15 ЮЛИ 2021 ГОДИНА
Много отдавна мисля за този специален четвъртък. И събирам книги. Слава Богу, урожаят е изключително богат, дори, ако трябва да съм честен, необозрим. Ние вече можем да надникнем в тайните на модерната журналистика и да си отговорим категорично на какво се дължи тежкото положение на медиите в България, каква е реалната причина да не се отлепваме от позорното 111-то място по свобода на словото. Разбира се, да се говори само за една причина е безумие. Но аз нямам никакво намерение да си занимавам с теми, които плачат за перата на разследващите журналисти, а именно: ужасяващата симбиоза между политика и журналистика, финансирането на обществените медии и анонимните им все още, макар и всеизвестни собственици. По-скоро се изкушавам да обърна внимание на съвсем други фактори, свързани със самото самосъзнание за писане, с уточняването на мисията и лицето на големия съвременен журналист. Никъде у нас не съм виждал реална дискусия за значимите форми на силно въздействащата журналистика, за качествата, които трябва да притежава майстора на тази ужасно трудна и неблагодарна професия.
Все пак ще започна със съвсем кратка разходка в миналото. Ще ви припомня, че Гай Юлий Цезар през 59 година преди Христа се разпоредил в Рим да бъдат издавани „Всекидневни протоколи за сената и за римския народ“. Пишели ги на глинени плочки и ги оставяли по форумите, за да могат да ги четат всички грамотни. През 911 г. в Китай се появил „Столичен вестник – „Цзин бао“, който съобщавал новините. А за рожден ден на истинската преса се приема началото на 1605 г., когато в Страсбург Йохан Каролус ( 1575 – 1634 ) издал „Relation aller Furnemmen und gedenckwurdigen Historien“. Първият английски всекидневен вестник „Дейли Кърънт“ излиза на 11 март 1702, но шведският „Ординари прес Тайдентер“ го изпреварва – появява се през 1645 година. Едва ли е необходимо да ви припомням, че през 1846 година в Лайпциг Иван Богоров подготвя първият български вестник „Български орел“. Ако трябва да прелетим над тези 170 години българска преса, ще се убедим , че в нея винаги е преобладавала така наречената по света „адвокатска журналистика“. Другото й име е политическа – тя защитава пламенно определени гледни точки, а във времената на болшевизма носеше бремето на жестоката идеологизация. Няма да забравя, че на много места, където съм носил материали, в „Антени“, в „Пламък“, даже в списание „Българска музика“ и в подготвения от мен доклад за годишната дейност на Съюза на преводачите, навсякъде посрещаха текстовете ми със забележката: „Хайде де, сложи едно цитатче от другаря Живков, та да ни е мирна главата“. Дори големият преводач и силен политик Стефан Савов, по онова време фактор в Съюза на преводачите, ме посъветва същото. Ще ви разкажа една почти фантастична история, която съм споделял само със съпругата си. Снимах документален филм за редакция „Лъч“ на БНТ. Заедно с редактора Наско Марков и с оператора Толстой Балкански, струва ми се, че и Дени Желязков участваше в „аферата“, открихме невероятно момиче: красива кукла от Хасково, която беше решила да покори София по свой си начин. Тя се запознаваше със синчета на управляващата болшевишка върхушка, спеше с тях и поддържаше сравнително висок за онези години стандарт. Момичето неочаквано се съгласи да говори пред камерата, нещо повече, отвори се възможност да проникнем в този напълно закрит за простосмъртните свят. С оператора и с главната героиня направо звъняхме по вратите на нейните любовници и дръзко разпитвахме дали разказите й са достоверни. Признавам, че първите ни опити бяха на сравнително средно равнище, но се целехме по-нагоре. И изведнъж един ден стана нещо невъобразимо. Намръщени едри мъже влетяха в редакцията и се обърнаха направо към нас. Поискаха Толстой Балкански незабавно да им предаде заснетите ленти. Наложи се да подпишем декларации, че никога не сме виждали момичето и нищо не сме снимали с него. Все пак, след известно време аз я потърсих. Притеснявах за нея. И е имало защо – момичето беше безследно изчезнало. Един човек с друг тип възможности ме светна какво се е случило. Тя била на купон у синчето на величие, чието име се произнасяше само шепнешком. Пийнала повече, решила да запали цигара, но със запалката запалила и пердето. Стаята се изпълнила с дим. Разбира се, охраната от коридора нахлула веднага. Най-лошото не се случило. Само че отвели момичето. И повече никой не го видял. Сюжет за малък разказ, ще кажете. Но невъзможен по онова време, когато под разследваща журналистика се представяше „малката правда“. Не че нямахме способни „хрътки“, не че те не даваха всичко от себе си, за да се доберат до значима и критична информация. Но когато моята съпруга Зоя започнала да разследва въздействието на Атомния реактор в квартал „Младост“, силните на деня й припомнили, че има дъщеря. Категоричен съм, че цензурата в журналистиката работеше безупречно. Създадена от Наполеон, който отлично помнел пораженията, нанесени от вестника на Марат „Приятел на народа“, цензурата и до днес – под различни одежди – се разхожда по цялото земно кълбо. Тук-там изглежда много благонамерена, болшевишката и нацистката цензура нямат равни в историята, но „адвокатската журналистика“ е всекидневие дори в най-цивилизованите страни. По-нататък ще дам примери. И до ден днешен в Колумбия например, журналистиката не се възприема като професия, а като човешко право – стига да не се разпростира над властимащите. Нека видим световната картина на разпространението на журналистиката, за последно представена съвсем наскоро, през 2016 година. Изследването е направено върху изключително представителна извадка от 27 500 журналисти в 67 държави. И така, 57 % от тях са мъже, средната им възраст е 38 години, средният им опит в професията е 13 години. 61 % са специализираните журналисти, като 50 % от тях са в печата, 23% – в телевизиите, 17 % в радиото и 16 % са онлайн. У нас все още блогърите не са признати като журналисти, макар те да имат все по-огромно влияние. С очите си преди три години видях опашката за автографи за книгата на младия блогър Емил Конрад. Този вече трийсетгодишен мъж има 320 000 фенове във Фейсбук, над 400 000 абоната в „Ю туб“, , вторият му канал пък се следи от над 100 000 души. Егати влиянието! Такива като него съвсем не са малко А как да наречем „троловете“ – тези антижурналисти владеят почти до съвършенство техниката за манипулация на общественото съзнание. Те са свързани в групи, които притежават таен език, контактуват посредством пароли и ни побъркват с фалшиви новини. Не са никак малко и щедро заплащаните от всевъзможни фирми (включително и издателства ) „инфлуенсъри“ ( ще рече буквално „оказващи влияние“ ), които си разбират от професия, но – за съжаление – за пари са готови да продадат и родителите си.
У нас никой не говори за съвременните жанрове в журналистиката. Единствено се коментира, че вестник „24 часа“ въвел нов език в медиите и сложил край на скучните казионни текстове. Истината е съвсем друга. Макар на практика да прилагаме някои от методите на осмисляната по света модерна журналистика, ние не водим никакви дебати за съдържанието й. Хората трябва да се учат от огромната мисия на издателите, които си позволяват все по-.често и по-значимо да ни запознават с образците на голямата световна журналистика, достойна за награди от ранга на „Пулицер“. В следващите редове ще изредят някои от жанровете, които се осмислят теоретично и се налагат в голямата преса и в журналистическите изследвания, много от тестовете се превръщат в незабравими книги. Преди да заговоря за тях, ще дам само един пример. През 2015 година една от най-великите ( без преувеличение! ) журналистки на нашето време, беларуската фурия Светлана Александровна Алексиевич стана носител на Нобелова награда. Издателство „Парадокс“ представи на български всичките й книги – „Войната не е с лице на жена“, „Последните свидетели“, „Чернобилска молитва“, „Цинковите момчета“, „Време секънд хенд“. Влезте в „Уикипедия“, за да прочетете колко са наградите й. Но за да се стигне до това съвършенство на разследването, превърнато в шекспирова трагедия, журналистиката е изминала много дълъг път. Най-малкото, Алексиевич следва примера на не по-малко велика предшественичка, чийто най-значими книги отлично познаваме. Това е италианката Ориана Фалачи, починала през 2006 година от рак на белия дроб, която ни завеща „Силата на разума“ и „Интервю със себе си. Апокалипсис“, както и две от най-безценните творби на новата журналистика“ – „Иншалах“ и „Един мъж“. Споменавам тук само книгите, които можем да прочетем на български. Няма съмнение, че ако днес Фалачи беше жива, тя щеше да попадне под стрелите на радетелите за „политическа коректност“, въпреки че приживе получава златен медал от президента на Италианската република за приноса и в областта на културата.
Ето някои от жанровете, които превърнаха журналистиката в онова, което е тя по света днес. Започвам с „журналистиката в засада“, тя е почти идентична с онова, което в Европа наричаме „папараци“. Интервюиращите изскачат сякаш от нищото и се нахвърлят върху жертвите си, за да ги сразят. Особен разцвет тази форма на нападение придоби след изобретяването на „политическата коректност“, от нея се опариха стотици: Кевин Спейси и Брат Пит, Джони Деп и дори Уди Алън… Всъщност продължаваме с така наречената „журналистика за знаменитости“. Тя може да бъде много различна – от дребнава и обслужваща фалшива митология до изпълнена с психологизъм, стигаща до значими исторически, политически и интимни разкрития и обобщения. В следващите страници ще дам блестящи примери, достъпни за българските читатели. „Хурналистиката“ като понятие е непозната у нас, макар да е широко разпространена – това са стотиците младоци, които в материалите си разчитат на съдържанието от прессъобщенията и внимателно следят новинарските агенции. Не можем да се оплачем и от липса на „парашутна журналистика“. Практикуват я хора без подходяща подготовка, готови на всякакви гадости заради хатъра на работодателите си. Те и ярките представители на „партизанската журналистика“ са сред най-разпространените видове в живота ни днес. Откриваме ги, налазили като бръмбари таблоидите и всевъзможните агенции за фейк новини, обслужващи по яростен начин определени партии. Най-опасното е, че смесват политическите внушения с най-долна „жълта журналистика“, показват стройните тела на чалга певици и модели, сипят пикантни клюки за подложените на поругаване врагове.
По-добре ще е по-бързо да се приближим до онези журналистически жанрове, които превръщат тази професия в много повече от занаят и тя заприличва на изкуство. В това отношение немалка е ролята на изникналата в края на 60-те години контракултура, най-често с лява ориентация, но същевременно помитаща старите митове и фалшивите морални устои. Появяват се така наречените „гонзо журналисти“, най-ярката фигура сред които е добре познатия у нас, благодарение на издателство „Прозорец“ Хънтър Стоктън Томпсън. Преди да го представя малко по-подробно, непременно трябва да спомена, че и той си има предшественици, макар те да не се определят като журналисти. Хенри Милър, Анаис Нин, Чарлс Буковски са създали немалко творби, близки до същността на гонзо-журналистиката. Но явлението се налага категорично през 1966 година ( шейсетте години на 20 век са люпилни на промени в съзнанието и в представите за морал и за политика ) със скандалната книга на Томпсън „Ангелите на ада“. Българското издание е на „Прозорец“, а преводът на белетриста Богдан Русев. Прекарал дълги години от живота си в Южна Америка, където разследва дръзко контрабандата, наркотрафика, проституцията, в началото на 60-те години журналистът се присъединява към една от най-безмилостните рокерски банди в Калифорния и остава сред тях почти дванайсет месеца. В Деня на Труда през 1966 година е жестоко пребит от петима рокери, които отмъщават за току-що появилата се книга. По същото време Томпсън се запознава с поета Алън Гинзбърг, лидер на ъндърграунда, участва в първите опити с лизергинова киселина ( ЛСД ) на автора на „Полет над кукувиче гнездо“ Кин Киси… Втората му книга „Страх и омраза в Лас Вегас“ ( новото й издание излезе преди броени дни в „Прозорец“, преводът е дело на Вергил Немчев ) е публикувана в списание „Ролинг Стоун“ – „Ролинг Стоун“ и списание „Ескуайър“ са огнищата на новостите в журналистиката, а самият автор определя „чедото“ си като „гнусна епитафия на дрога културата на шестдесетте“. В американския жаргон думата „гонзо“ ще рече „безумие“, а ирландските обитатели на Бостън наричали така всеки, който успявал да надпие останалите по време на панаирите. Томпсън признава, че „понякога измислицата е най-страхотният факт“ и сигурно има право. От „Страх и омраза в Лас Вегас“ се ражда емблематичния филм на режисьора Тери Гилиъм, той е и сценарист, с Джони Деп и Бенисио дел Торо, а това че през 1998 година филмът се превръща в сензация и в модерна класика говори, че проблемите, заложени в на пръв поглед лудешкото приключение, описано в романа, са вечни. Томпсън все по-активно се впуска и в политиката, където също следва единствено своя глас. Определя победата на изборите през 2000 г. на Джордж Буш за „най-бруталното заграбване на властта, откакто Хитлер подпали германския Райхстаг и се обяви за вожд на Германия“. Пет години по-късно се самоубива.
Хънтър Томпсън не е сам. Но колегите му, които се заемат с на пръв поглед непосилната задача да променят журналистиката, са доста по-различни от него. Те имат и знаменити предшественици, в чиито пример се захласват Да си припомним някои от тях. Първият „гонзо журналист“ несъмнено е Жерар дьо Нервал с неговото епично „Пътешествие из Ориента“ – залагам си главата, че няма да скучаете, ако потърсите изданието от 2010 година на „Алтера“. Ако проявим повечко дързост, ще се върнем и към Древния Рим, за да си припомним „репортажа“ на Петроний „Сатирикон“. Не бива да пропускаме „Очерци на Боса“ от Чарлс Дикенс, най-достоверното описание на живота на обикновените лондончани през 19-и век, както и пътеписните чудесии на Марк Твен в „Животът по Мисисипи“ и в „Глупаци в чужбина“. Ненадминат образец за „нова журналистика“ е „Остров Сахалин“ от Антон Павлович Чехов, наскоро говорих за тази невероятна книга, по повод новото й издание от ИК „Лист“.
Време е обаче да се върнем към средата на 60-те години, когато действително настъпва новата ера в журналистиката. Тогава неколцина американци правят тъй важното откритие, че в журналистиката може – и дори е препоръчително – да бъде използван целия арсенал на голямата белетристика – от стремителните диалози до потока на съзнанието. Значимо обобщение на откритията през 1973 година прави Том Улф в изследването си „Новата журналистика – теория и антология“. Още през юни 1972 година, нобелистът Сол Белоу представя възхитата си от промените в мисленето на „репортерите“: „Във времена, когато художествената проза се предаде на милостта на победителя – репортажа, вие застанахте на страната на жизнено важна традиция“ – признава той пред слушателите в Йелския университет, когато получава степента „почетен доктор“. Според Том Улф „новата журналистика“ балансира срещу „неомитологизацията“ на „новата проза“. Критиците ще нарекат тази „нова проза“ постмодернизъм. Всъщност големите журналисти, превърнали се в значими писатели, защитават правото на „големите наративи“, те не желаят да подложат литературата на разпад, за тях тя остава непосредствено свързана с живота, и то с онова, което безкрайно вълнува хората. На надпреварата за сензации, обсебила всекидневната преса се противопоставя нещо непознато. Появяват се имена, печелещи не просто респект, а територии, непознати дотогава за вестниците и радиото. През 1962 година изгрява звездата на Гей Талес, наричан „елегантния ерудит“. Той работи в „Таймс“, но блясва с есеистичния си очерк „Джо Луис – крал в разцвета на годините си“, портрет, който ужасно прилича на някой от шедьоврите на Фицджералд. В „Хералд Трибюн“ всички следят колонката на Джими Бреслин. И тук е мястото да отдам дължимото на съпругата си Зоя. Преди време бях убеден, че големите журналисти стоят повече на телефона и се свързват с информаторите си, за да обобщават безценната информация. Оказа се, че това се отнася най-вече за любимците на собствениците на мастити издания, за „патериците“ на значимите партии, които пораждат интригите, подготвяни внимателно и усърдно в щабовете на либералите или на демократите. Подобен пример мога веднага да дам със суперзвездата Боб Удуърд, който съмнително бързо и успешно се ориентира в аферата с подслушването, довела до прогонването на Никсън, а и в паническите атаки срещу Тръмп реагира доста стремително и „адекватно“ с познатото ви съчинение „Страх“ – имаме го в прекрасното издание на „Сиела“, превод Георги Иванов. Удуърд е усвоил всички майсторлъци на „новата журналистика“. Той предлага убедителни диалози, сипе анекдоти, шепне ви на „ухо“ пикантни разкрития, но специално за мене си остава по-скоро „партизанин“ на либералите. Случайно ли е, че бе представен на екрана от самия Робърт Ретфорд? Та да се върна на Джими Бреслин – той върши онова, което цял живот е било мисия и за съпругата ми Зоя. Но – за разлика от нея и от талантливите й колеги – е можел безпрепятствено да наднича навред. Колегите му, приучени към друг ритъм, го наричали „революционер“: Бреслин от рано сутрин обикалял града и се появявал в редакцията най-рано в 16.00 часа, сядал зад машината и създавал поредния си невероятен разказ, в който влагал различни гледни точки, сблъсквал мнения. Превръщал журналистиката в нещо подобно на диалогизма, който толкова ни привлича към романите на Достоевски. Пит Хемил, едно от големите светила на журналистическата теория си набелязал Джими Бреслин и Гей Талес като основни герои в първата му статия за „новата журналистика“. Имал и още примери – Дун Арбус, Гейла Шехи, Тома Галахър, Робърт Бентън, Дейвид Нюмън. Сред традиционните издания и среди се вдигала глъчка. „Колумбийското журналистическо обединение“ И „Ню Йоркското книжно обозрение“ с неприязън съскали срещу „паражурналистиката“. Но големите победи на промененото мислене за смисъла и методите на „репортажа“ предстояли. През 1961 година Дан Вейкфилд в статията „Собствен глас, а не собствен поглед“ предсказал, че се ражда художествена проза нон-фикшън. И ето че от есента на 1965 година „Ню Йоркър“ започнал да печата с продължение „Хладнокръвно“ на „черния гологан на американската журналистика“ Труман Капоти. Няма да ви обяснявам значението на тази творба за промяната на мисленето по отношение на допустимите граници в журналистиката, нито да разсъждавам защо „Хладнокръвно“ вече има четири-пет издания на български и продължава да е сред най-търсените книги. Непосредствено до него застава още един колос на художествената проза и на новата журналистика, когото за съжаление не познаваме достатъчно добре откъм журналистическата му страна. Става дума за Норман Мейлър. Добре ни е известно участието му през 1968 година в антивоенна демонстрация и книгата му „Армиите на нощта“ все още може да бъде намерена в „Книжен пазар“. Безпогрешната изследователка на същата тази 1968 година Ориана Фалачи отлично обяснява защо нахлуването на войските на Варшавския договор, за да смажат Пражката пролет, остава без отговор от Запада – и Америка, и Европа преживяват много тежки сътресения по същото време. Все още остава загадка ролята на тайните служби във всичко това, но няма да забравя възхищението на много интелигентни българи от яростта на френските студенти и от подкокоросващата ги роля на Сартър и на дузина още леви интелектуалци. За събитията в САЩ Мейлър е надежден свидетел. Светът никога не е бил черно-бял, както ни се е искало, и „новата журналистика“, в най-добрите й образци доказва това. Убеден съм, че книгите на Норман Мейлър, който, уви, не познаваме са връх в осмислянето на случващото се през 20 век. „Песента на палача“, тази енциклопедия на престъпния ум, никога няма да остарее, безценни са и „Мерлин Монро: биография“ от 1973, „Призракът на проститутката“, 1000 страници роман-летопис за дейността на ЦРУ от 1991, „Осуалд: една американска мистерия“ от 1996. След тези книги опитите да се пише по-старому безнадеждно се проваляха. За да не бъда разбран превратно, ще допълня, че повочето от блестящите романи на Мейлър са преведени – „Голите и мъртвите“, „Замък в гората“, „Евангелието от Сина“ и др. Трябва да допълним списъка на примерите за подражание с „Как се продава президент“, страхотно разследване на Джо Маггинис за кампанията на Никсън през 1968 година, както и с „Пантеромания“ от Гейла Шехи, портрет на терористичната група „Черните пантери“ и безупречен анализ на расовите проблеми в Америка, страхотния разказ за американизацията на Сайгон и за Виетнамската война „Косен“ от Майкъл Гер, публикуван от „Ескуайър“, а също и сензацията на „Ролинг Стоун“ – „Апокалипсисът на Чарли Симпсън“ от Джо Естерхази. Един от най-големите скандали, свързани с журналистическо разследване, избухва все през размирната 1968, когато Барбара Л. Голдсмит получава място в „Нюйоркър“ да публикува „La Dolce Vita“, разкритията на красивата и разкрепостена моделка Вива за авангардиста Енди Уърхол и за неговото обкръжение. Все теми, които се разнасят шепнешком навред по света, но остават табу за консервативните издания. Разкритията продължават с решението на детектива Джордж Барет да изповяда – осъзнавайки, че незабавно ще последва изхвърлянето му от работа – случващото се в редовете на полицията пред Джеймс Милз и той да го сподели в очерка „Детектив“. Джон Сак пише митичното изследване за ужасите на Виетнамската война „Рота М“, след като взема изрично писмено съгласие от всеки от интервюираните ( в противен случай юристите на „Ескуайър“ не са съгласни на публикацията ). Сред най-големите имена на „новата журналистика“ несъмнено е Том Улф. Докторската му дисертация, защитена още през 1952 година е „Лига на американските писатели: комунистическа организационна дейност сред американските писатели, 1929 – 1942 година“. През 1961 година пише спечелили общественото внимание репортажи за Куба. Негова неизменна визия са двуредните бели костюми и копринените вратовръзки, с които не се разделя дори, когато интервюира гангстери и отрепки. Познаваме го отлично от издадения през 1919 г. роман „Клада на суетата“, издателство „Лист“, чудесен превод на Зорница Христова и от откритието на Обсидиан“ – романа „Мъж на място“, 2000, превод Зорница Димова. За съжаление дузината му журналистически разследвания остават неизвестни за нас, като особено съжалявам за „Радикалният шик“, проучването на социалната среда в Парк авеню – разказ за необикновеното всекидневие на маестро Леонард Бърнщейн и тържеството по слуай 48-ия му рожден ден на 25 август 1966 година, както и проникването му в потайностите на Сан Франциско с „Как да разбиеш гръмоотвод“. Ще ми простите, ако не транскрибирам правилно някои от имената на колосите на „новата журналистика“, но предпочитам да греша, отколкото да ги отмина с мълчание.
Ще отворя една скоба, за да представя друга разновидност на модерната журналистика, а имено прокълнатите умове, които се отдават на „теория на конспирацията“ и на контракултурата. Голямото начало е поставено от Тимъти Лири ( 1920 – 1996 ),чиито пътешествия из вселената на психотропните наркотици дълги години дори остават забранени за публикуване.Лири е наречен „най-опасната личност в съвременния свят“. Нашите читатели добре познават популярните произведения от този сорт – „Дверите на възприятието“ от Олдъс Хъксли, както и поредицата на Карлос Кастанеда и на последователките му. А немските пътешествия в тайните на забулените с мистерия светове, организирани от неуморни журналисти, като Ерих фон Деникен, Габриеле Шуслер – Хазлингер , както и „политически некоректния антиглобалист Ян Удо Холей, познат под псевдонима Ян ван Хелсинг са тема за друг разговор. За срещите си с тях трябва да благодарим на Димитър КСозарев, стопанин на „Дилок“, дипломиран философ и върл защитник на нетрадиционното мислене.
Преди да се върнем към „новата журналистика“ нека направим още едно важно отклонение. Това е онази журналистика, много близко до новата, която се създава от политическата емиграция от социалистическите страни. Ние я познаваме най-вече, благодарение на Георги Марков и неговите „Задочни репортажи за задочна България“, книга, с която един достоен творец заплаща с живота си. Всъщност емиграцията създава „нова журналистика“ още в първите години след нашествието на болшевиките. Моята съпруга преведе за издателство „Прозорец“ през 1994 година „Проиграната победа“ от Константин Кацаров – след малко ще изредя цял куп новаторски журналистико-исторически разследвания за Втората световна война и за последиците от нея, но обобщенията и прозренията на Кацаров си остават ненадминати. Намирали са се и щедри емигранти – меценати, като Димитър Велков, бизнесмен, който поръчва на Стефан Груев голямо изследване за живота на цар Борис Трети. Книгата „Корона от тръни“ е ярък пример за талантлива „нова журналистика“, както и останалите бестселъри на Груев, сред които особено се откроява „Проектът „Манхатън“ за създаването на атомната бомба. Сред десидентите, представители на „новата журналистика“ десетки са руските имена, но несъмнено най-четени по света от тях са Виктор Суворов, Василий Аксьонов, малко по-късно ще дам и пример с отпечатания във втори брой на списание „Съвременник“ документален роман на Сергей Довлатов „Зона. Записки на надзирателя“. По моя преценка, сред най-значимите журналисти на съвременността трябва да поменем и Игор Бунич, без чиито прозрения „Златото на партията“ и „Операция „Буря“ съветските престъпления щяха да останат не съвсем разбираеми за света. Но, разбира се, в един текст, предназначен за „книжен четвъртък“ няма как да се обозре всичко. Затова в следващите редове преминавам към конкретни примери, без да се взирам прекалено подробно в тях, тъй като съм сигурен, че ако обичате да четете книги за разбиването на историческите и модерните митове, ще обърнете внимание на посланията на откритите от нашите издатели автори, споделящи и дообогатяващи постиженията на „новата журналистика“.
Естествено, започвам с българските примери. Просто, ние още не сме там, където е достигнал света. Блогърите, троловете управляват мислите на мнозинството, а „парашутистите“, „партизаните“ и „хурналистите“ са превзели повечето печатни издания и визуални медии. За разследваща журналистика, каквато ще ви представя в някои примери, са необходими страшно много пари и могъщи подръжници. У нас пионерите на жанра не разполагат нито с едното, нито с другото, а сериозните постижения се крепят на плещите на Христо Христов с разследванията му за външнотърговските дружества, за разклоненията на Държавна сигурност, за трагичната съдба на Георги Марков. Но дори и той, говоря субективно, но от собствен опит, не се решава да стигне до дъното на престъпленията. Всъщност, най-близо до „гонзо журналистиката“ беше един единствен творец – Христо Калчев, но не просто омаловажиха разкритията му, а и ги представяха за фантасмагории. Друга голяма фигура на журналистическото превъплъщение беше белетристката Донка Петрунова, която – за да напише истината в някои от ранните си книги – влезе последователно в женския затвор в Сливен, а след това – и в изтрезвител. Формата „журналистът сменя професията си“ е популярна, но и опасна, особено след като журналистът, романист и есеист Димитър Бочев разобличи най-известния специалист по прилагане на тази формула – агента на ЩАЗИ Гюнтер Валраф. Няма да преразказвам ужасяващите разкрития – съветвам ви да намерите есето и да се убедите сами. Съмнителни факти се натрупаха и около Юрген Рот, макар повечето негови разобличения на дейността на руските тайни служби да са непоклатими. Валя Ахчиева, Васил Иванов, Маргарита Михнева, Асен Йорданов, Слави Ангелов, Григор Лилов – всеки от тях има своите постижения, понякога изводите им пораждат съмнения, друг път им се възхищаваме, но – ако трябва да сме честни – никой от тях не е достигнал до голямата световна „нова журналистика“, която също става все по-малко възможна с цензурата на „новоезика“ и на „политическата коректност“. Ще дам пресен пример с поредната книга на Огнян Стефанов „Интервю с диктатор. Живот под пор трета на Бойко Борисов“, издадена от „Слънце“. Знаете как си изпати този търсач на истината, след като издаде предишните си бестселъри – „Господари на моргата“, „Мафията от КГБ до ДС“. Разказва е за срещата си със смъртта в „Кома“. Ако в България имаше истински Главен прокурор той веднага би се заел с разследването на обвиненията, отправени срещу диктатора в тази книга. Нелегалното производство и експортиране на каптагон, който се озовава в ръцете на бойците от „Ислямска държава“ и от „Джебхат Фатхашаш Шам“ е престъпление срещу човечеството, тъй като каптагонът влияе на мозъка и на психиката на терористите и ги ожесточава. Няма нужда от нищо повече, ако подобни действия, произлизащи от българска територия, се окажат действителни. Но всички партии сякаш остават безмълвни на тази тема. Както и за списъка на високопоставените лица с доказани сметки в чужди банки. Безспорно тези открития на Огнян Стефанов биха се превърнали в свръхсензация във всяка цивилизована страна. Това обаче не означава, че книгите му са връх на журналистическото майсторство. Все още като че ли никой у нас не е овладял невероятно въздействащите методи на „новата журналистика“. А вече разполагаме с доста ценни световни примери. Нека се опитаме да обобщим няколко категории от тях.
Ще започна с класиците на новата журналистика. Споменах за преводите на Норман Мейлър, на Том Улф, на Труман Капоти ( безценни за запознаването ни с почти пълните му събрани съчинения са изданията на „Колибри“ ). Все се надявам някой да се реши и да включи в плановете си знаменитата антология на „новата журналистика“ на Том Улф от 1973 година – тя в никакъв случай не е изгубила значението си. Особено ме зарадва решението на издателство „Лист“ да ни запознае най-сетне с едно от най-значимите имена сред пионерите на „новата журналистика“ – Джоун Дидиън и с нейната най-четена по цял свят книга „Годината на магическото мислене“, в чудесния превод на Зорница Христова. През 1966 и 1967 Дидиън започва да смущава обществеността със странните си, грубовати статии за живота в Калифорния – те излизат в отделна книга „Спускане към Витлеем“, енциклопедия на автентичния американски начин на живот от края на 60-те години. През 1981 година Рада Шарланджиева преведе романа на Дидиън „Молитвеник“ и той беше издаден от „Христо Г. Данов“ с послеслов от Вера Ганчева. Сред бестселърите на пораждащата остри спорове белетристка са есето „Салвадор“ и романа „Демокрация“ – за несподелената любов между богата наследница и възрастен офицер от ЦРУ, а действието се развива на фона на Студената война и на сраженията във Виетнам. Докато е в Ню Йорк и работи за „Вог“, журналистката се запознава с Джон Грегъри Дън, който пише за списание „Таймс“ и е син на популярния телевизионен водещ Доминик Дън. Дъщеря им Кинтана Дън е осиновена през 1966 година. Две години по-късно Джоун Дидиън преживява психически срив, който описва в „Белият албум“. Подложена е на психиатрична оценка и е диагностицирана с множествена склероза. На 30 декември 2003, когато Кинтана лежи в кома в реанимация със септичен шок в резултат на пневномия, Донимик получава инфаркт, докато вечерят със съпругата си и издъхва. Джоун отлага погребението с три месеца, докато Кинтана се почувства достатъчно добре, за да присъства. След погребението на баща си, девойката заминава за Лос Анжелис, пада на летището, удря главата си в тротоара, получава масивен хематом и е подложена на тежка шестчасова мозъчна операция. Почти се възстановява и този път, но на 26 август 2005 година умира от остър панкреатит. По същото време Дидиън подписва екземпляри от „Годината на магическото мислене“ на премиерата в Ню Йорк. За смъртта на дъщеря си през 2011 година тя издава „Сини нощи“, книга, която се надявам „Лист“ също да ни поднесе. Вече 84 годишна, Джоун Дидиън живее в Ню Йорк, за нея са направени силни документални филми, а творбите й непрекъснато се преиздават. Едно време голяма мечта на скъпата ми приятелка, преводачката Христина Кочемидова беше да преведе Дидиън и есетата на Сюзън Зонтаг, но по онова време това изглеждаше невъзможно. През 2005 „Годината на магическото мислене“ получи Националната литературна награда за нехудожествена литература ( „нехудожествена литература“ е лош превод на термина „нон-фикшън“, който и аз не знам как да нарека ). Вестник „Гардиън“ й отреди 40-то място сред стоте най-велики книги на 21-и век. „Това е акт на ненадмината литературна храброст. Писателката, прочута със своята яснота, ни позволява да надникнем в ума й, замъглен от болката“, четем в изданието. През 2013 президентът Обама връчи на Дидиън Националния медал за хуманитаристика. Не се колебайте, никога не сте чели подобна книга за човешкия край и за смисъла на живота. Силно ме впечатли влиянието, което оказва върху белетристката френския мислител и историк Филип Ариес, чието епично двутомно изследване „Човекът през смъртта“ имах честта преди време да преведа за „Изток – Запад“. Тя не вярва във възкресението на тялото, но е напълно сигурна, че по един или друг начин любимият й ще се върне. Почти непосилно е да правиш велика журналистика от собствената си болка, но за гиганти като Дидиън е реалност.
Няма как да не нарека „невъзможна журналистика“ и големите потресения, които донесоха на света изповедите на Александър Солженицин и на Варлам Шаламов. Още немалко имена можем да добавим към техните, но те са върха на айсберга – без докосването до техните истини никога няма да разберем ужаса, преживян през 20-и век. Затова някои твърдения на друг емигрант и съвършен представител на „новата журналистика“ ме ядосаха. В „Зона: записки на надзирателя“ Сергей Довлатов, след като по неповторим начин описва всекидневието в трудова колония за криминални престъпници, където е отбивал редовната си военна служба като надзирател, заявява, че приема обвиненията срещу Сталин, но същевременно задава въпроса „кой написа четири милиона доноса“, без да му даде полагащия се жесток отговор за нагласата на човешката психика и за зависимостта й от властващата система. Има и други негови твърдения, с които може да се спори: „Шарламов ненавиждаше затвора. Мисля, че това не е достатъчно. Това чувство не означава любов към свободата. И дори омраза към тиранията. Съветският затвор е една от безбройните разновидности на тиранията. Една от формите на тотално всеобхватно насилие. Но в лагерния живот има красота. И само с черни краски няма как да се мине.“ Типичните за руския начин на мислене изхвърляния понякога звучат маниерно, дори при Достоевски. Но при Довлатов са доста спорни.“ Също както в някои „гонзо-журналистически“ книги на нашия Калин Терзийски – „Алкохол“, „Лудост“, „Войник“ и особено в „Аз и Бог“ ( необяснимо ми е как човек може да сложи себе си пред споменаването на Бога, но за нас, българите, е напълно в реда на нещата да поставяме името си пред това на жената или въобще на другия в писанията си ). И тази тема обаче ще оставим за друг път, защото ни очакват още немалко примери.
Оттук нататък обещавам да бъда максимално немногословен. Ще изреждам тенденции, а ще оставя на вас, читателите, да се радвате на изумителни открития и изводи, след като се запознаете с наистина стойностните книги, представяни от нашите издателства. Литературата, която с чиста съвест можем да наречем „нова журналистика“ по света е повече от море, направо океан, но вълните почти не са достигнали до нашите географски ширини. Така например, най-ценните исторически изследвания през 21 век се дължат на свръхталантливи журналисти, които изземват академичния труд на историците и пренасят техните изводи до възможно най-широката публика. Идеалният пример е двутомникът „Възход и падение на Третия Райх“ от Уилям Шайрър, издание в два тома на „Изток – Запад“. Не че няма по-съвременни и по-значими обобщения за същността на Третия Райх и за изводите от Втората Световна война. Все още не са стигнали до нас христоматийни модерни класики за историята на съветска Русия и за участието й във Втората световна война, като изследванията на Ричард Пайпс или трилогията на британеца Ричард Еванс „Зараждането на империята“, „Дни на триумф“ и „Дни на война“ – най-съвършената хроника на съществуването на Третия райх. Но Шайрър от 1934 до 1940 година живее в Германия и работи за „Интернешънъл Сървис“ на медийния магнат Уйлям Хърст. Така че е видял надигането на нацизма с очите си и го описва блестящо в издадения през 1941 г. „Берлински дневник“. Получава безпрецедентен достъп до заловени документи от Германия и през 1960 г. смайва света с „Възход и падение на Третия Райх“, а книгата получава Националната награда за литература. Оттогава насам много от заключенията на Шайрър са оспорени и от американски, и от английски, и от германски, и от руски изследователи, но неговото виждане на случилото се е „най-журналистическо“. Новаторско и не по-малко значимо от най-сериозните монографии за Втората световна война, според мене, е петтомното епично изследване на непрежалимия Пламен Цветков, който винаги е съчетавал историческата ерудиция с плама на дръзкия журналист, той блестящо оспорва всевъзможни брадати истини и властно налага своята гледна точка към света през 20-и век.
Изключително важни за осмислянето на Втората световна война са и книгите на любимия на издателство „Изток-Запад“ Антъни Бийвър. „Сталинград“, „Падането на Берлин“, „Битката за Испания“ му носят приза за военна литература „Прицкер“ и множество международни отличия. Тиражите на книгите му надминават 7 милиона екземпляра, а преводите се появяват в 35 страни. Син на офицер от разузнаването, самият той – възпитаник на Английската кралска военна академия, Бийвър пише с темперамента на журналист, който умее да подържа напрежение в читателите и да им поднася по неподражаем начин фактите.
Друга голяма тема в съвременната историческа журналистика е Съветска Русия. Моят фаворит по тази тема е Саймън Джонатан Себаг-Монтефиоре, когото познаваме от няколко романа-бестселъри за руската действителност, но най-вече от издадените от „Прозорец“ негови разследвания „Младият Сталин“ и „Сталин: дворът на червения цар“. Не по-малко приносни са размишленията му за „Злодеите“ най-жестоките мъже и жени в световната история“, както и ненадмината му „История на Йерусалим“. Много близо до темперамента на Монтефиоре е и друг, любим на българските читатели, разрушител на митове Пол Джонсън, който през 1952 година е английски кореспондент в Париж. Откровен консерватор, той не се ползва със симпатиите на либералите, тъй като се отнася към разпространителите на дарвинизма като Ричард Донкинс като към върли атеисти, не скрива недостатъците на прехвалените леви интелектуалци и дори, о, ужас!, възприема действията на Ричард Никсън като далеч по-малко отвратителни от лъжесвидетелствата на Бил Клинтън и на Оливър Норт в скандала Иракгейт. Книгите на Пол Джонсън са остро антикомунистически, а българските читатели ги гълтат с огромен интерес. „Съвременността“, „Интелектуалците“, „Творците“, „Героите“, „Чърчил“, „История на САЩ“ са образци на темпераментна и талантлива „нова журналистика“, която се основава на хиляди интервюта, на безброй документи, на сблъскването на различни гледни точки.
Всъщност най-големите и най-противоречивите постижения на „новата журналистика“ се съсредоточават в книгите, посветени на значимите политически фигури през 20-и век. И то най-вече на диктаторите – Сталин, Хитлер, Тито. Мнозина се опитват да разчетат нетрадиционно и образите на Чърчил, на Де Гол, на американските президенти и на съветските ръководители. Това безбрежно множество от мнения и характеристики не може да бъде обхванато в моя текст, но по-важни са тенденциите. Слава Богу, почти нямаме представа за прилива от възторжени текстове за сатрапа Сталин. Това, естествено си има обяснение, тъй като „колосът на глинени нозе“ Русия се опитва да си възвърне самочувствието на империя. Затова не бива да се учудваме на книги, представящи Михаил Горбачов като пратеник на Сатаната, на всевъзможни теории за английска ( вж. книгите на Николай Стариков, публикувани от „Хермес“ ), за германска и най-вече, за еврейска намеса в избухването на Болшевишката революция. Затова и умилителните разкази за семейството на последните Романови, както и митовете за възкръсването им са толкова напоителни. За съжаление на упорито преследващите утопичните си цели, историческият опит показва, че могъщество на загинала империя няма как да се възвърне.
Биографиите на Сталин са безброй. Имаме щастието „Милениум“ да ни поднесе първите два тома от ненадминатото изследване на американския политолог и съветолог Стивън Коткин, автор на световния журналистически бестселър „Сталинизмът като цивилизация“, в който проследява пораженията, нанесени от съветската система в град Магнитогорск през 30-те години. „Пътят към властта“ и „В очакване на Хитлер“ са изключителни постижения в осмислянето на тоталитарния тип владетел, които всеки вълнуващ се от съдбата на нашия свят читател непременно би трябвало да осмисли. Че и в днешна Русия се появяват автентични разследвания за престъпленията на „вожда“ доказва издадената току-що от „Изток – Запад“ книга на Олег Хлевнюк „Сталин“ в превод на изкуствоведа Владимир Игнатовски. Безспорно, много важно допълнение към нея е книгата на Михаил Жданов „Репресиите на Сталин, 1945 – 1953“, издание на „Паритет“, превод – Лиляна Мандаджиева. Може би все пак се налага да обясня защо нареждам тези книги сред значимите журналистически текстове. Авторите ни предлагат срещи със свръхважни събития и личности от новата история, без които трудно можем да си обясним чудовищните удари на съдбата през 20-и век, а и много от случващото се в наши дни. Просто миналото, пак да припомним и да перефразираме Фокнър, все още не е минало. Написаното се основава на десетки, стотици, а понякога и на хиляди лични свидетелства, секретни архивни документи, които едва в последно време биват измъквани от най-тъмните кътчета на архивите. Огромна е литературата, например, свързана с убийството на Джон Кенеди. Но това са все темпераментни журналистически изследвания, някои от тях прекалено сензационни, други – смайващо задълбочени. Невъзможно е да обозрем журналистическите темпераменти разкази за годините на Студената война, представени от всевъзможни гледни точки. Няма съмнение, че голямата модерна журналистика все по-категорично се дистанцира от пискливостта на таблоидите и се насочва към свръхсъвременни и същевременно – надвременни послания. Разбира се, разказите за кралски дворове от предишните векове и портретите на водещите фигури са историческо четиво, дори когато са не строго академични, а предназначени за широка публика. Но и в тях усещаме влиянието на „новата журналистика“, най-вече, заради изоставянето на строгия научен тон и опитите отдавна напуснали ни фигури да застанат пред нас като живи хора – с пороците, но и с безспорните им заслуги за промените в съдбата на човечеството. Извън наблюденията ми остават например блестящите примери за военна журналистика, разказите за войните в бивша Югославия, в Ирак, в Афганистан, за тайните операции на ЦРУ, Мосад и ГРУ – вероятно за всички тях трябва да отделя специално издание на четвъртъците. И тъй като усещам, че текстът ми започва да става нечетивно дълъг, скоро ще приключа първата част, ще ви я изпратя и ще продължа с още важни и едва ли не задължителни за мислещите читатели заглавия. Преди да завърша с представянето на новите две книги за Сталин, съм длъжен да отдам дължимото на руското книгоиздаване, което издига в култ новата журналистика. Да, ужасно много са и идеологически оцветените съчинения, в които авторите се стремят да реабилитират болшевишкото минало, но за цензура и за невъзможност да се каже истината просто е глупаво и несправедливо да говорим. Има например поредица от публицистични творби, посветени на ролята на Путин в руския живот. Заглавията са повече от сто и повечето от тях са остро критични. При това са представени и тезите на големите западни политолози. Повечето от откровено антикомунистическите книги могат свободно да бъдат изтеглени от Интернет. Така например, всеки желаещ би могъл на секундата да се сдобие с двата тома на „Черната книга на комунизма“. Разделите, посветени на емигрантската и на антикомунистическата литература в сайтовете за теглене на електронни книги безплатно, са невероятно богати. В това отношение ние сме светлинни години назад – и като изследователи, и като „потребители“, жадни за доближаване до истината. Една от най-високо ценените от мене руски поредици е посветена на „всекидневния живот“ през вековете в целия свят – от гръцките хетери и османските хареми до истинския ужас на руснаците по време на Ленинградската блокада и до живота днес без грим в метрополиите и в провинциите на всички континенти. Отделям споменатите две книги за Сталинското управление, появили се в началото на лятото на български, тъй като те дават наистина неочаквано реалистична представа за престъпленията на „бащата на народите“. Олег Виталиевич Хлевнюк е професор по история, а под неговата редакция са издадени някои от най-скъпоценните томове с разобличаващи режима документи. Той е член-кореспондент на Кралското историческо дружество във Великобритания, организатор е на цикъл конференции с международно участие „История на сталинизма“. Поредицата с разобличаващи документи вече надхвърля стотина заглавия, а от нея можем да научим такива чудовищни факти, които понякога не се побират в нормалното въображение. Включвам „биографията на един диктатор“ тук, защото Хлевнюк пише като свръхталантлив журналист. Силно въздейства решението му да представи тирана в необикновен текст, който наподобява руска матрьошка. Единият подход изследва личността и системата на властта на Сталин на фона на последните дни от живота му. Другият следва хронологично основните етапи от биографията на вожда. Двата подхода са представени синхронно, така че въздействат почти като художествени ефекти. Резултатът е – по-интересно от роман изследване на същността на тоталитаризма от азиатски тип, както и сериозно предупреждение за съвременните проекции на опасността от амнистирането на миналото. Михаил Жданов е откровен журналист, автор е на не малко сензационни книги, сред които е и разказ за всемогъществото на Мосад. „Репресиите на Сталин, 1945 – 1953“ е разказ за събития, които са ни почти неизвестни. За нападението срещу хората с бели престилки поназнайваме от много популярния роман по време на „перестройката“ „Белите одежди“ от Михаил Дудинцев. Жданов обаче разчепква ужасяващи подробности за репресията срещу писателите и за атаката срещу Ана Ахматова и Михаил Зощенко, за чистката в средите на НКВД, за намерението да бъда смачкан генерал Жуков, за да не надига глава като победител, но най-вече за замисления геноцид срещу евреите, една от най-чудовищните страници в болшевишката история, която окончателно приравнява престъпленията на режима с нацистките изстъпления.
Тук обаче прекъсвам своя разказ, за да го продължа във втората част на това, надявам се интересно и поучително запознаване с някои от върховете на модерната журналистика. Предупреждавам, че в илюстрационния материал към текста ще включа малка част от цитираните заглавия – оставам на вас да потърсите останалите и, ако ви е интересно, да се сблъскате с почти непостижимите тайни на съвременния свят.
