Подбор на редактора и издател Георги Борисов, Факел експрес
България е особена страна по това време.
Изминалите две десетилетия от освобождението не са успели да заличат въодушевлението от промяната – от робство към свобода. Като се вглеждам сега в това време и като си спомням някои подробности, струва ми се, че рядко е имало страна с такава свобода и демократичност, както във времето затворено между 1905 и 1912 година, когато се обяви Балканската война. Ако не в буквалния смисъл на думата, то в много близък до тоя смисъл, страната е благоденстваща. – 25 стр.
Балкански полуостров! Когато в юношеските години го разглеждах на географската карта, не подозирах колко трагическо място е той на земната топка. Не знаех, че там се пресичат всички ветрове, че той е мястото, където се сблъскват две, дори три цивилизации, където пламват световните пожари и където хората трябва да умеят изкуството на оня акробат, който всеки момент е между шумната слава и смъртта. Балкански полуостров! Колко малко ни познават хората от запада, и колко още по-малко – тия от Изтока. Те не знаят, че ние сме, които ги преценяваме най-добре, защото нашата мисия, която, уви никога не сме изпълнили, е да филтрираме тия цивилизации и да създадем своя, представляваща спасителен синтез на много меридиани и много хилядолетия.
Всяка земя, на която се ражда човек, е лаборатория и училище, където се учи суровата мъдрост на живота. Тук, на Балканите, всички хора имат кръстопътна съдба. Обърнат ли очи на запад, ще видят могъщата, величествено извисена върху катедралите и ренесанса християнска цивилизация, стъпила на пръсти, за да досегне небесата, както с шпицовете на готическия стил, така и с мелодиите на Бах. Това е родината на Паскал и Леонардо, на Шекспир и Сервантес, на Пастьор и Бетовен – елегантна и непобедима, едновременно могъща и нежна като милувка. Ние неведнъж сме били недоволни от някои нейни извращения, потърсвали сме глава от ужаса на кардиналските инквизиции, но основата на тая цивилизация и след всички грешки е някак солидна и непоклатима.
Обърнат ли глава на изток – и то на Близкия изток, на два разкрача разстояние, ще зърнат шарената брада на някой султан или негов потомък – фанатичен, страшен, схванал повеленията на своя пророк като кървава обязаност, която се състои в изтребване на неправоверните. Ние дишаме амалгамираната атмосфера от западен европеизъм, в който дръзко, нагло и неочаквано се врязва близкоазиатският писък на зурлите, тропотевиците на даулите, където сред колорита на далечната, синкава и примамваща пространственост на някой пейзаж от Коро, ние сме принудени да зърнем пембените шалвари на някой ислямски герой, натъркалял около себе си десетина отрязани глави.
Тук, по Балкана, се срещат хора, които приличат на птици, долитнали от райските небеса – чувствителни, чисти, с могъщата вяра на своите бащи и деди, но заглушени от тежката, непроходима атмосфера на робството. Ех, тая убийствена дума, която е станала съставка на кръвта ни! Робство политическо, икономическо, черковно, робство в изкълчване на собствения си говор, робство в духовния ни живот, който ни прави плахи, завистливи и коварни. По Балкана има хора изненадващо даровити, щедро отрупани с възможности, като наследие от едно дълбоко минало, но най-често недоверчиви, уплашени и спънати в собствените си противоречия.
Чувство за малоценност и сляпо подражание ни пречат да видим собственото си достойнство. Балканският човек, живял в цивилизацията на Средновековието, е загубил много от тия спомени, и е склонен да хвърли чистия брилянт и да се радва на някакво фалшиво стъкло с измамни бои и нетрайна красота.
Балкански мъки и противоречия! В същото време, когато тук изчезваме от задух и от липса на свобода, там, в парковете на европейските градове, растат не по-добри, не по-даровити, но само по-щастливи човеци. Тях не нареждат пред дулата на планинската артилерия да чакат заповедта на Бахтияр паша*, за да ги превърнат в късове кърваво месо. В тая възраст, когато децата на Балканите с тръпнещи сърца се вслушват в залповете и тяхното замиращо ехо, децата на цивилизования свят слушат слънчевите трели на Моцарт и пълнят душите си с радост.
––––––––––––––––––
*Бахтияр паша – османски офицер, командващ войската и башибозука в Битолския вилает на Османска империя. Ръководи кървавото потушаване на Илинденско-Преображенското въстание във вилаета. Ликвидира Крушевската република, обявена в семейната къща на Наум и Георги Томалевски, в която днес се помещава Музеят на Илинденското въстание и Крушевската република. – Б. ред.
Българският народ има една ценност, която не се оспорва нито от свои, нито от чужди. Поне до момента, когато се пишат тези редове. Това е българското образование по села и градове. Една особена категория хора, които след освобождението на България и до днешен ден изграждат физиономията на народната българска култура, това са учителите. Във всички времена и при всички превратности на съдбините, те стоят на своя пост, понасят всички несгоди и лишения, но с фанатичен идеализъм изпълняват своя дълг. Те са обикновено бедни люде, с най-често мечтателни души. По села и градове, независимо от своята скромна и понякога наивна осанка, те винаги печелят любовта на хората. Какъвто и да е балканският човек (тъй като това, което казвам за България във връзка с народните учители, смятам,, че е вярно и за останалите балкански страни), той уважава тия бледни, в миналото най-често туберкулозни хора, с износени дрехи и дълги коси, тия наведени над книгите и списанията мъже и жени, които изгарят по класните стаи и биват заравяни в прости чамови ковчези без венци, а с по една ръкойка метличина и маргаритки.
Наблюдавал съм съзнателно това съсловие, където и да го срещна. В своята вродена любознателност, те познават единствени както своята, така и световната литература, те разбират обществените движения, те осъществяват с горчивина не винаги щастливите хрумвания на разни самозвани държавници. Често невежи хора, които като решат, че народът не върви в „прав път”, извиват камшика на своето недоволство пак върху сухите ребра на учителите по селските бордеи.
И писатели, и художници, и музиканти в България знаят един образ на човек, който преминава като призрачно видение в обществения живот. Те го изобразяват с чадър и очила, с протрито сако и с една трогателна и оскърбена чистота в очите. Той – народният учител, винаги е сочил пътищата към цивилизацията, задръстени от изборни агитатори, от хитро намигащи кметове и бирници, от задимени кръчми, в които мирише на туршия и тютюнев дим, на кисело вино или ракия.
На само едно съсловие е недостатъчно за да се съгради трайна цивилизация. Големите плодове на един народ се появяват тогава, когато творците на тоя народ имат любовта и съдействието на всички хора. По нашите балкани, както споменах, се раждат много даровити, възторжени и рядко скъпи хора, но нашето отрицание бързо ги смазва и ги отстранява от живота. Всеки творец в една страна, която няма изградена и трайна цивилизация, е отшелник и се чувства като кръгъл сирак. Всеки успял човек тук е герой, защото преди да е познал помощта и съчувствието, той се е сблъскал с хиляди противодействия. Съчувствие, кураж и подкрепа може да ти даде една цивилизация, дена висока култура, която ще те приеме като свой син, ще ти даде своето име, а твоето ще вгради като камък на своя пантеон.
Трудно е да се запази физиономията на една висока култура тука, на това кръстопътище, което е всеки момент в Изтока и Запада и което не е нито Изток, нито Запад. Народите на Балканския полуостров са имали цивилизация и култура. Тя се усеща в аромата на въздуха, който дишаме, следите й намираме, заровени в нашата почва, но ние сме я изтървали поради лошия си вкус към чуждия варварски живот. Сега не успяваме да я възобновим, а погрешно считаме, че трябва да дойде някъде отвън. Лошият навик на балканските народи да възприемат влияния отвън, без да ги филтрират през своето съзнание, е създал една хаотичност във вкусовете и мирогледа на балканския човек. Едно влияние от изток не би било лошо, ако носи в себе си дъха на Хималаите и праарийската култура на Индустан. Но тоя Близък изток, който е досаден, безстилен, не е оказал никакво благодатно въздействие. Ние не сме се запознали основно със символиката и мистиката на Рамаяна и Махабхарата като източно влияние, нито пък добре интерпретираме, от друга страна, величието на християнското учение.
Зная, че в тия времена ще бъда атакуван от модерните мъдреци, щом свързвам цивилизацията с християнството. Сега е мода да се правят опити, то да бъде отречено, но мене не ме е респектирало ничие невежество, тъй като непоколебимо съм уверен, че нищо на този свят не заслужава да му отдаде човек цялата си душа и всичкото свое преклонение, както христовото учение в неговия чист, дълбок непокварен и езотеричен смисъл. То може да промени своя външен облик, може да създава нюансировки, школи и църковни реформации, но неговата същина е такъв дар за човечеството, който не може да се замени с нищо по-голямо, по-славно и по-спасяващо. Християнското учение, разбрано в неговата глъбина, а не само външно и ритуално, е нещо, което може да се нарече алфата и омегата на човешкия живот. Ще дойде ден, когато народите в своето развитие и своите страдания ще разберат това.
Балкански люде! Ние бяхме варвари вън от ония три народи, на чийто езици бяха написани думите на христовия кръст: Исус Назарянин цар на юдеите. Но ние престанахме да бъдем варвари, защото нашите деди и прадеди усетиха чара на това спасително учение и когато апостол Павел докосна нашите брегове, те приеха словото.
Балкански люде! Нам предстои да създадем нова култура, която по стил ще бъде прекрасна амалгама на два свята без противоречия и където словото на най-великия роден между пророците, мъдреците и учителите, ще бъде не само мъртъв ритуал, а дух и истина. – 60 стр.
Тоя вятър търси майстори”, каза баща ми тогава. Аз не разбрах какво искаше да ми каже и го запитах повторно. Той ми обясни, че това е ранният предпролетен вятър, който пъди зимата и подканя майсторите да се стягат. – Мъчен занаят е нашият, но е хубав занаят. От бога благословен. Някой ти каже: „Майстор Христо, ела да ми направиш къща.” Е, е та малко ли е това? Къща. Дом. Знаеш ли какво е това къща? Всичко има в нея: скърби, радости, коминът пуши и Господ гледа отгоре. 64
В тази обстановка се раждат много поети, много ентусиасти, с най-разновидни идейни търсения, но най-ярък между тях е Христо Смирненски.
Един ден аз си казвам: ще намеря нашият учител Карагюлев и ще си поприказвам с него. Той сигурно ще ми каже нещо добро, утешително и полезно. На тогавашната улица „Пиротска” срещам един от моите съученици. Веднага го питам дали иска да дойде с мен, за да направим едно посещение на Карагюлев. Приятелят ми тъжно се усмихва, поклаща глава и казва:
– Ти не знаеш ли, че той умря? Неговото сърце не можа да понесе погрома. Патриот, какъвто рядко можеш да срещнеш в наши дни, щом чул за злополучния край на войната, получил сърдечен разрив.
72 с.
Когато човек има култура, той я оставя спокойна. Тя самичка проличава във всяка дума, във всеки жест и във всяка постъпка. Но оня, който я няма, непрекъснато я демонстрира. Тя избива нагоре като пяна, като словесен мехур, който се пука и показва неговата празнота. 87
Ние от Македония знаем как сърбите заграбиха нашите светци, как обявиха за свои люде братята Кирил и Методий, Климент Охридски, как присвоиха въстанието в Крушово, участник в което е и моето семейство. През Балканската война, като момче, аз слушах как сърбите викаха: „Ми смо заузеле Йеедрена”. Нашата къща в Крушово – къщата на моя дядо Гьоре Макрев – след катастрофата в Първата световна война бе разрушена до основи, само да не спомня никому че това е къщата на хора, които живеят в България. 102
Започвам да мисля, че часовникът е машинка, която поема времето като непрекъснат гладък поток и после го насича, надробява го на малки, острички секунди, които непрекъснато изхвърля от себе си, като че плюва ситни пясъчни зрънца. 123
Ето че моите бележки придобиват политически оттенък. Аз обаче ще се отдалеча от него. Мен ме интересуват малките неща, които всъщност са двигатели на всичко. Отбягвам „големите” събития, защото те са само следствие на онова, което е причина и което е винаги в самия човек. Това е моето убеждение и то си остава непоклатимата канара в моя живот през всички времена и перипетии. И животът го доказа. Какъвто е човекът, такова е всичко около него, такъв е политическият облик, такъв е видът на общото. За мен няма промени във външния облик на нещата. Те стават в човека и докато той не стане нещо по-добро от това, което е, нищо по-добро не ще се случи в целокупния живот. Не са нужни празни и пусти думи. 128
Планината прави хората по-близки. 131
Питам се имаше ли защо да умират Мирски, Килянов, млади и предани хора като Порфириев и най-сетне като моята мила приятелка Ветка? Какво те дадоха със своята смърт на тия, които считаме за нещастни? Дали изобщо хората знаят, че са нещастни, ако не им го казваме, и дали ще станат щастливи, щом им дадем това, което ние смятаме, че носим тяхното щастие? 187
И аз вече не мисля за това общество. Самò да се оправя. Някога тичах като глупак, ръкомахах, приказвах, обещавах и вярвах на това, което ми обещаваха. Казвах истината, защото обичах истината и затова ме уловиха за врата – и в ямата! Хората не обичат да им казваш истината. Лъжеш ли ги хубаво и умело, ще те зачитат и ще те величаят. Кажеш ли им истината, ще те унищожат. Някой реве: Аз говоря истината! А, бе кой те пита тебе? Кому е потрябвала истината? Ако продължава да бъбри, хващат го за яката с думите: Ела да те научим ние тебе, как разваляш спокойствието на хората! Има егоизъм на този свят, драги. 196
ТЪРГАШИ С ИМЕТО НА РОДИНАТА
– Кръстьо, и моят брат Наум е такъв идеалист. Още от ученическа скамейка е тръгнал по тия пътища. Той също вярва на хората и на делото. В Швейцария, където следваше, му предлагали да остане във Фрибургския университет и да почне научна работа. Очаровани били професорите му от неговите способности, но той казал, че ще се върне и ще се бори за свободата на родината. А …………… ВИЖ 302 с. един ден той горчиво ще се разочарова от тия хора, с които работи. Не е неговото място там. Чужди по дух са му тези с гамашите.
– Любовта по родината е нещо силно, както виждаш – казва ми с победоносна усмивка Кръстьо.
– Казах ти, че не отричам това, но борбата за родината трябва да е честна. Спомням си – продължавам аз – какво са казали стареите, когато са се събрали да решават борбата на Швейцария за свобода. Един от присъстващите казал: „Братя, дали с живота който ще водим в освободената ни родина, ние ще оправдаем греха, че се борим за свобода?” Видиш ли, Кръстьо, колко висока нравственост има в съзнанието на един издигнат човек и един издигнат народ. В сегашно време пък Ганди, който без съмнение обича много своята родина Индия, каза наскоро: „Аз ви препоръчвам една борба, която е ефикасна и човечна. Това е „сварай” – мълчаливата невъоръжена борба на индуския народ, която ще накара нашите поробители да видят могъществото на нашия дух. Някои индуси, особено мохамеданите, искат въоръжена борба. Аз пък ви казвам, че ако за нашето освобождение се пролее кръвта само на един човек, Индия престава да е моя родина.” Тия с гамашите проляха кръв, и то ненужна, за свободата на Македония. Те се присъединиха към бандите, които избиваха въстаници през 1923 година. ВМРО трябваше да остане настрана от тези борби. Не може революционери да потушават революция. Това е срамно. Не биваше поне заради името на организацията дори и тогава, когато тая борба на работници и селяци можеше да бъде в противоречие с идеите на автономистите. Запазването чистотата на името на тая организация, основана от Гоце Делчев, Дамян Груев, струваше повече от всичко друго. Въстаниците в България през 1923-а щяха по-добре да разберат борбата, отколкото министрите на тогавашната управа и приятелството на ВМРО с народа щеше да бъде по-изгодно за Македония.
– Ти доста нещо си възприел от ония другите.
– От никого нищо не съм възприел, но аз мисля така. Ти ми казваш, че любовта по родината е сериозно нещо. То се знае, че е така, но аз пък ти обяснявам каква според мене трябва да е тази любов, като същевременно се възхищавам и адмирирам това високо съзнание у човека, което заради тая любов не потъпква най-основните и най-висшите добродетели и достойнството на човека.
Как няма да обичаш родината си? Понякога е достатъчно само да се приближиш до замлъкналите в душата ти спомени от твоето детство, за да се пробуди тая любов с предишната й сила. Но тази любов е частица от любовта, с която обичаш света и цялата вселена. Тази обич не може да ти позволи да станеш звяр и кръвожаден насилник. Ако обичаш бащината си къща, или планината, която те е отгледала, ако обичаш своите люде и тия, които са изпълвали очите и мисълта ти в ранното детство, ще облагородиш себе си и няма да се превърнеш на тиранин и убиец на ония, които също обичат своята родина и своите люде. Родолюбието се е изродило в омразен шовинизъм и от него се правят заговори за най-всевъзможни престъпления. Любовта към мястото, в което си се родил, трябва да се облагороди и да се превърне в обич към всяко кътче на земята, което може да бъде родина на други люде. Не е благородно родолюбие това, което ще изпълни сърцето ти с омраза към другите народи и другите страни. Аз мисля, че такова лошокачествено родолюбие се култивира у тия, към които ме отпращаш за съвети и превъзпитание. Аз имам вече съвета и примера на Ганди, на швейцарците от Унтервалден. На какво ще ме научат тия, които вече са научили печалното изкуство да убиват? Видях и чух много отвратителни неща. Преситена е душата ми от тях, за да има нужда да поглъщам още отрови на друга почва – на почвата на патриотизма. 11
Моята цел не е да се всява омраза между българския и сръбския народ (казвам сръбски, защото тогава нямаше още Югославия). Напротив, към края на настоящата книга ще се види как мисля и какви са моите идеали за уредбата на човешкото общество и, най-главното, за отношенията между хората от различните народности, религии, раси и класи. Изтъквам тия факти, защото мисля, че не е позволено във века в който живеем, да се фалшифицира историческата истина. Такава груба фалшификация е твърдението, че в Македония не е имало българи.
Ще си позволя да продължа още малко откритата скоба по този въпрос, след което ще кажа това, което знам за отвратителното и оръсено със скъпа кръв търгашество на една шайка псевдопатриоти, между македонците в България, което съставлява и главната тема на настоящата част от книгата. 14
Каквито и да бъдат нашите убеждения в дадено време, фактите трябва да покрият със силата на своето съществувание всяко хрумване и пропагандаторска тенденция. Тези факти са, че в Македония има българи. Казах и по-горе, че българите от Македония се отличават от другите българи по редица неща, но това не позволява никому да отрича истината на историята. Македонският говор няма нищо общо с никой от говорите на Балканския полуостров освен с българския. Граматическата му структура говори много ясно за това и едно обратно твърдение би било само признак за невежество или явна тенденциозност.
С всичката си душа искам да уверя всеки, който държи в ръка настоящата книга, че аз не мразя сръбския народ, както не мразя никой народ. Бележките, които правя тук, се отнасят за оная част на шовинистичната сръбска интелигенция, която иска на всяка цена да изопачи фактите и да тръгне по пътищата на грубо антикултурно патриотарство, което, струва ми се, няма място вече на нашата планета. Народите вече искат да изгонят онова, което ги отличава, и да приемат онова, което ги сближава. Не може с една пропаганда, започнала през 1893 година от страна на тогавашните сръбски правителства, да се покрият очевидните истини за произхода, народността и езика на българите от Македония. Не може да се замаскира и облика на македонското възраждане, което е част от общото българско възраждане, както и да се загасят буйните пламъци на Илинденския бунт, който в основата си има българска структура. 17
Ванчето Михайлов не заслужава това внимание, което ще му се отдели, но тъй като той е символ и най-ярък показател за дегенерацията на една някога величава борба, ще се позанимаем с него в настоящата глава. 18
Аз усещам света и събитията така, както те ме докосват, така, както ги долавя моето око, съвест, разум и сърце, а не както ми ги представят другите. Не се съпротивлявам, когато някой ми разказва за своя светоглед. Слушам го внимателно, защото научих изкуството да слушам всякакви хора и да зачитам разбиранията им, но си запазвам правото да вървя по избрания от мене път. 22
Не политическите речи, не вестниците, не и целия апарат на една пропаганда, а тоя аромат на розата и тия възкръснали спомени ме доведоха до душата на моята родина. Напротив политическите приказки и делата на политиците могат да те прокудят да станеш скитник. Това, което те привлича е друго. То е несъизмеримо с всекидневната мярка на нещата и случките. То е нещо не от тоя свят. 24
Българската дирекция на полицията унищожава видни хора от левицата на македонското движение. Това е и в интереса и в сметките на Ванчето, който се готви за шеф. Той знае, че това шефство не може да му се даде по заслуги в македонската борба, тъй като Ванчето не е влизал нито веднъж в Македония. Той може да го получи тук от властта, с която е вече в таен съюз – таен дори и за близките му хора. Тази позиция на Ванчето е дяволски изгодна за него, защото кой би могъл тогава да протестира срещу посегателството на видни дейци от лявото крило? Ще рече, че вие сте с левите, с комунистите! – ще заключи министърът на полицията, ако някой от македонската организация каже, че не е необходимо да се прибягва до куршум там, където има известни идейни различия. Тая позиция на Ванчето ползва еднакво и него, и властта. Кой министър на полицията не би се съгласил да подкрепя такъв помощник, щом като в тия времена страхът от левите още не е изчезнал и може да се очакват най-различни изненади. Един от тях, които мътят водата – по-малко, една възможност за атентат срещу властта – също по-малко.
А общественото мнение?
Няма такова на тоя свят. Всичко е измама. Щом има страх, няма обществено мнение. Човекът е такава животинка. Потрие си ръцете, повдигне рамене и свърне бързо да се прибере в бърлогата си. Какво ще бъркаш в жаравата да вадиш кестени. Твоя ли е работа това? 48
Декадансът в България продължава. Една младежка пасмина беснее из София и по-големите градове на страната. Ако някоя певица изпее неприятна за вкусовете и поетия от тях курс песен, вместо да се обясни това по човешки и да се спечели един нов приятел, провеждат се шумни протести, организирва се акция, държат се дълги речи, каквито не са държани и при най-големите световни събития. На места тия речи са прекъсвани с френезии, каквито не са били чувани и при появата на цезаря в епохата на триумфите.
Солта окончателно обезсоля. Речите стават професия. Говори се от сутрин до полунощ. Устройват се вечеринки, утра, танцувални забави, лотарии – и все в името на свободата на родината. Младежките групи са в разгара на своята деятелност. Момичетата по събранията си търсят съпрузи, учащите напущат университетите и гимназии, защото изцяло се „посвещават” на делото. Започва масово опростяване. Всичко потъва в лозунги, ръкомахания и закани. Като се изключат няколко младежи в чужбина, за които се говори, че работят честно и културно, всичко останало плува в мътилката на празни афекти. „Делото” става една нова професия. Поне да не се кощунства с някаква борба в Македония, да не се петни и обезсмисля направената от идеалисти жертва, щом като нито един от тия оратори не пристъпва към границите на поробената страна. По-лесно е, изглежда, да се марширува по манифестациите и да се снимат хора, предрешени в комитетски дрехи из поляните на Пирина. На тия снимки се виждат пози на „страшни хайдути”, въоръжени от глава до пети. Тия „хайдути” чакат дано има някой осъден за „предателство”, за да имат случай да се посветят в отвратителното кърваво кръщение. Тогава някой пъпчив дебеловрат бивш продавач на кисело мляко – най-често изключен заради тъпота или лъжа ученик, облечен в гамаши и куртка, по подобие на Ванчето, с малко трепереща ръка и с пребледняло лице пред жертвата, изстрелва няколко парабелови куршума в гърдите на привързан да дънер беден селяк из пиринските колиби, защото не е внесъл навреме данъка към организацията или пък е изрекъл полугласно някакъв протест. Такива купчини пръст, които показват безкръстните гробове на много, много мъченици, се срещат често из Пирина. Това време и тия явления са най-унизителните и най-срамни страници за дейността на ВМРО в границите на България. Те са толкова отвратителни деяния на разюзданата Ванчова гвардия от полуинтелигенти, че са достатъчни да отблъснат всекиго от това, което погрешно се нарича македонско освободително движение. 67
Още в началото на тази книга – в предговора – аз дадох обещание пред съвестта си и пред всички, които ще докоснат тия листове с ръка, че фактите ще бъдат изнесени съвсем истинно, без тенденция и без измама. За нещата, допълнени от моето въображение – като разговорите на измисления от мене герой Мазнев, който синтезира в себе си продажната част на македонската емиграция, – аз изрично ще кажа, че са творческо допълнение Но фактите които описвам сега тук, са напълно истинни. Думите на този субект предавам съвсем точно, както ги помня, и нека всеки да вади своите изводи от тях. 76
– Слушай – започна наново дядо Иван. – За всичко е виновна науката.
– Защо тя да е виновна?
– Защото прави хората горди, да мислят, че много знаят.
– Ти против науката ли си, дядо Иване?
– Искам да ти кажа, че учените по особен начин са глупави. Те научават буквите, а забравят Господа.
– Господа?
– Да.
– Но Господ не вижда ли това, което става?
– Всичко вижда той, но остава да изтече мътната вода.
– Защо Господ не хване убийците за ухото?
– Защото когато са започнали работа, не са повикали Господа. Когато децата в някой дом повикат баща си да оправи техния спор, той идва при тях и турга ред и порядък. Но децата не викат баща си, а се хващат за косите когато той не е у дома. 128
Има хора, които ако нямат власт, са нищо. Без властта те не могат да разделят, както народът казва, една ока сено на две магарета. Тогава ще ги видите сиви, безлични, скучни и ненужни в някое кафене или в някоя адвокатска кантора да седят в страни, да слушат разговорите на посетителите. От тях не можете да изстискате нито капчица оригинална мисъл, нито зрънце въодушевление, нито пак някаква надежда. Без тази власт те са мъртви, непогребани още креатури. Щом им се даде власт, те получават стойност. Тая власт им дава звание, в обществената диференциация, дава им някакво битие. За да се уверите в истинността на тези думи, представете си някой от познатите вам властници без властта. Веднага ще почувствате неговото нищожество. Само в обикновения си творчески живот, когато човек не е декориран с нито един от обществените декори, които дава властта, можем да познаем истинската стойност на даден човек. 134
Падението на тия стари грешници – казваше той – не е така отчайващо, колкото падението на младежта. Това е най-страшния симптом, който навява отчаяние. Не беше някога така. Младите някога носеха факела на идеализма. От тях идеше чистотата и безкористието. А сега тъкмо младите се явиха в такъв позорен вид, че аз се срамувам, когато гледам делата им, преструвките им и когато чета писанията им. 136
Кой знае защо, това идейно надпреварване в българския народ, което аз намирам за хубав признак и за духовно богатство на народната душа, някои политически хора считаха за болезнено явление и упадък. Тия политици бяха хитри и при това доста уплашени от широкия реформаторски размах на Стамболийски. Те решиха да възвърнат на обезверения български народ неговите проиграни във войните идеали. Действаха майсторски, като стари конспиратори, и напипаха пулса. За техните вероятно не толкова безкористни намерения трябваше чистия, неопетнен и неизменен идеализъм на други хора, трябваше онова честно и жертвено родолюбие, което се таеше в сърцата на хора като Наум. Тяхната национална романтика биде хваната доста умело в мрежата на тия успешни и опитни ловци на хора и бе турена в действие. Хората от типа на професор Милетич, Георгов и други като тях, нелишени разбира се, от национална амбиция и политическа концепция, знаеха, родолюбците романтици са упорити, силни, непоклатими хора и че на картата те не ще сложат някаква фалшива монета, а целия си набран капитал, честта си и най-после своя живот.
Този е начинът, по който Наум бе призован между тия, които решиха да възобновят борбата в Македония, ръководена от възстановената ВМРО. Тая борба беше много рискована, на нея не се полагаха, струва ми се, големи надежди, може би не се и мислеше толкова за Македония, колкото да се върнат на българския народ загубените в тоя следвоенен трагически период национални идеали.
Нищо друго не мога да твърдя с такава положителност от българския политически живот, както това, че македонските революционери от миналото, намиращи се както тук в България, така и в Македония бяха поставени изключително на разположение на българската кауза и послужиха със силата си, с неустрашимостта си, волята и своите интелектуални възможности, за извеждане на българския народ не само тук, но и в целия свят от потискащата мъка и разочарование след загубването на войната.
Нека летописците и авторите на политическите мемоари да кажат думата си и да изповядат с чисто сърце каква бе дейността на ВМРО, на която Наум в един от нейните конгреси бе избран за задграничен представител. Служеше ли тя изключително на борбата за свободата на Македония, или бе използвана нееднократно за уреждане на вътрешни работи в свободна България? 175
VI-IX
Не мога да си спомня кога друг път съм чел с такова увлечение книга, както чета сега тази, която ми даде човекът от планината, който се нарича Кирил Икономов. Но не само това: не си спомням кога друг път след прочитането на една книга пред моите очи са се вдигали така широко завесите, които покриват тайните на живота. Тази книжка, озаглавена „Потайната религиозна философия на Индия” и написана от брамана Чатерджи събуди в мен някакъв притихнал свят. Съгласявах се с всеки ред и казвах в себе си: това е точно тъй и не може да бъде иначе. Моят разум, логиката са напълно задоволени, а сърцето ми тихо ликува. В мене тази книжка пробуди и непозната дотогава жажда за знания и светлина. Стори ми се, че разбрах връзката между причините и последствията на всичко в света. Някакво старо знание, като забравена съкровищница, се появи на хоризанта на моя живот, като намерено имане от разкопките в чернозема. Тогава разбрах, че нещата, които ни стават ясни, не ги чуваме за пръв път. Те са в самите нас, но чакат непробудени. Повярвах, че човекът не е откъснат от общия организъм на Космоса, а живее с него общ живот. Моята наивна детска вяра не се изпари и не изчезна, а се превърна в пътека към надеждата. 7
У мен се редуват една след друга вълни на чисто очарование, а след тях – на съмнение. Какво е това събрание? Не са ли тези хора като корабокрушенци, отречени от живота, или пък такива, у които липсва воля за противодействие? Възможно ли е сега, когато светът се преустройва и народите се мъчат да изградят своя живот, да се седи смирено на един миндер и да се размишлява върху символиката и скрития смисъл на свещените книги? Изстъпленици ли ще стават хората?
Когато се замислих върху тези въпроси, спомних си за две неща: най-напред, че във всеки момент от световната история човечеството изглежда, че се преустройва за нов живот и всякога човекът може да каже: „Е, та сега ли намери да съзерцаваш небесната хармония – сега в този вихър на събития?” Може ли да се каже, че човечеството е било някога вън от тоя „вихър на събитията?” То всякога се преустройва и прилича на подплашен кон, хукнал с развята грива из полето да търси пътища за ново щастие, докато отново го впрегнат в някоя талига. Другото нещо, за което си помислих е това как Ветка – момичето от книговезницата, даде живота си за една идея, която тя считаше по-скъпа от своята младост. Тя беше предана, цялостна и героична, но кой знае как дойде ми на ума, че и да бе успял идеалът на Ветка, след нея щяха да дойдат други алчни или и непросветени хора – користни търгаши като Мазнев, и щяха да тлъстеят с капитала на нейното себеотрицание. Други хора щяха да тормозят други хора. Убиваните ще станат убийци и в същия момент кръвната мъст щеше да пропълзи в душите и клетите на синове, внуци и правнуци и по улиците и шумните стъгди ще се срещат невинни на вид деца, които утре ще станат палачи и жертви. Така – рекох си – никога не ще настъпи великото освобождение на човека. По тия пътища земята винаги ще бъде долина на кървави сълзи. Нито на йота не ще помръдне светът от пътищата на омразата. Това ме накара да остана безмълвен на стола, който бяха ми подали, и да слушам думите на този бай Дончо с кремавата рубашка.
Идеали! – замислих се наново. Та кой идеал не е бил изкористен? 10
Човечеството непрестанно вдига прах и шум. Възвисяват се едни хора, падат други, непрестанно светът мени своята панорама, но винаги тъпче на едно и също място. Ако историята отбележи някакво придвижване, то е станало след като е минал през това инертно човечество някой гений, раздвижил смразената и вкостеняла в себичност и суета действителност. Протекат няколко столетия, появят се нови машини и нови удобства за живота, прогърмят нови открития за науката, но ето, човечеството пак е пред криза, пред нова катастрофа. Защо? Защото придвижването е било външно, а не на духа.
Човечеството е още там, където го остави Христос преди близо двайсет столетия – при духовната му бедност, при егоизма, при фарисеите и лицемерите. Това човечество е още в безлюбието, с други думи – в смъртта. 13
Замлъкна още повече полето, затъмни се и като не можах повече да се държа, извиках: Господи, защо сме такива зли и жестоки хората? И стори ми се, че някой чу този вик на сърцето ми и сякаш на ухото ми прошепна глас: „Те, хората, и Божия Син убиха, защото са зли и жестоки.“ А пък аз, за да утеша бабичката, взех да й говоря със същите думи: „Те, хората, и Божия Син убиха, майко. Какво можем да очакваме от тях?“ – „Кои хора“ – пита през сълзи бабичката, а пък аз й думам: – „Хората, майко, дето убиха и нашето момче. Те са едни и същи.“
После хванах старицата под мишница и я поведох по сухите буци между кръстовете. И момиченцето спря да хлипа, и то тръгна с нас.
Който убива, той всякого може да убие – повтаряше старият човек. 16
Българското общество, българският народ, който е източноправославен в най-голямата си част, не е много склонен масово да се заразява от такива идеи, макар че голяма част от хората, които могат да четат и да мислят, възприемаха теософската книжнина, която се разпространяваше доста нашироко, но се оказа малко чужда, неподходяща за натюрела на българина, който макар и привидно хладен и недоверчив към новите неща, има дълбоки потенциални възможности да става разсадник на духовни идеи. Не е случайно това, че богомолството се зароди в България и стана родоначалник на албигойството, патаренството и дори на цялата реформация. За българския натюрел трябва нова форма, сродна с нашия бит, славянска и по-сърдечна, наситена с повече мистика. Тази форма на окултната наука и мъдрост не трябваше да идва от изворите на индуските учители и древната праарийска мъдрост, която е наистина могъща, но от благодатните източници на Христовото учение.
С настоящите бележки около този много съдбовен за мене въпрос, аз искам да кажа самата чиста истина около въпроса за българския окултизъм и Бялото братство, да дам една относително по-пълна и ясна представа на хората за него и да махна, доколкото това ми е възможно, натрупаните кални пръски на мълвата, клюката и мрачното злоезичие.
Основател, ръководител и глава на Бялото братство е учителят Петър Константинов Дънов, духовното име на когото е Беинса Дуно. Той е роден в село Николаевка, Варненско, следвал е във Варна, а после в Америка, където е учил медицина. 17
Разбрах, че човек е винаги сам на тази земя и че когато протегне ръце към небето и се отрече от всичко, небето ще го направи гражданин на един обширен свят, пълен със смисъл, където самотата се изпълва с много незнайни и неподозирани радости. В тази велика, но не пуста самота човек ще чуе ударите на невидим скулптор, който с длето и чук дълбае в тебе отдавна започната творба. Всичко, което изживяваш, е съзнателен и точен удар на могъща и опитна ръка и пътят ти е осеян с отломъци от грубата канара на твоето несъвършенство. 20
В мене по един странен начин се установи увереността, че битието е по-могъщо от небитието, че за нас няма небитие. Иначе би било крайно безсмислено това, че хората се раждат на земята с единствената задача да умрат. Ако листата на дървото, които наесен падат на земята и изгниват, отново се изкачват по капилярите на стеблото, за да станат пак листа, защо човекът трябва безвъзвратно да умре? 21
В очите на Толстой се чете цялата земя и цялата й трагедия. В тях още няма небе. 26
На мене ми става ясно, че и духовната богата почва, която ражда чистите и благодатни пшеничени зърна, може да отгледа и много плевели. Такова е естеството на човека. Хората са различни и трудно е да ги обхванеш в една мярка. Например много от тия, които са тръгнали по този път, могат да превърнат вярата в суеверие. Борбата срещу вярата е глупост и духовна пустота, но борбата със суеверието е благодатна борба и добро дело. Ако материалистическата философия би могла да прогони суеверието, тя ще извърши много полезно дело в живота на човека, но когато преследва вярата, тя се самоунищожава, тъй като никой никога не може да лиши човешката душа от вяра.
Непознаването на духовните движения в целия свят, тяхното развитие и упадък, непознаването на древната мъдрост, както и появата и развитието на религиите, кара някои хора да мислят, че явлението Бяло братство у нас е нещо отрицателно, продукт на отчаяние, последица от войните и какви ли още не неща. ТАКА може да мисли и разсъждава непосветен и за пръв път чул за школите и духовните движения, които съществуват от сътворението на света до днес. Черквата от друга страна, уплашена, че такова общество ще отклони хората от православната вяра, също пое курс на отрицание. Даже се намериха архиереи, които измисляха най-нелепи неща по адрес на Братството и Учителя, защото не можеха да преценят и осъзнаят, че тия общества представляват лаборатории, които ще дадат на църковните проповедници още по-силни и по-убедителни аргументи в полза на вярата. Те не осъзнаваха, че почнаха да стават немощни в стремежа си да накарат една човешка душа да се обърне към небето. Църквата не се движи синхронно с напредъка на науката и философията и не съумява (особено у нас) да импонира с висококачествени обиграни в наука и култура свои служители 33
Право да си кажа, аз съм смутен от този живот и от тази смърт. Трудно бих могъл да си ги обясня, защото и в нашата политическа действителност никога не е имало яснота. Ние нямаме политически стил, а само политически стихии. У нас няма оформени народни желания, няма очертани политически релси, няма обществени идеали. Едно настроение, една обида, някаква корист или завист изиграват такава огромна, съдбоносна роля, че понякога целият курс на едно обществено дело може да зависи само от една ругателна дума. Ето защо много умни и годни за политическия живот хора в тая страна са резервирани, аполитични. Те са възприели максимата на Бриан, който е казал, че политиката е една нечиста професия. 76
Аз пропуснах да запиша изцяло живите спомени на доста ценни хора, участвали в Крушовския бунт, сега повечето от тях покойници, а материалите, които Наум остави, бяха крайно оскъдни, необработени, сурови, недостатъчни за мен. Аз тогава бях дете и моите спомени се свеждат до няколко незабравими образи, които се помъчих да развия на някои от страниците на моята недовършена книга „Човекът – скитникът“, а по-късно от разработените материали в „Крушовската република”. Не смогнах и да събера спомените на моята майка, до която за тия неща нямах кураж да се приближа. Тя беше жестоко отровена и с огромна болезнена рана, която не посмях да докосна. От смъртта на Наум до дните, в които беше способна да се движи, тя непрестанно посещаваше неговия гроб и често се случваше през зимата да не може да стане оттам, тъй като дрехите й замръзваха в пръстта.
Аз пожелавам на убийците по цялата планета да видят поне веднъж в живота си старица, чиито дрехи са станали едно със скованата ледена пръст – и ако за миг това би ги смутило, в сърцето ми би трепнала мъничка радост, защото това смущение щеше да бъде началото на тяхното спасение.
Ще си позволя да направя на това място едно малко разсъждение. То може да изненада някого, но аз изповядвам моята истина и не се смущавам от нея. Въпреки настойчивите „поуки” от историята, заявявам че не съм се вдъхновявал и затрогвал от коя да е революция. Зная колко личен героизъм има в революциите, колко голямо изпитание са те и колко широк терен за жертви и благородство могат да представляват в известни случаи. Ценя героите, ценя подвига, но самата революция като събитие в нивата на историческото развитие ми се струва направо нещо хаотично. За мене революцията е сбор от омразите и озлоблението на много хора, които събират на едно място ненавистта си и своята жестокост, сдружават огорченията от своята неудовлетвореност и правят от всичкото това велико историческо събитие. Вземете която щете революция. Вземете френската революция, с която ни проглушават ушите. В най-голямата си част тя е мерзост, отмъщение, неоправдана жестокост и подлост. Какво може да донесе една революция, която сама по себе си представлява отприщване на всички човешки злини, жестокости и груба, необуздана алчност. Какво може да се сътвори в една революция, която е дори по-отвратителна от войната, освен да се избиват хора в името на нещо, да се надпреварват амбициите, да се дойде до самоизяждане и да се окървави толкова много епохата, че дълги десетилетия след това да се понася нейният ужас. Ще ми се възрази, че след революцията има подем. Има, но не нравствен, а само материален за известна друга категория хора. Революцията ми показва, че нивото на човечеството е още много ниско. Страна, в която всичко се постига с революция, прилича на семейство, в което всички въпроси се уреждат с побоища.
Такива са били революциите в Англия, Испания и всички останали революции. Знам, че кълвачите на историята ще ударят по масата с юмрук. Ще започнат да привеждат аргументи в нейна полза и ще ви доказват, че именно революциите обръщат ръждясалото колело на историческото развитие. Бих посъветвал тия хроникьори на събитията да поставят на едни везни ползата, ужаса, мрачината на революцията и да погледнат внимателно резултата. Революцията има само временен ефект и мнима полза, но когато отмине бурята и поколенията спокойно и трезво отсъдя нещата, върху баланса на историята, ще има само едно съжаление за загубеното време, тъй като след всяка революция хората се връщат там, откъдето са почнали, защото нищо не е постигнато и нищо не може да се нарече постижение, ако то не е направено спокойно, във вечния непоклатим и свещен път на развитието. Това, което може да направи революцията, е да смени действащите лица. Огледайте се наоколо и ще се уверите в това. 77
Рече ли някой, че служи на народа си и няма никакъв пиетет към истината, той ще напакости на тоя народ. 78
Когато Микеланжело е изписвал стените на Сикстинската капела, той не е мислил и не е парадирал с никакъв народ, но днес хората от всички народи на земята с благодарност и с най-върховна признателност гледат тия неповторими стенописи и благославят техния творец.
Може да служи на народа само такъв човек, който може да служи на нравственото начало в себе си.
Ако ние не успеем да предадем на един народ жажда за издигане, ние не сме му послужили. 80
Аз зная нещата, които вие още не знаете. Ще ви кажа само едно от тия неща: Родина, държава, народ, племе, класа, общество, заради което се пролива кръв и се извършват престъпления, не се оценяват на едно място, където историята е филтрирала всички свои лъжи и където мярката е абсолютна.
Народ, който чака да бъде освобождаван от своите честни любещи синове, от такива наивни идеалисти, а той тъне в безразличие, тъпота, корист, егоизъм и страх, не заслужава тия жертви. И да го освободят, той пак ще си остане роб, защото само истината прави хората свободни. Защо така често забравяме ние тия огнени места от безсмъртното слово? 82
