото винаги ще бъде разколебана, защото едната ѝ баба го боготворяла – той ѝ дал жилище и работа, а другата го проклинала – защото ѝ взел къщата и я лишил от съпруг. Съдби. Сигурно унаследяваме съдбите на родствeниците си – дори и на подсъзнателно ниво живеем с тях.
Ясна поляна. Място, в което времето е спряло. Място, където все още е Толстой. Място, където се раждат шедьоврите „Война и мир“, „Ана Каренина“. Където всичко стои непокътнато: и свещите, и бюрото, и кафтанът на писателя до леглото, и бастунът. Където скърцат същите врати и същите дъски на пода. Където шумолят същите брези. Дария се смее, защото на въпросите на екскурзоводката – за произведенията на Толстой и героите му – отговарям аз, чужденката в групата. Отиваме и до гората, където по собствено желание е погребан старият гений – точно на същото място, на което, като малко момче, заровил зелена дъсчица с въпроса „Как да живее човек, за да е щастлив?“.
Това го чуваме за първи път и двете. Тогава Дария „отмъщава“ за групата руснаци: моли екскурзоводката да ми зададе същия въпрос. Вкаменявам се и набраното ми лесно самочувствие се изплъзва отвсякъде. Казвам съвсем искрено:
-
Не знам. Питате ме в неподходящата ми възраст. Ако бях малка, щях да ви отговоря веднага, ако бях стара – също.