Доц. д-р Огняна Георгиева – Тенева е преподавател в Департамент „Нова българистика” на НБУ. Автор е на четири монографии и на десетки студии
и статии по проблеми на съвременната литература, детската литература и литературното образование. Била е редактор на сп. „Български език и литература”.
ЗА „ИЗГУБЕНИ ВЕЩИ“ НА АЛБЕРТ БЕНБАСАТ
(Бенбасат, Алберт. Изгубени вещи. София: Колибри, 2020, 258 с.)
Тази книга поставя началото на нова линия в езиковата биография на Алберт Бенбасат. С нея известният изследовател на литературата и книгоиздаването и автор на публицистични текстове преминава към художествената проза. Смяната на типа изказ обаче в някаква степен е предизвестена– академичното писане на Алберт Бенбасат е живо и увлекателно, а публикациите му по обществени въпроси имат силно реторично въздействие. Набирането на ценни факти по всяка разработвана тема, тяхното внимателно и проницателно осмисляне, интригуващото им представяне и обхващането им в оригинална концепция са умения, които свързват различните езици, използвани от Алберт Бенбасат.
Един от изворите на удоволствие при четенето на „Изгубени вещи“ е словото – някак „естествено“ („Как он дышит, так и пишет“ – пееше Окуджава) и същевременно енергично, гъвкаво и експресивно. Алберт Бенбасат е забележителен стилист, с тънко умение да подбира и съчетава думите и да придава на смисъла им нюанси от палитрата на тъгата, ведростта, насмешката, самоиронията, игривата закачка, всекидневния говор. Без да се боя, че преувеличавам, ще кажа: със словото в „Изгубени вещи“ се борави с виртуозна лекота, „естественият“ език увлича опияняващо и кара читателя да бърза развълнувано по страниците.
Възкресяването на изгубените вещи (в първата част от общо трите дяла на книгата)
е интересно за читатели от различни поколения – младите ще научат любопитни неща за предметния свят в недалечното минало, а заедно с него и за хората; възрастните
с умиление и носталгия ще се върнат назад, ще цъкат с език как бързо тече времето
и ще разсъждават по екзистенциални въпроси. Перодръжката, картоненото куфарче, часовникът с кукувичка, ютията с въглища, телефонният апарат с шайба оживяват физически със своята форма, цвят, издаван звук, специфичен дъх, с направата си
и с начина на използване. Тънка наблюдателност и нюансирана сетивност стоят зад
тези образи.
Историите за вещи имат и втори смислов план с необикновена знаковост, отнасяща се до потока на времето, до синхрона между улесняването на бита и усложняването на човешките отношения, до удивлението пред собственото осъзнаване на всичко това, до ненаситността да наблюдаваш и да проумяваш, да откриваш зад видимото скрити същности. До изгубените вещи застава намереният дух на времето с неговата многоликост и изменчивост.
С преминаването отвъд предметната повърхнина се разкрива и онова незримо, което диша с нея – приятелството и добротата, обичта и човечността, очарователният наивитет на детството, експериментаторството на младежките години, лудориите, искрите на любовта… Мека светлина обгръща този свят даже когато разказвачът говори за неговите несъвършенства – ревност, пресметливост, егоистични присвивания. Зубрачката Звезделина извършва предателство, но акцентът в „Счупено перо“ е върху красивия жест, направен безшумно от истински приятел; централният герой от „Кукувица“ всъщност изобщо не е „пълна кукувица“, както твърди съквартирантът му от старческия дом, а мил чудак, който носи годините си с тихо спокойствие и душевна ведрост, позволяваща себичността и грубостта на Другия да бъдат подминати; недостойният ход на Любо от „Пишеща машина“ се възприема от героя-повествовател не като израз на озлобление, а по-скоро като куриоз.
Вторият дял на книгата– „Момчетата и аз“, усилва линията, която представя сложността на живота и пътищата на „малките“ хора – клошари и безпарични особняци, несретници, алкохолизирани индивиди с достойно минало. Изображението е релефно и пластично,оценъчни експликации няма, и напълно основателно. Животът се разстила като тъкан от сенки и светлинки, сътресения и умиротворения – такъв е той, внушава книгата, тече с усмивки и просълзяване, в искряща доброта и в задушлив сумрак. Впрочем тъгата в „Изгубени вещи“ винаги е просветлена – не защото историите задължително имат щастлив край, а защото погледът е насочен по-скоро към чудото на живота, към възможната противотежест на злината, към човещината, която може едва да проблясва, но все пак съществува. Колко топлота и мъдрост има в простичките думи „Отиде си един рибар!“, изречени при раздялата с приятел, който някога е загубил работата си на инженер, но е спечелил свободата да се рее около реки и езера, изкарвайки прехраната с риболов.
„Изгубени вещи“ е книга на задушевността. Читателят се чувства прислонен в уюта на смисленото и добронамереното. Въздействието се усилва и от усещането за искреност, за което допринасят доминиращото аз-повествование и автобиографизмът, оглеждащ се в близостта между образите на истинската внучка от посвещението („На моята мила внучка Ани…“) и фикционалната внучка от „Седемдесет и осем оборота“, „Покрай пътя“, „Кажи за петела“ и др., както и в многобройните реалии (градски топоси, събития, известни личности и пр.). На читателя му се струва, че е избран за доверен събеседник, с когото се споделят спомени, впечатления от днешния ден, емоции, – сякаш повествователят му казва: „Ето как преживявам света, който обитаваме заедно, ето какво мисля за семейството, приятелството, града, обитателите му, ето как ми въздействат книгите, картините, филмите“.
„Ето как преживявам света“ има още една специфична черта, която в нашата проза се среща рядко – чувството за хумор и за самоирония. Смехът е културна емоция, която сближава, но опитът да разсмееш може и да създаде дистанция между хора с различни представи за комичното и различни реакции. Смехът в „Изгубени вещи“ е заразителен, защото блика от остроумие и улавя специфичния български усет за разминаване между претенция и реалност, стоящ в основата на комичното. Смешното в разказите на Алберт Бенбасат се осъществява в гамите на незлобливата насмешка, самоиронията и само в редки случаи – на иронията, но винаги тънка, елегантна, каквато е например при описанието на научен труд с множество пропуснати кавички, с безброй цитати и тук-там собствени свързващи изречения. Всъщност в „Изгубени вещи“ няма разказ, който в даден момент да не развеселява – даже когато се говори за тъжна участ („Клекшоп 2“) или за раздяла с близък човек („Паламид“).
Разказите в „Изгубени вещи“ говорят уж за всекидневни неща, но в тях винаги прозира нещо необикновено. Всъщност необикновеното е не толкова в изобразената конкретна история, колкото в погледа към нея, който я „очуднява“, улавяйки различни прояви на човешкото– носталгия, меланхолия, угриженост, обезвереност, смиреност, обърканост, тревога, вълнение, добродушие, развеселеност, озареност, одухотвореност; разкривайки как съзнанието пречупва преживяното; препращайки – скрито или явно, към света на изкуството и науката; и разбира се – давайки простор на въображението. Зад уж малките случки надничат големи въпроси: „Шестолъчка“ разказва за сърдечно увлечение в гимназиалните години, за няколко осъществени и няколко неосъществени срещи с харесваното момиче, което обяснява непостоянството си с потресаващи думи: „Майка не ми дава да ходя с тебе. … Мама каза: „Тоя евреин ще ти изпие кръвта. Евреите пият кръв“.
Очудняването е може би най-изявено в третия дял на книгата – „Джуджета и великани“. Тук то придобива ту библейско-митологичен ореол („Покрай пътя“, „Лодката на Хемингуей“), ту вълшебно-приказни форми („Джуджета и великани“, „Изидор“), ту подчертана асоциативност („Идеи за произхода на творчеството“). Учудващо красивото и възвишеното има и своето опако – учудващо грозното, безобразно разкривеното, профилирано като пошла демонстрация на телесното („Изпод чадъра“),като псевдоученост и кариеризъм („Сълзене“), като смехотворно опростенчество на литературното писане („Ако шеф-готвачите бяха писатели“). И всичко е така представено, че още след първите разкази разпознаването на автора е възможно дори той да не е сложил името си.
„Саграда фамилия“ е едно от изключителните постижения в тази книга: заради улавянето на един от най-болезнените конфликти днес – между културната нормалност и агресивната вулгарност на човека с дебел портфейл и ниско чело; заради майсторското сюжетиране и композиране; заради умението за грозното да се говори не разлютено или осъдително, а в гамата на гротесковото и трагикомичното, включително когато изкупителна жертва на мутренското вихрене става дете, при това собственото.
И още един извор на наслада – вградените в текста рисунки и снимки, също дело на Алберт Бенбасат, които подсилват символното въздействие на книгата.
В разказа „Мъждене“ централният герой, който е двойник на автора, има „хубаво сърце“ – според израза на лекуващата докторка. Дано хубавото сърце – и в медицинския, и в метафоричния смисъл, на героя-автор и занапред да свързва своето „тап-тап-тап“ с писането на разкази, защото пълнокръвието им дава нова жизненост на днешната ни белетристика.
Огняна Георгиева-Тенева
