Хръст-хръст. В ушите ми приплясква вятър. Правя си го сам, защото съм яхнал велосипед и натискам с ярост педалите. Ама то какъв вятър – все едно на кормилото ми да е монтиран работещ калорифер.
Края на юли е. Жегата се е заклещила между хълмовете и не мърда. А самите хълмове плуват в маранята, следвайки извивките на реката. А аз, макар че въртя бясно педалите, сякаш стоя на едно място. Не ми спори и това е. Хръст, хръст, ако ме гледа някой отстрани не може да не си помисли, че поне глутница вълци са ми по петите. Слънцето се е завалило от пладнето си леко на запад, шосето, съпроводено с шпалир от дървета, върви на север, сенките им се проснали напряко, все едно че пътят си е нахлузил моряшка фланелка – светло-тъмно, светло-тъмно. Същата като моята, с каквато според тогавашната мода бях облечен.
Всъщност мен не ме гонят никакви вълци, ами автобус. По-скоро аз бягах, а автобусът си караше по разписание и въобще не подозираше, че ме гони. Трябваше да стигна в родната ми Овча могила преди него, защото в автобуса беше Тя. Тя е Донка и идва да се срещне с мене. След толкова месеци на къндърми и уговорки, на писма – ту нежни, ту заплашителни, на обещания, които все не можеха да прескочат изникващите изневиделица препятствия. Не можех да не се явя на тази среща.
Донка, така да се каже, е мое завоевание, от пролетната ваканция на онази 1964 година. Тогава една тумба овчамогилски момчетии – ученици из околните градчета, направихме нещо като десант: една привечер се изсипахме, почти пълен автобус, в Червена. Не знам на какво разчитахме, дали на изненадата или на бройката. Като бройка, изпълвахме почти рота и за нула време задръстихме площадчето. Но изненадата си беше нож с две остриета. И все пак, макар че никой не си го призна на глас, си имахме едно наум, Това никога не се приема с добро око от местните. Докача ги на чест. Все пак нахълтваме в тяхна територия, оглеждаме техните момичета, с които те са расли и пасли, и смятат за свои, по тяхно някакво си наследствено право. Знаехме, че такива простъпки като нашата, обикновено завършват и за двете страни, с натъртвания, охлузни рани, пиявици под очите. И башка, с шесткилометрово бягане обратно до Овча могила.
Баталиите между Овча могила и Червена изпълват отделна глава в историята на двете селата. Началото им се губи някъде много назад във времето, защото и двете села, ако ги слушаш, са от началото на времето и винаги са вървели заедно през него, но и никога не са се обичали. Винаги са делили нещо: първенство, мери, ниви, ливади, гори, жени, извори и каквото още се сетиш. Много кръв са попили синорите между двете села. По наше време вече, по ред причини, поводите за битки бяха сведени до два: момичета и футбол. Още са ми пред очите тия мачове, мало и голямо беше мобилизирано на селското игрище. И ставаха паметни боеве.
Хръст-хръст, едва се търкаля по пътя колелото, а мислите ми се търкалят назад, назад. Назад, назад пак до април стигат. До онази забава в салона читалището, в който, ние овчамогилци, стояхме скупчени в единия ъгъл и опипвахме с очи всичко, което се движи в пола или рокля. Гледахме много-много да не се разкъсваме, защото знаеш ли ги тия червенчани, какво може да им хрумне. А музикантите бяха от нашето село: Митьо на Пищова на тромпет, Иван Вълнаров на акордеона и Ванко Белчев на барабаните. Ние все гледахме да се въртим около тях. Демек, ние вървим в пакет с музикантите. Така че ако искате забава, трябва да ни преглътнете. Първия танц го пропуснахме – да се ориентираме кой с коя, а и да не се изтълкува като нахалство. И от тяхна страна имаше някакво стъписване – момичетата танцуват две по две, а местните момчетата облегнати на стените, гледат, не могат да наберат смелост да ги поканят. Стоят покрай стените в някакво раздвоение – да танцуват ли или да се бият? И сякаш щеше да им е по-лесно да се бият, отколкото да танцуват. Еле, едно момче се престраши, след него вече стана по-лесно, нещата се поразчупиха и забавата тръгна.
Не танцувах, не по някакви стратегически причини, просто не виждах още момиче, което да поканя. На непознато място ми е по-лесно, никой не ме познава и като така, няма пред кого да се изложа; пък и нея вечер бях с шушлековото яке на брат ми. Докато всички бяха с ученическите си куртки, кой като мене, аз съм с шушлеково яке – шушне и хвърля отблясъци. С това яке, надявах се, да събера очите на червенските девойки. Брат ми беше войник и бе оставил якето си го чака в гардероба. Сега то пак го чакаше, само че на гърба ми. На училище и аз ходех като всички други – с куртка, пак негова; нали съм по-малкия, бях обречен да износвам дрехите на по-големия. Вече съм във втори курс на земеделското училище, не съм „заяк“, тая есен ще закръгля шестнайсет години, ще мога и паспорт да си изкарам. Дръпнал на височина, малко хора вече могат да ме гледат отвисоко. Косата ми чуплива и гъста, гребен не мога да вкарам в нея. И припалвам цигара от цигара. Докато другите пушат „Арда“ пакет, аз пуша „Родопи“ кутия. Лицето ми още не познава бръснач, но вече ми е покарал кривия косъм. Сякаш най-сетне и аз бях пораснал. Това, което виждах в огледалото, ми харесваше, а дали други виждат това, което виждам аз, можех само да гадая и да се надявам. А и имаше още нещо, което никой не знае – пишех стихове. Това си беше коз в ръкава, с който можех да цакам, ако нещата стигнат дотам.
А при Донка се стигна. Не веднага. Защото, когато я видях, загубих дар слово. Успях само да си прошепна: това е. И не откъснах очи от нея. Сигурно съм я прегорил с поглед, защото в един момент тя трепна като опарена и погледна към мене. Не само ме видя, ами ме гледаше очакващо. И когато тръгнах да я поканя, с лек поклон, разбира се: „Може ли един танц?“ Сега звучи нелепо, но тогава такава беше паролата за покана за танц и аз друга не знаех. Тя също вече беше тръгнала към мене и веднага се впуснахме в ритъма на румбата. Когато музиката спря, ние забравихме да се пуснем. Разбрах, че се казва Донка, а тя дали разбра, че аз съм Андрей, не знам. И така хванати за ръце, зачакахме да засвирят отново. И музикантите, не ми казвайте че е случайно, засвириха танго. Това вече ми позволи да я приближа още и даже леко да я притисна и вдъхна; никой нищо не може да ми каже, танцът е такъв. Очите на Донка бяха дълбоко зелени и големи, с кукленско дълги мигли, открито чело и кестенява, мека, пухкава коса. Будна игривост и нежна присмехулност, напираше от нея. В блузката ѝ пък напираха породисти, несъразмерни да ръста ѝ гърди. Понеже беше миньонче, току що изкласила, и затова може би червенските ергени още не брояха за мома; отвъд тяхната охранителна зона оставаше, така да се каже. И това вероятно ме спаси от стълкновения нея вечер.
Вече не си спомням, но може би някъде на втория или третия танц ще да е било, когато започнах да приказвам. Какво точно, убий ме сега, не мога да кажа. Помня само, че устата ми не спираше да мели. Сякаш се страхувах, че ако млъкна и за миг, тя ще си тръгне. А това не можех да допусна. Говорех по време на следващия танц и на по-следващия. Говорех и когато в дванайсет часа започваха да примигват лампите и да ни подканят да си тръгваме. Говорех докато я изпращах до тяхната къща, говорех и когато я подминахме и стигнахме до малка орехова горичка. Говорех и когато Донка потърси опора в най-бухлатия орех. Тогава още не знаехме, че той ще ни стане втори дом за много нощи напред. Говорех, говорех. Говорех и когато тя вдигна ръка и постави показалеца на устата ми, но аз не можех да се спра и тогава тя се надигна на пръсти и с уста ми затвори устата. Чак тогава, ща не ща, млъкнах. И се започна, та чак до първи петли изкарахме закопчани като секретни копчета. И когато все пак трябваше да откопчаем, и аз поднесох цигара към устните си, не можах да я стисна и тя падна на земята. Прибрах се пеша нея нощ. Не усещах шосето под краката си, сякаш се носех над него. Гледах надвисналите звезди, които се клатушкаха над мене, вдишах напиращата пролет, а шушлековото ми яке прави шът-шът и озвучаваше цялата огромна нощ. И аз бях едно крачещо щастие тогава.
Хръст-хръст – карам по макадамовия път. Автобусът е някъде назад. Ама колко назад не виждам.
Донка беше изтърсаче, пето, късно и последно дете. Имаше двама братя и две сестри, много по-големи от нея и отдавна излезли от село. И тя беше леля на племенници на нейната възраст, че и по-големи от нея. Майка ѝ, ако и да беше народила толкова деца, вървеше изправена та чак вдървена, винаги забрадена и забола хурка в престилката, ходеше и предеше като типична нашенска бабичка. Баща ѝ, едър, пълен, плешив, нямаше колан, който да го обхване и да му задържа панталоните и ги закачаше на тиранти. Събираше и продаваше билки. И с това поминуваха. Къщата им, на две преки от центъра, беше кирпичена, някога измазвана, но вече доста олющена. През двора им не беше минавала скоро нито мотика, нито коса. Перлата на къщата си беше Донка.
Хръст- хръст прави невиждалата скоро масло верига на велосипеда ми „Балкан“ – зеленикав полубегач, произведен в Ловеч. От оня същия завод, който до преди 9-ти произвеждал самолети, а подир това, по стратегически причини, започнал да бълва миролюбиви каруци. А съвсем отскоро и велосипеди. Когото и да попиташ от мойте набори, всеки ще ти каже, че тези велосипеди бяха по-близо до каруцата, отколкото до самолета.
Хръст, хръст, и да ги питаш тия от Ловеч, какво му е бегачеството на моя полубегач? Същият като братовчед си, нормалния „Балкан“, само дето не е толкова трътлест, ами е с по-тънка рамка и капли, което го прави по-чуплив, но не и по-бърз. Ех, как ми се искаше тогава да имам истински бегач, ама къде ти на тогавашния пазар бегачи, пък и кой ще ми го купи. Доскоро карах колелото на баща ми – „Турист“, холандско, здраво и пъргаво, но дамско. Татко, като модерен човек, искаше да имаме семеен велосипед, затова купил дамско колело, за до може и майка ми да го кара. Но майка ми така и не се научи, колкото и пъти да я качвахме на велосипеда и да и викахме : „Гледай напред, гледай напред“. За нас момчетиите, беше много важно да караме мъжки колелета, първо, защото какви мъже сме, ако караме дамски колелета, и второ, когато момиче се съгласи да го повозиш на колелото, на дамското няма как да го служиш отпред, а на мъжкото го слагаш на рамката и въртиш педалите; момичето ти е между краката, държиш кормилото, но всъщност си го прегърнал и си опрял глава до нейната, за да гледаш пътя.
Велосипедът всъщност е френска дума, макар че първият велосипед не е изработен във Франция, ами в Англия. Велосипеда в България винаги се наричал колело, а в Овча могила го наричахме крачно колело, защото бяха се появили вече и мотоциклети, които пък наричахме моторно колело. Първите колелета, които се затъркаляха из Овча могила бяха „Диамант“ и „Мифа“. Яки, бързо набират скорост, леко вървят и поддържат инерция. Но не са съветски и спряха да ги внасят.
В ония времена съобщенията, особено между селата, никакви ги нямаше. Даже не си правеха труда да печатат карта на пътищата, защото почти нямаше какво да нанесат на нея. Ни телефони, ни дявол. Ако искаш да видиш някого в съседното село, трябва или да впрегнеш магаре, защото нямахме право и на коне, или да яхнеш колело, така както направих аз, за да дойда в Червена, и да се видя с Донка.
За самото виждане обаче, ни колело можеше да ми помогне, ни магаре. У тях не мога до отида, къде ти – баща, майка и т.н. Няма как да хлопам по портата и да чакам тя да ми отвори, а не баща ѝ, примерно. Разчитах единствено на интуицията ѝ да ѝ подскаже да излезе. И докато чакам интуицията да се накани да действа, през това време се далача с лимонада в сладкарницата и бройкам всеки, който се мерне по площада. На третата лимонада, Донка като врабченце подхвръкна към мене с ония ококорени огромни сиво-зелени очи и с присмехулно-гальовно гласче пита:
-
Ама ти какво правиш тука?
-
Как какво? – почти се обидих.
– Не знаеш ли, че тая вечер ще има дансинг в Овча могила? С една приятелка ще дойдем с ранния рейс.
И аз пак се метнах на колелото.
Хръст-хръст – карам по макадамовия път. Вдясно тече реката, която извира под могилата на Червена, провира се покрай хълмовете, минава през нашето село, където никой не може да си изкриви устата и да я нарече река, всички я знаем като барата. Преди години е захранвала няколко мелници, сега в долния край на землището пълни язовир, и се насочва на север към Дунава. Остават ѝ още двайсетина километра да е река. После се губи в блатата на свищовската низина. Върви, че го търси – бара ли е, река ли е? За това на географската карта тя няма ни устие, ни делта, ами завършва най безславно с пунктир. Да си призная, тежко го преживявах този пунктир, приемах го като лична обида – да те лишат от излаз към голямата вода, към морето, към големия свят. И то само защото тая бара не се е напънала още малко да стигне до Дунава. За мене река е само тая, в която можеш да поплуваш и да хващаш риба. А в нашета бара водата стига до кокалчетата и колкото и да се мъчехме с изкривени топлийки вместо въдици, каквито и червейчета да слагахме за стръв се хващаха само „месести“ – дребни рибки, които бабите ни не искаха да пържат, ами направо ги хвърляха на котките. Шосето всъщност следва пътя, проправен от барата. Вляво и вдясно, по теметата на хълмовете като къси перчеми зеленеят горички, под тях жълтеят стърнища, в които овчи стада вдигат прах, обират падналите класове и щипят избилата прясна трева. Слънчогледите, унило свели глави като някакъв огромен хор, дирижиран от немилостивото юлско слънце.
Хръст-хръст, карах по шосето, което официално се води макадамов път. Макадам се е казвал французинът, който измислил този начин на строеж на път – настилаш най-напред едри камъни, върху които се насипваш чакъл и пясък, и след това ги набиваш с валяк. И така пътя става макадам.
Макадам го забравили, но начина му на строеж не. Дори Митхад паша, валията на Дунавския вилает, за когото някои твърдят, че е роден в Ловеч много преди да се измисли велосипеда, и той, когато заправил пътя Русе – Плевен, използвал същата технология. Пътят, който ние наричаме плевенското шосе, а на картата е отбелязан като Е – 38 и минава на два килиметра от село и на четири от Червена. Хръст-хръст, ето вече проблясва асфалтовата река именно на това шосе, която се спуска от Козарбилския връх, прелита над барата и се заизкачва на следващия хълм Иримя, за се изгуби в хоризонта. Ето вляво се червенее покривът на „Втори километър“, наскоро откритото крайпътно заведение, което вечер приличаше на кошерище от младежи от околните села, защото свиреше вокално-инструменталната ни група „Селска мъка“. В Англия си имаха „Бийтълс“, в София “Щурците“, ние пък имаме „Селска мъка“. Но сега аз нямах работа там, фактически ми оставаха два километра и щях да съм на спирката преди автобуса. Беше важно за мен да съм там преди овчамогилските ергени, които в тоя час на деня вече се мотаят по центъра. Тия същите, които казват за момичетата: чакаш го да излезе от училище, удряш го с каскета по главата и ако не падне, значи вече става. Как да им имам доверие на тия хора?! Разбира се, че не те, а аз трябва да посрещна Донка.
Хръст-хръст, може би е по-точно да се каже, че не карам, а следвам макадамовия път, защото той беше доволно изровен и щяха да ми изпопадат зъбите, ако се движа по него. Карах по банкета му плътно вдясно, както си е и по правилник, макар че, нито ме изпревари някой, нито се разминах с някого; това не ти е някакъв международен път, междуселски път е. И тогава видях, оттатък плевенското шосе едно синьо петно да се движи между дърветата. Тумба мъже на колелета, със избелели дочени работни дрехи, на левия рог на кормилото закачени бичкия и шушлопена чанта, в която се чукат мистрия, тесла и отвес, защото това беше строителната бригада на Димитър Радев от Червена, минаваща за най-добрата в нашия край. Това лято довършваха новото читалище в Овча могила. След работа удряха по едно в селската кръчма и яхваха колелетата към Червена. Днес явно са свършили по-рано и са ударили повече от едно, защото не караха в индийска нишка, както е редно, ами като ветрилообразно ято: люшкаха се от единия банкет до другия на и без това не много широкото шосе. Бригадирът Димитър Радев, както е редно за всеки началник, караше най-отпред, но и най-вляво, като същински англичанин. Дали заслушан нещо в себе си или в нещо, което си говорят хората му, не личеше да се притеснява, че всъщност кара в насрещното платно. Той беше висок близо два метра, а и килограмите бяха съответстващи, че и повече; въобще заемаше доста място в света и физически, и като овластен – бригада води, не е шега работа. Сигурен съм, че в този час на деня, пред нас и зад нас на десетки километри никой не се движи. Така го видях оттатък кръстовището, но си мислех, че като стигнат главния път, там има знак „Стоп“, ще се спрат, ще се престроят и тогава ще пресекат. Но явно в тоя момент нямаше такава сила на света, която да ги пренареди. Друга сила ги задържаше на колелетата, друга сила ги водеше. Знам, че птиците се движат на ята, скорците например образуват пулсиращи, мрежовидни ята, докато жеравите летят в клиновидни ята, а това строително ято беше от пияни гъски на колела. Само Димитър Радев караше в права линия и може би горд с това постижение и не искаше да излиза от нея. А растоянието между нас с всяка измината секунда накъсяваше. А той кара ли кара в ляво. Невъзможно е да не ме вижда, си мислех, невъзможно е да се блъснем. Да мина в моето ляво, първо там карат колегите му и второ влизам веднага в нарушение и ако той в последния момент се върне в своето дясно ще се блъснем и виновен ще бъда аз. Така както се движехме, сблъсъкът беше неизбежен. Но аз все се надявах на чудо. Не може да не се саферяса тоя човек. Носехме се един срещу друг като овни с рогата напред. Единственото нещо, което успях да направя в последния миг беше да метна предницата на колелото и себе си в канавката, а на банкета остана само задното колело. И точно то получи торпедния удар и на мига се сгъна под прав ъгъл и клекна. Предното колело на мифата пък стана на осморка. И Димитър Радев, грамаден, потен и зачервен падна върху мене: „Какво правиш бе момче, не виждаш ли къде караш?“ А аз, докато се опитвах де се измъкна: „Аз виждам, ама май ти не виждаш!“ А през това време автобуса префуча покрай нас ; и Донка може да е видяла смачканото ми колело, но мене едва ли.
Идваше ми да го убия. Но аз съм в канавката, той три пъти по-едър от мене, як и безчувствен, ме смачка повече от колелото. Бригадата дали разбра какво се случи, не ми стана ясно, защото тя продължи да криволичи по пътя. И добре че не спря, защото ако бяха слезли нямаше да могат да се качат обратно на колелата. Ние с Димитър Радев се гледахме кръвнишки. После всеки си грабна колелото на рамо и тръгна пеша към неговото си село. И тогава пресметнах, че до Червена има още четири километра, а до Овча могила само два и моят полубегач е по-лек от неговата „Мифа“. Малка утеха. Макар че нищо не можеше да ме утеши в оня момент. И вече никак не бях сигурен дали завода в Ловеч ще произведе за мене друг велосипед и дали този „Балкан“ няма да е последното ми колело в живота, който всъщност беше пред мене.
