Изкуството като аргумент, Симеон Янев

Безплодните спорове, които  се разпалиха при първото вето, наложено от България на Северна Македония, прераснаха в серия от вандалски актове:

– изгаряне на българско знаме;

– разрушаване паметник на невинни жертви на нечия, местна, престъпна небрежност, довела до тежка катастрофа с българи;

 – мачистки  и сексистки обиди към жена – български външен министър от висш македонски държавен служител.

 Така кристализира един, колкото неприветен, толкова и неприемлив език. Хилядократно  преповтаряни и в едните, и в другите медии, в публичното говорене, във фейсбука и туитъра чрез  тия и подобни тям „героични деяния” на македонистите стана безпощадно ясно и за България, и за Европа чий е гласът на тая дивашка враждебност.

Това е класическият ЕЗИК НА ОМРАЗАТА, определян в системата на европейските ценности като абсолютно неприемлив за всяка държава, кандидатстваща в ЕС.

Няма нищо по-съществено недопустимо за една държава, кандидат за съюза, от наличието на този език спрямо която и да било членка на ЕС.

Езикът на омразата, отглеждан  десетилетия  след Втората световна война в Македония  е естественият резултат  на  „инженеринга на оцеляването през голготата на себезабравата” – тази най-кратка формула на македонизма, създаден от Сърбия и напоследък припознат и от самите сръбски учени в сръбския печат.

В годините, когато този език в Македония е посяван ( 40-те и 50-те на ХХ-ия век), в България обаче, срещу която той е насочен, се случва чудо. Излиза роман, който прелива от синовна преданост към Македония и се възприема като могъщ епос на македонския живот и борби по време на османското господство. Този роман е явление в българската литература с разтърсващ ефект в обществото и специално върху огромната маса бежанци и неследници на прогонени от Македония и Тракия от сръбските и гръцките режими там българи  – по численост по-многобройни днес с наследниците си от вкупом цялото днешно население на Република Македония. Авторът е български писател, роден и отрасъл в Македония, бежанец, намерил спасение в България.

В следващите пет-шест години този роман е преиздаден в страната неколкократно и е преведен  в почти всички, социалистически тогава страни от Източна Европа, без Югославия. На руски е преведен и разпространен в двеста хиляди екземпляра, а само в България до десетото издание е  набрал милионен тираж, включително томовете от първото  пълно събрание на съчиненията  на автора си. За по-малко от десет години този почти неизвестен на широката публика автор, преди критиката да се е съвзела от шока на грандиозния му успех, е припознат от самия народ като велик писател и създател на македонския епос, най-добрата книга за македонския живот и за македонските борби за свобода, емблема на историческата истина за Македония.

Името на този писател е Димитър Талев,

 Но най-неочакваното и най-невероятното е това, което се случва тогава в полето на политическия живот. В 50-те години, по наследство от 40-те, българската политика, попада след войната изцяло в зоната на съветското влияние и под прякото давление на  другаря Сталин, работи за създаване на нова националност от българското население на Македония.

 В тази ситуация Талев е третиран като противник на тази политика. Във времето между 1944  до 1951-2 г. той е бил  два пъти в концлагер, отнето му е софийското жителство и е интерниран  впоследствие с цялото си семейство за пет години в провинциално градче, като през цялото това време му е забранено да публикува, както и въобще да работи в сферата на печата. Шедьовърът на българската литература и на неговото творчество, първата книга на македонския му епос „Железният светилник”, седем (7) години чака разрешение да бъде издадена. А авторът е поставен  под наблюдението на тайните служби, което е прекратено чак през 1960 година, далеч след като  в България не е останал дом без негова книга.

След излизането на „Железният светилник” (1952) обаче популярността му сред народа расте помитащо към всякакви политики. Тайните служби са неимоверно затруднени от огромния брой хора, които  посещават неговите срещи с читателите  му, превърнали се буквално в митинги. Агентите, чак до прекратяването на следенето му, се оплакват в рапортите си, че  за информаторите е вече невъзможно  да проследяват хората, посещаващи  дома му. Нека ми бъде позволено да онагледя, това, което описвам, с един-единствен  случай от десетките съществуващи за срещите на Талев с народа – кратка част от един спомен, на известния български режисьор Николай Фол, по онова време режисьор в бургаския държавен театър.

          „ Като наближихме залата,  пише Фол – видяхме че целият площад беше препълнен с хора – може би две хиляди души, може би повече.

            -Ние сме нещо сбъркали –каза Талев. – Тук ще става митинг. Да питаме.

     Навлязохме между хората и попитахме.

• Не е митинг – отговарят ни, – а среща с писателя Димитър Талев. Но в залата не може да се влезе. Всичко е претъпкано, затова чакаме тука, барем да го видим.

• Ей го бе, ей го Талев – извика един младеж.

    Изведнъж хората около нас млъкнаха и останаха неподвижни по местатата си. Някои се поотдръпнаха и се загледаха в лицето му, безмълвни и смутени. Една млада жена се спусна с букет, подаде му го, без да продума нищо – само приклекна и му целуна ръка. Много възрастен мъж, който стоеше точно срещу него, избърса сълзите си, приближи се и го прегърна./…/ Прозорците на салона започнаха да се отварят и разгорещени хора завикаха:

         – Пуснете го! Който иска да го види овде да дойде! Овде, овде е събранието!”

          И със диалектизма всичко вече трябва да е станало ясно. Това са  неговите люде, македонските и тракийските българи, прогонените от сръбските и гръцките режими и намерили своя втори живот в България – бежанците.

        И това е техният писател, „изповедникът на най-съкровените им мисли, лечителя на най-лютите им рани”, както пише   в спомена си по-нататък Николай Фол.

       Този писател, събудил такава огромна любов и сам създал епопея на любовта си към Македония, не е превеждан никога  в Югославия, нито пък е допускан в Македония.

       Защо?

       Защото авторът е македонски българин, написал книгата си на един прекрасен българо-македонски език, над който днешни непредубедени  македонци се разплакват, четейки го.

Впрочем има документиран случай от 60-те години на миналия век, когато в българския славянски комитет получили писмо от Австралия от името на Македоно-българската църковна община  там с искане да им се изпратят нови екземпляри от книгата на Талев, защото старите се били разпаднали „от сълзи и препрочитане”.

       Със сигурност обаче тези читатели не са били македонисти. Македонистите са ваксинирани против Талев. Колкото по- завладяваща е неговата любов към Македония, въплътена в безсмъртните  образи на македонски българи от „Железният светилник”, „Преспанските камбани” и „Илинден”, толкова по- яростна е тяхната злоба  към романа. Още навремето, малко след излизането му, в България един еничарин – възпитаник на Шуменската гимназия и прокурор в процесите срещу българи в следвоенна Македония – Димитър Митрев, посреща романа със залпов огън от отрицания, по-скоро жалки в безпомощността си да отрекат  художествената му сила с идеологическите си заклинания. След дълги години премълчаване и вече след разпада на Югославия, най-сетне и в родната му Македония бе направено едно пиратско издание на великия роман без зачитане на авторските права и с груба редакция на оригиналния текст. То предизвика протеста на наследниците на Талев и вероятно ще завърши със съдебен процес.

            Така стигаме до парадокса най-значителният литературен  текст за Македония, посрещнат от народа в България като откровение и библия на македонския дух, да бъде криминално издаван и цензуриран там, където се развива сюжетът му  и където са обезсмъртени стъпките на историята.

      Хоралът на синовната преданост – посрещнат в Македония с лая на омразата.

      Защото омразата е въздигната в степен на начин на живот там.

           O tempora, o mores!

              Из документалния ми  роман „Талев: Голготи  и Триумфи”

P.S. Завършвайки  този текст, току що научавам, че Вашингтон е влязъл в ролята на Сталин от 1946 г. описана по-горе, когато на България е наредено да „работи за създаване на македонска идентичност на част от собственото й население.”  Тогава сме били принудени да предадем костите на Гоце Делчев на новосъздадената държава. Дали сега  няма да бъдем принудени да предадем и костите на Талев за да си имат новите македонци  и цялата истина за Македония?