Изказване на Константин Павлов, София, 20-22 юни 1957

 Константин Павлов с Начо Културата. Бюст на майестро Емил Попов. 

История на дебатите през 57-ма, която припомня и някои ползи от юридическото образование

MIROSLAVA TODOROVA·ЧЕТВЪРТЪК, 22 ФЕВРУАРИ 2018 Г.·1 МИНУТА

Из стенографски протокол от обсъждането на поезията на младите автори. Изказване на Константин Павлов

София, 20-22 юни 1957 г.

КОНСТАНТИН ПАВЛОВ: Преди да почна да се изкажа, искам да кажа няколко думи за някои от изказванията на някои мои млади прияте­ли или по-скоро познати, които те направиха вчера или онзи ден. Тези хора направо с просташките си изказвания опорочиха, ако може да се каже така, гнева на младите срещу несправедливите оценки на най-мла­дата поезия. Идваха тук и парадираха с глупостта си. Един човек, който има намерение да става писател, да се качи на една трибуна и да каже, че е простак, някак си не върви. И тези хора просто кокетираха с това, да се изкажат по възможно най-глупавия начин и вместо да защитят младите от несправедливи обвинения, се получи така, че те наливат вода във водени­цата на тези, които ни ругаят.

Моето изказване ще бъде съвсем едностранчиво. Аз ще говоря само за тези, които използваха разговора върху младата поезия като повод да уредят личните си сметки или да проявят глупостта си, изобщо за тези, които грешаха, все едно дали са били искрени или неискрени.

Отначало мислех, че ще ми бъде много лесно да споря с тях, но вче­рашните изказвания сериозно ме стреснаха. Хора, за които определено знам, че имат неправилни и неверни представи за поезията, направиха принципно верни изказвания. И се оказа, че и умните, и глупавите, и чест­ните, и нечестните, по принцип са прави и стоят на едни и същи позиции. Затова аз няма да говоря за принципите като принципи, а ще говоря за съдържанието, което отделни категории хора влагат в тях, и за това, как на практика ги осъществяват.

Генералното обвинение срещу младата поезия беше това, че тя била безидейна, „талантлива, но безидейна“, както обикновено казват. Един въпрос: откъде разбрахте, че младите поети са талантливи? Отговорът е един: „От техните безидейни произведения“. Или въпросът може да се зададе така: откъде разбрахте, че младите са безидейни? Тогава отговорът ще бъде: „От техните талантливи произведения“. (Смях)

Но да оставим това, че в най-широкия смисъл на думата тези две по­нятия „талантливост“ и „безидейност“ взаимно се изключват. По-важно е другото: какво разбират под „идейност“ тия, които обвиняват младите в безидейност? Ще си послужа с думите на един мой познат. Той казва: „За тези хора Кодексът на идейността – това са милиционерските правилни­ци“. Ако така трябва да се разбира идейността, младите поети действител­но понякога проявяват безидейност и пресичат улиците вън от определе­ните за това места.

Друго обвинение, свързано с първото, е това, че младите били скъсали връзките си с живота или пък че тенденцията била такава. Какво нахал­ство! Точно тези, които ги обвиняват, са скъсали всичките си връзки с народа и живота. И се получава парадоксът, че голяма част от ругатните са именно затова, защото младите не са скъсали връзките, за които става въпрос. Марко Ганчев в своето изказване съвсем нетактично спомена, че не знам кой си млад поет, от не знам какви си подбуди, понякога му идва­ло да се хвърли под трамвая. Ето един добър повод за тези, които ругаят младите, да започнат да крещят: „Видяхте ли! те действително искат да скъсат връзките си с живота!“ (Оживление и ръкопляскания) Бъдете спо­койни, нито в единия, нито в другия смисъл няма такава опасност.

Получи се така, че върху младите почнаха да се сипят удари и ругат­ни точно тогава, когато те имаха съзнанието, че постъпват най-искрено, най-чисто и най-честно. Постепенно този бой създаде у тях някакъв, ако може да се каже така, интелектуален мазохизъм. И сега аз, ако не усещам удари върху тялото си, не изпитвам никакво удоволствие и почвам да се съмнявам в честността си.

Между другото искам да разкажа как Писателският съюз подпома­га младите. Става въпрос не за материалната, а за етическата страна на въпроса.

Почти всеки, който е помолил, му е било помогнато в известна сте­пен. Това не може да се отрече. Но интересна е самата процедура. Из­викват младия автор и му съобщават: „Ти си некултурен, ти си пияница, ти си развратник, изобщо ти си идиот, но ние имаме намерение да ти помогнем.“ (Оживление и смях) И след това започват да помагат: прота­кат работата, принуждават го да се унижава и след като убият достойн­ството и гордостта му, съобщават му, че работата е уредена наполовина. Но преди това той трябва да целува ръка и да обещае, че ще бъде добро и послушно момче. Едни не издържат на тази процедура, но тези, които издържат, стават любимците, защото за някои хора от Съюза, пък и не само от Съюза, мълчанието и липсата на гордост, са доказателства, че младият човек има писателски качества.

Трябва да обясня, че когато говоря хубави неща за младите, аз под „млади“ не разбирам цялата пасмина пишещи между 20-30-годишна възраст. И изобщо, както вече някои се изказаха, няма млади и стари, а има талантливи и бездарни. И много лошо е, че някои по-възрастни друга­ри, когато се опитват да критикуват младите, вършат това не от върховете на литературата, а от върховете на възрастта си.

Др. Зидаров вчера говори конкретно. По повод изказването на Марко Недялков, той започна да говори изобщо за младите и каза: „Ето, аз съм на такава възраст и не мога да кажа никога това, – вярваме му. Винаги, казва, се получава обратен резултат, когато човек говори за скромност“ – и даде пример със себе си. Когато говореше за самочувствието на млади­те, той каза, че когато бил в Ясна Поляна, в къщата на Толстой, почувс­твал се едва ли не като муха – такъв беше, струва ми се, неговият израз и изведнъж разбрал, че не е писател и т. н. И той апелира към нас за такава скромност. Аз си представям Шолохов, ако отиде, как ще се чувства. Чо­векът ще прекрачи този праг и тогава разговорът ще бъде такъв. Толстой сигурно ще му каже: „Мишка, много хубаво, че дойдохте. Защото постоянно тук идват много скучни хора. Искам да поговоря малко с един писател“. И Толстой ще му каже: „Какво става с българската литература? Тук дойде един български писател, който се почувства като муха. Ако там мухите създават литература, защо се смущава от мен, какво съм направил?“ Хем Толстой ще проявява скромност, хем не ще обиди Зидаров. И може би ще отговори след това: „Надеждата са младите поети в България, въпреки че между тях има много по-прости от мужиците, които съм описал в книгите си“.

Трябва да кажа няколко думи и за статията на младата критичка от „Литературен фронт“ Лиляна Стефанова, която изнесе първия гастрол срещу младите. Когато чете статията, човек има чувството, че тя преди да наплюнчи молива си, е наплюнчила пръста си, за да разбере накъде духа вятърът, и след това е седнала да пише.

ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА: Интересно, защо е първият?

КОНСТАНТИН ПАВЛОВ: Не искам да рискувам да стана скучен, като почна да говоря за конкретни и дребнави неща.

Искам да завърша. В литературата има най-малко закони и най-много съдии. А там, където няма закони, са най-страшни не престъпниците, а съдиите, защото няма какво да ги ограничава при определянето и налагането на наказанието. (Ръкопляскания) Казвам това, понеже съм юрист.

[…]

ЦДА, ф. 551, on. 1, а.е. 92, л. 122-125. Оригинал. Машинопис.