РИСТО ВАСИЛЕВСКИ  (1943, Наколец, Македония) – академик, поет, есеист, литературен критик, детски писател, съставител на десетки антологии, преводач, издател – пише на македонски и сръбски език.
До момента е превел  36 стихосбирка, два сборника с  философски четива, афоризми, две книги с поезия за деца, два романа в стихове
за деца. Автор е на 28 стихосбирки. Собствените му произведения са преведени на 26 чужди езици.

Превеждал е от македонски на сръбски език и обратно, редактирал е и е издал повече от 80 стихосбирки „Избрано“, както и сборници с прозаични творби на други поети и писатели. Освен това е превел и публикувал повече от 190 стихотворения, прозаически произведения, драматургия и есеистика от албански, български, румънски, турски, словенски и украински език на сръбски и македонски. 

Василевски е редактирал и публикувал 10 поетични антологии, сред които тритомната „Трайно наследство“, включваща поезия на 18 национални малцинства и етнически общности в Сърбия, която е обявена за издателски проект на годината на Международния панаир на книгата в Белград.

Носител е на повече от 50 големи национални и международни награди, сред които: Златен знак – „Писател на света“; Златен ключ на Международния поетичен фестивал „Смедеревска поетична есен“ (Сърбия); Малката Нобелова награда, „Андреј Бел“, Кристално перо (Русия) „Франческо Петрарка (Италия); Наградата „Братя Миладинови“ на Стружките вечери на поезията, Почетни знаци „Ацо Шопов“, „Ключовете за Преспа“, “Златен пръстен“, Голямата награда „Книжовна зора“, и приза “Златна лира“, (Македония).
Удостоен е с приза „Атлантида на славяните“ на Академията за славянска писменост и изкуство; печели Голямата награда „Летящо перо“, Наградата на град Варна (България.
Носител е на литературните награди за поезия „Никита Станеску“ и „Михай Еминеску“, на Голямата награда за поезия на Световния фестивал на поезията в Крайова,  награда за най-добра книга от балкански автор „Балканика“, (Румъния); призът „Дьо Ришельо“ (Германия); литературните награди за поезия „Григорий Сковороди“, „Николай Гогол“, „Леся Украинка“ (Украйна); наградата „Милан Ракич“, „Хартата на Караджордже“, „Печатът на княз Лазар“, както и наградата „Кирил Пейчинович“ – за преводни поетически творби; наградата на Международния литературен фестивал в Нови Сад, „Златно перо“ и  призът „Юбилейно златно перо“ (за превод на поетически творби).

Ристо Василевски е член на Македонската академия на науките и изкуствата, на Славянската академия за литература и изкуства (Варна, България), Международните академии „Михай Еминеску“, Украинската академия за литература и изкуства; Международната асоциация на писателите (Рига, Латвия), Дружеството на писателите на Македония, Дружеството на писателите на Сърбия и Дружеството на литературните преводачи на Сърбия.

Основател е на Международния фестивал на поезията „Смедеревска поетична есен“. Редактирал е няколко литературни вестници и списания, а в момента е главен редактор на списание „Видело“, член е на редакционните колегии на списание „Монс Ауреус“ и „Литературен вестник“. Управител е на издателство „Арка“ от Смедерево, с издателски офис в Скопие.

Живее и работи в Смедерево (Сърбия, от 1963 г.) и Преспа (Македония).

          ГОЛЕМИЯТ ВЗРИВ

Експлозията все още не се е случила.

Нищо не е намерило окончателната си форма,

защото вятърът на времето променя всичко,

и иска да намери убежище за себе си.

Звездите  са все още студени,

онова, което идва отгоре, има смисъл,

дори когато отдолу

понякога избухва пожар –

а за това е виновно небето.

Горящи поля, гори, хора.

Особено човешки същества, чийто дух

предварително се е превърнал във факел,

  хвърлящ искри във всички посоки

и неизгарящ в нито една от тях.

Неизвестното търси изход,

за да се свърже с последната случка на света,

знаещият всичко не разбира накъде

трябва да насочи хората,

защото не му е понятно къде е скрита неизвестността.

Ако докоснем нещо, каквото и да е  –

за да го видим и обясним,

то мигновено избледнява, променя вида си,

превръща се в обикновена креда.

 И колкото и да е странно, в този тебешир,

в остарялата пепел, утайка и прах,

останали след нас,

 чака капката, която има глас и говори,

 – тя е зародишът, майката на силен корен,

който се бори за права над бъдещето.

Каква изпълнена с обновление сага,

Какви повторения, клокочещи с неистова сила,

смисъл,

който никой човек не е разбрал напълно!

ОТ РАЯ

Излизаме от рая да търсим друг рай,

затова не го намираме никъде.

Адам и Ева имаха само една ябълка,

и затова извършиха един единствен грях.

А ние, затънали в изобилие от плодове

не знаем на кого да се поклоним,

за да накажем и себе си, и другите люде.

В рая ровим, дирейки друг рай

и така отваряме портите на ада.

Да, това е предупреждение за Атлантида,

тя не е паднала от небето,

просто се е откъснала от Земята

и е потънала в първобитното й начало.

Там градовете са изчезнали

заедно с могъщите народи и техните жреци –

всички са искали да знаят твърде много за другите,

без да научават нищо за себе си.

В рая търсим друг рай.

Изядохме онова, което е достъпно за погледа, ухото, слуха.

Картините, които очите ни улавят, са невидими,

защото копнеем за онова, което са зърнали съседите ни.

Имали сме достатъчно  за ядене – подарили са ни много храна,

но се взираме в хляба в ръцете на другите.

Започваме войни, водим битки,

а победителят е вече предопределен,

дори и да не се е мяркал на бойното поле –

той винаги идва от бъдещето.

В рая се оглеждаме за друг рай, търсим

различна светлина, мрак, истина,

макар че никой не знае какви са те

В рая не намираме приятели сред своите роднини,

лишаваме ги от всичко, което притежават,

макар че едва ли знаем какво имане

сме натрупали в собствените си къщи.

В рая търсим някакъв друг рай,

отвъд него се озъртаме – ще ни се да намерим Смисъл, Слово, Реч,

Но никога няма да осъзнаем същността им,

тъй като те не са създадени от нас.

В рая търсим някакъв друг рай,

забравяйки, че Отец не би изпратил своя Син

да потъне в плътния мрак,

за да спаси ада.

                             ЯЙЦЕ

То трябва да е нечие.

На този, от когото произлиза,

то означава всичко. Всичко е и за онзи, комуто принадлежи.

То е връзка между два свята:

този, който  си отива от нас

и другия, родил се в

руините на изчезващия.

Макар че не можем да го чуем,

в него се крие глас от бъдещето.

Въпреки че е неподвижно,

в черупката отекват стъпките на бъдещето.

Макар че не можем да го съзрем,

то съдържа всичко,

което сме в състояние да възприемаме,

сътворяваме и подреждаме,

да преместваме напред и назад,

безконечно, по целия път,

докато накрая то изчезне.

А най-голямата тайна е, че

в него се намира зародишът на другото яйце,

както и

бащата на следващото яйце,

което ще промени света,

въпреки всичко!

Представяне и превод: Здравка Евтимова

Предишна статияИз „Следствието: Румен Леонидов”, филм излъчен по БНТ на 8.6.2013
Следваща статияМоят Висоцки