Излезе романът „Зелена карта“ на Герасим К. Балабанов

На баща ми и майка ми, разбира се!

          Осма медицинска дивизия. Чикагския следствен затвор. Кук каунти. Хм, звучи познато. В един отрязък от времето тук бяхме събрани всякакъв вид психопати, наркомани, дилъри, гангстери, психично болни хора, хора със сериозни наранявания, и онези, на които мястото им не беше тук, но съдбата им бе поднесла един от онези жокери с клоунска усмивка, след които си безсилен да направиш каквото и да е. “Ако не си готов да излежиш присъдата – не извършвай престъплението!” Това гласи старата затворническа поговорка, изговаряна през стотици иронични усмивки, а после животът продължава. От теб зависи дали ще го приемеш мъжки, или ще потънеш в една от типичните затворнически депресии, породени от въпроса “Защо това се случи точно на мен?”. Аз лично не страдах от подобни терзания. В затвора достатъчно често имаше църковни служби, където ако слушаш внимателно, разбираш, че всичко се случва с точно определена причина, а Господ има план за всеки от нас. Тази философска настройка определено правеше живота ни в затвора поне малко по-поносим. Но ако трябва да си говорим истини –
не е лесно да си лишен от свободата си. Тези, които не са го преживели, никога не могат да оценят живота по същия начин. Защото някои неща не могат да се обяснят – просто трябва
да ги преживееш, ако така ти е било писано.

          Не си спомням името на моя “public defender”, или “обществен защитник”. Един от онези симпатяги, които щата на Илинойс, и всеки един щат, ти осигурява, ако нямаш достатъчно пари да си наемеш адвокат. Все още пазя телефонния му номер в някое от тефтерчетата си, но не смятам за нужно да го споменавам тук. И без това ние затворниците наричахме тези „защитници“ със съвсем друго име – “penitentiary deliverers”, или “доставчици на затворите” и предполагам повечето от тях бяха точно това. Те работеха за щата и едва ли личният ти интерес бе първото нещо, което им идва на ум, когато сутрин отваряха очи. Моят защитник беше едно плешиво човече с бели мустаци. Представях си, че е някой евреин. Да си кажа честно нямам кой знае какви оплаквания от него. Гаранцията ми беше десет хиляди долара, от които трябваше да заплатя десет процента,
за да изляза на свобода до датата на делото си, когато ще се рeшаваше съдбата ми. Но емиграционните служби бяха блокирали моята гаранция, така че си оставах в затвора и нямаше как да изляза докато не мине делото. Престъплението ми беше влизане с взлом. Углавно престъпление. В онази нощ бях направил още толкова много поразии, но само за това ме бяха хванали и обвинили. От три до седем години. Това предвиждаше закона, но се надявах, че може да се отърва и условно, защото това беше първото ми престъпление. Мисля си, че все пак съм поставил някакъв рекорд, макар и не такъв, заслужаващ похвала, щом бях успял да се озова в затвора на седмия ден от пристигането си в Америка.

          Америка. Съединените американски щати. Да отида там
за мен беше една болезнена мечта. Спомням си как майка ми ми разправяше за един сръбски архитект, който видял снимка на Ню Йорк и още тогава знаел, че един ден ще отиде там. Бях сигурен, че някога и за мен щяха да разправят подобни истории. Защото има мечти, които просто трябва да се сбъднат. Те поемат цялото ти съществуване и не намираш покой, докато мечтата не стане действителност. Не съм си представял, че моята американска мечта ще включва затвори и психиатрични клиники, но това му е интересното на живота – никога не знаеш какво следва, колкото и умело да планираш. Спомням си огромния океан, над който самолетът ми прелиташе, и постоянното гледане на екрана, показващ точното ни място на картата. Спомням си летището във Франкфурт, цялата нощ прекарана в очакване на свръзката на полета. Къщите, наредени като мозайки под мен, щом наближихме Чикаго. Езерото Мичиган. Бяха хубави времена. Квартирата ни, където във всяка стая живееха различни хора, но всички се събирахме в хола да поговорим. Посрещането на летището. Различните цветове, различният въздух, различният живот. Чистите улици с паркираните край тях коли. Къщите, толкова различни от нашите. Веселите усмивки и новото начало. Бяха хубави времена. За кратко…

          Никога не съм бил престъпник. През целия си живот съм откраднал един бонбон, едно мляко – прясно или кисело, вече не си спомням точно и една тонколона, когато имахме хеви метал банда. Част от това е било детска глупост и част необходимост. Не го казвам, за да се оправдавам. Стореното – сторено. Но това беше много, много отдавна. Никога не съм имал характера на престъпник, защото дори да си престъпник трябва да ти идва отвътре. Както не всеки може да играе балет, така и не всеки може да върши умело престъпления и после да спи спокойно. Предполагам хората са създадени с определени заложби или пък животът ни тласка в различни посоки, но има неща, с които съвестта ми никога не би могла да се съгласи, каквито и да са доводите. От шестнадесет годишен съм психично болен и това е причината, поради която няколко години по-късно ще попадна в чикагския затвор. Всичко, което извърших онази нощ, беше плод на болния ми мозък, така да се каже. Това беше вторият ми епизод в живота. Давали са ми много диагнози. Предполагам на лекарите им е нужно да обобщават хората в дадени категории, колкото се може в по-големи групи и с по-малко вариации. Лично аз предпочитам диагнозата дадена ми в Америка, а именно “bipolar disorder”, или маниакална депресия. Само един път в живота си съм бил на долния полюс в депресия. Повечето пъти съм изпадал в мания и този, който го е изпитвал знае, че това състояние е по-силно и по-приятно от който и да е наркотик, съществуващ на земята. Преживяването е неописуемо. Халюцинации – звукови и визуални, илюзии, грандомания, безспирна енергия, изострени сетива. Лошото е, че всичко е за кратко, че е невъзможно да се вместиш в реалността на другите хора, а после нещата се сгромолясват като кула от карти и се озоваваш в някое психиатрично легло, вързан за него с до болка познатите кожени каиши. Не съм си избирал да се родя с подобна болест, нито се и оплаквам от това. Животът продължава. Рано или късно, ако си достатъчно умен и отговорен, се научаваш да се справяш със състоянието си. Не е лесно, но предполагам не би и трябвало да е лесно.

          Чикагския затвор. Ама че дупка! Две трети от залата ни се състои от три редици по десет легла, а останалата част изпълнява ролята на дневна, където са пейките и масите, креслата пред телевизора и бюрото на офицера, който трябва постоянно да ни наблюдава. Един офицер за тридесет маймунки. Но ако стане бой и прозвучи алармата, останалите офицери от другите зали долитат и се нахвърлят да ни разтървават за секунди. До стената откъм телевизора е входът към тоалетните и душовете. Обикновено там се събираме да пушим, както и там хората ходят да се бият и разрешават споровете си, далече от очите на надзирателя. В повечето случаи сме тридесет човека, но понякога слагат кожени матраци на земята и настаняват още по няколко. Тридесет човека. Тридесет различни съдби, натъпкани на едно място двадесет и четири часа в денонощието. Има ни всякакви. Моя милост, гангстери, наркомани, хомосексуалисти, изпечени престъпници, вече излежавали по повече от петнадесет години в затворите, както и такива, които са тук за първи път. Но всеки от нас има някакъв медицински проблем и всички взимаме хапчета. Все пак осма дивизия е медицинската. Не е рядкост да докарат някой доста попребит. Лошото на осма дивизия е, че цигарите са забранени. Единствения начин да си набавиш е контрабандно, докато в другите дивизии тютюна се продава свободно. Говорим за 1998 година, преди шепа умни глави да решат да забранят тютюнопушенето във всички затвори в щатите. Ето каква беше системата. Ако искаш да си купиш цигари, поръчваш от затворническия магазин десет пощенски марки, които по онова време струваха три долара и тридесет цента. С тези десет марки можеш да си купиш двадесет цигари от някой от затворниците. Системата е безпогрешна. В другите дивизии тютюнът се продава за долар и десет цента, от който ще направиш около четиридесет, петдесет цигари. Продаваш ги за два стикера от по десет марки, общата цена на които е шест долара и шестдесет цента. После изпращаш по пощата стикерите на някой у дома, той отива и връща марките в някое пощенско бюро и взима парите. Безпогрешна система. Само трябва добре да се използват посещенията ни до затворническата болница, където можем да се смесваме със затворниците от другите дивизии. Те ни дават тютюна, а ние им даваме марките. Всеки печели.

          Обичах да пуша. Още бях доста болен и от това вкусът на цигарите беше поразителен. Спомням си една нощ, когато ме бяха върнали в болницата, един от офицерите ни даде по една цигара с филтър. В затвора им викаме “кадилак”, защото  обикновено пушим цигари без филтър. Та тогава, преди да си легна, изпушихме цигарите и после така ми се замая главата, че си помислих, че едва ли не съм в рая. Пълно блаженство. Да, някои от офицерите са много точни и се отнасят добре с нас.
Но има и гадни копелета. Като навсякъде. Хватката е да си гледаш работата и много, много да не обръщаш внимание. Имаше едно копеле от затворниците, което ме наричаше “негър” и постоянно ме псуваше. “Негър” е обидна дума. Не виждам много смисъл да наричат бяло момче като мен с нея, но предполагам, че това е първото, което му е идвало в афроамериканския мозък. Когато го напсувах и аз, скачаше на бой. Така е в затвора. Винаги се намира някой, който да ти досажда и да те дразни. Повечето от затворниците са черни, афроамериканци. Има и латиноси. Белите като мен са по-малко. Лесно е да разпознаеш кой е тук за случайно провинение и кой отдавна е избрал престъпленията като начин на живот. Татуировките обикновено са най-честият и точен признак.