В сборника „Изгубени вещи“ по необичаен начин се разказва за наглед обичайни неща. Излезлите от употреба предмети (ютията на въглища, пишещата машина, пощенската картичка, старата книга), които мнозина са изхвърлили на боклука, крият много истории. Смесвайки автобиографичното, приказното и гротесковото, авторът ги е дарил с втори живот и те стават част от човешките биографии, участват в тях както в делнични, така и в гранични, понякога съдбоносни моменти. Уж дребни – смешни и тъжни, – случайно завърнали се в паметта, историите на „изгубените вещи“ и на хората от градската маргиналия се разгръщат на фона на обществените промени и се нанизват в поредица от сюжети с екзистенциални послания, скрити дълбоко отвъд думите.
В разказите често участва и едно момиченце. Малката любопитна Ани става (съ)участник и своеобразен съдник в реалните и измислените приключения на своя дядо разказвач и неговите герои.
Алберт Бенбасат e литературен историк, критик, публицист и издател; професор, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на 13 книги, сред които „Българската еротиада”, „Европеецът” Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца”, „Печатни пространства и бели полета”, „Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване”, „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през ХХІ век”. Редактор и издател на сп. „Критика” и Библиотека „Критика”, съставител и редактор на множество книги.
Алберт Бенбасат, Идеи за произхода на творчеството, от „Изгубни вещи“
В кръчмата има трима посетители, двама от които съм аз. Барманът не се брои.
Обзело ме е творческо вдъхновение – крайно противопоказно за първия ми аз, който принципно пресъздава действителността. Но вторият аз в момента е преобладаващ.
В стъклената купичка пред мен барманът е сервирал бадеми. Лед има в съседната купичка, ще го използвам. Първият аз не пие уиски.
Представям си цъфнали бадеми. Не знам как цъфтят бадемите, не съм виждал цъфнали бадеми. Рисувам лилави цветове, все едно детелини в лилаво. Защо в лилаво? Красиво е – ето защо. Немирни лилави детелини, като косата на онова момиче, което вървеше оня ден по улицата и носеше торта „Неделя”.
За какъв дявол поръча уиски, шепти раздразнено първият ми аз. Не пиеш от 25 години. Млъкни, викам му, щом ми се пие, ще пия. Барманът се ослушва, може би е дочул диалога между двамата мои аз-а.
Ще пия, повтарям. Ще пия, докато цъфтят бадемите. Нежните им листенца са струпани на гроздчета, през лятото ще загрубеят, ще се превърнат в шушулки, позеленели като шушулките на зеления боб.
Шушулките на бадемите нямат нищо общо с шушулките на зеления боб. Това са думи на първия ми аз, които изхрущяват като сдъвкан лед. Тоя тип няма фантазия, може само да копира тъпите битови подробности, достъпни за очите.
Отпивам уиски, дъвча леда, той хрущи като чакъла под стъпките на момичето с лилавата коса.
Какъв чакъл по тротоара, глупако, гъгне оня досадник. Момичето с лилавата коса, дето носеше торта „Неделя”, беше обуто в маратонки. Това не са ти високи токчета. По тротоара маратонките нито хрущят, нито издават звук някакъв.
Не ме учи какъв звук издават маратонките на момичето с лилавата коса. Ти гледаш в краката на хората, аз гледам отвъд тях.
Поръчай една бира, зарежи уискито, предлага онзи навлек. Тъкмо и аз ще пийна малко.
– Дай една бира на тоя, смотания – обръщам се към бармана. – Наливна.
– Кой, онзи ли? – пита барманът, кимайки към третия посетител.
– Не, другият – отвръщам му.
– Няма друг – блещи се барманът.
– Бирата е за мен – обажда се първият ми аз. – Аз съм той.
Барманът клати глава разбиращо и се заема да налива бирата.
– Правя си списък на идиотите – казва, докато оставя халбата на плота. – Мога да те добавя.
– Двама сме – изпяваме в дует.
Барманът решава да замълчи, отказал се е да дописва списъка с идиотите и подрежда измитите чаши.
Моят човек отпива мълчаливо от бирата, ще му се да запали цигара, но в кръчмите не се пуши, не е както едно време. По устата му се е отпечатала пяна.
Захващам се с разказа:
Това се случи, когато в София започнаха да цъфтят бадемите и целият град ухаеше на праскови. Едно момиче с лилава коса и торта „Неделя” в ръце крачеше по булеварда и чакълът хрущеше под стъпките му. В небето отгоре гордо минаваше цепелинът на Граф Цепелина. Брадатият мъж с пенсне тъкмо прелиташе над храма Сакр Кьор, хвърляйки над куполите му разноцветни конфети, с които ознаменуваше настъпването на Великден. Момичето му махна за поздрав, камбаните биеха, графът в отговор изпрати въздушна целувка. Вятърът развя нейните коси и въздухът се оцвети в лилаво. Посрещачите, струпани около храма, вдъхваха аления аромат на праскови и скандираха името на летеца, някои пееха, други подрънкваха на мандолина, игривата мелодия огласяше площада и приканваше девойката да приглася в такт: „Граф Цепелина оттука мина и си замина, о, Боже мой.” Ритъмът така я привлече, че за миг тя забрави за тортата „Неделя”, забрави за къде е тръгнала, препъна се…
Какви глупости измисляш, нещастнико! – прекъсна ме първият ми аз и тресна халбата върху плота. Докога ще те уча, че в творчеството трябва да се влага автобиографичен елемент, че фантасмагориите са работа на бездарните писачи, които заимстват от старите майстори. Няма по-силно от преживяното, от личния опит, всичко останало е чисто плагиатство.
Това къде го прочете? – дразня го.
Не съм го прочел, лъже първият ми аз. В главата му е пълно с цитати, които не помни откъде са. Ти си мошеник, продължава, взел си да сглобяваш чужди истории – оттук малко, оттам малко. Залъгваш се, че така ще направиш своя.
Нищо не сглобявам, възразявам му. Така си го представям, така го разказвам, а ти си пълна сухоежбина, нямаш грам въображение. Гледай сега какво ще стане.
Първият ми аз не ме оставя да продължа. Аз ще разправям, тросва се. Слушай!
Ослушва се обаче барманът и клати глава подозрително. Третият посетител си седи кротко в ъгъла над чаша кафе.
Сухоядецът започва:
Момичето с лилавата коса носи торта „Неделя”.
Днес сме сряда, най-средният ден от седмицата. Значи, най-досадният. А и небето е едно пепеляво, сякаш не е априлско, а финландско. Различно става обаче, когато ти се яви лилавокосо момиче, което крепи с две ръце тортена кутия.
„На кого носиш тая торта „Неделя”, момиче с лилавата коса?”
Това ми се иска да я попитам, ама ще прозвучи нахално. Не ми отива нито на пепелявата брада, нито на внучката ми.
Ти носиш тортата – въобразявам си – на едни деца, братче и сестриче, скачащи и червенобузи, които са на най-близката ти приятелка, те обичат торта, обичат и теб.
Не, носиш я тортата „Неделя” на майка си. Тя днес има рожден ден, ще я зарадваш, първо, защото е подарък от тебе, дъщеря й, второ, понеже няма пари за такава скъпа торта, пък ти си пестила и си й купила.
Не, носиш тортата „Неделя” на любимото твое момче, той е рожденикът. Не, не е рожденик, а днес става една година, откакто сте заедно, той може да е забравил, но ти ще го изненадаш и ще бъде адски смешно, като му видиш физиономията.
Ей, юнак, викам му умствено на нейното момче, как не те е срам да забравиш тая знаменателна дата. На твое място щях не само торта, а и цвете да купя на лилавокосата.
Сега го мисля по тоя начин, ама на моя двайсети рожден ден сторих велика глупост. Момичето, с което току-що бях се загаджил, ми подари торта – най-хубавата, от сладкарница „Роза”, която вече не съществува, а беше до Американското посолство, то също се премести, въпреки че ни беше удобно като ученици да зяпаме паркираните отпред черни и дълги шевролети, буици и фордове с едни големи криле като птици; никъде не можеше да видиш на живо такова нещо, докато днес американците трябва да идват, за да видят какви машини се движат тука.
Изядохме я ние тортата от сладкарница „Роза”, голям купон стана, но аз, идиотът, си бях поканил разни бивши гаджета и танцувах с тях блус, за да не се чувстват самотни. Новата ми любов се сдуха, както казват понастоящем младите, а писателите пишат помръкна. Даже не опита тортата, усамоти се момичето в тъмното, сетне хукна да бяга, а аз подир нея. Тичам аз, всичките изпити мартинита се изпаряват от главата ми. Настигам я две преки под къщи, моля я да се върне, тя не ще, мълчи, дърпа се. Накрая се съгласи.
Върна се тя и през изминалия оттогава близо половин век повече не е бягала.
Дърт буквалист, не се сдържам аз. Не можеш да се оттласнеш от дребнавото си гнило живуркане. Цял век го описваш. Язък, че си изчел Вавилонската библиотека, както би казал Борхес. Чел си, каквото си чел, ама нищо не помниш, деменцията те е налегнала. Мислиш си само за простатата, ставаш по три пъти на нощ да пикаеш, гълташ простамол. Не смееш едно питие да изпиеш, храниш се с хапчета, ама и тях забравяш да пиеш, после, когато се сетиш, се кахъриш, че ще ти се раздумка сърцето, но да вземеш двойна доза те е страх, понеже ще ти се забави ритъмът и може да пукнеш насън.
Ето това си ти, продължавам безмилостно. Ненужник. Живееш със спомени, въобразяваш си, че са уникални. Не са, банални са. И пепеляви, като брадата ти пенсионерска. Вярно, внучката ти Ани ги слуша, но след година-две-три, щом поотрасне, няма да си й интересен вече. Мисли му тогава, ще останеш съвсем сам.
Вторият ми аз замълча. По физиономията му се четеше оскърбление. Прояснило се от разказа за лилавокосото момиче, лицето му изведнъж се съсухри.
Барманът, гърбом към нас, трака с посудата. В полутъмния ъгъл третият посетител си гледа в чашата с кафето.
Продължавам на спокойствие разказа си:
Когато видя спънатото момиче с лилавата коса проснато на земята, заобиколено от раздробени парчета торта „Неделя”, Граф Цепелина разтвори широко очи, пенснето му се изхлузи и полетя към кубетата на храма, разпръсквайки слънчеви късчета. Звънът на счупеното стъкло се сля с камбанния звън и му придаде вторична нежна мелодия като от цимбал.
Девойката бе загубила съзнание и лежеше неподвижно, подобно откъснато лилаво цветче върху оцветения с крем и шоколад чакъл. Покъртителна гледка, която деликатната натура на графа не можеше да понесе спокойно, тъй като той бе завършил Магнаурската школа и специализирал ядрена физика в Инсбрук, а в тези учебни заведения обноските, които бе получил, повеляваха да бъде денди и джентълмен, какъвто и беше.
Без да се замисля, Граф Цепелина предприе едно непланирано действие. Отвърза копринената стълба, пусна я в свободно падане и докато рулото й се развиваше, даде изстрел със сигнална ракета, което означаваше, че временно ще напусне управлявания от самия него дирижабъл. Щом стълбата опря о златния кръст на катедралата, графът прескочи кошницата на своя летателен апарат и заслиза пъргаво по люлеещите се стъпенки. Тълпата отдолу наблюдаваше с нарастваш интерес изпълнението му, никой дори не подозираше, че то представлява спасителна акция, по-скоро го възприемаха като акробатика, влизаща в програмата на спектакъла, на който присъстваха, без да плащат.
Обиждаш ме на ненужник, проронва едва-едва първият ми аз. Тая дума „ненужник” си я научил от мен. Ще ти припомня случката, а ти кажи на баламата, пардон, бармана, да сипе още една бира. Ти черпиш.
Чакай-чакай, виквам, кой си ти, та да си присвояваш всичките ни общи случки!
–Дай още една бира – поръчвам междувременно.
– На кой от двамата? – подхилва се барманът.
– Бе, ти дай бира и уиски – изричам непоколебимо. – Ние ще се оправим.
– Добре – съгласява се барманът, – но искам да чуя оная случка.
– Чуй я тогава – обажда се първият ми аз, доволен, че има публика.
И започва:
В нашата махала, на пъпа на София, имаше в детството ми един, на когото му викаха Кенефа. По-голям от мен, аз да съм бил на дванайсет, той – на четиринайсет години. Не е знайно защо му викаха Кенефа, въпреки че сигурно си има причина. Не съм го подушвал всеки случай.
Та тоя Кенефа си вървял един път из махалата и люпел семки от хартиена фунийка, знаете ги. Продаваха ги по десет стотинки на улицата, а и на стадиона, когато имаше мач. Фунийката от вестник или от тетрадка.
Какво е тиквената семка? Бадемът на бедния човек, ето това е.
И както си вървял Кенефа, отдалече го мерва друг един, пак от махалата. Прякора му не го знам, ама ербап момче, трудно ще му се опънеш.
– Ей, Нужник, я ела тука! – нарежда му.
Кенефа схваща, че става дума за него. Идва покорно.
– Дай семките! – следва втора заповед.
Кенефа се поколебава, обаче друг изход не вижда. Дава фунийката.
Онзи я взима.
– Аре, бегай! – казва великодушно.
И почва той да си люпи семки.
Кенефа стои. Надява се, че ербапа ще си отсипе от фунийката и ще му върне остатъка. Даже протяга ръка. Но не би.
– Чупка, бе! – отрязва го онзи. – Вече си Ненужник.
– Ух, че готино! – хили се барманът. – Сега ли го измисли? Евалла!
– Не го е измислил – чува се от ъгъла на кръчмата.
Това е гласът на третия посетител. Звучи, сякаш от самото начало е участвал в разговора.
– Вярно – добавям, криейки изненадата си. – Той не може да измисля.
– Тебе не ти ли викаха Апчо? – пак се обажда третият посетител.
– Да! – отвръщаме хорово с първия ми аз. – Апчо, Апе, Хапчо… Ти откъде знаеш?
– Помня те от Четиресет и първо училище – продължава тихо третият посетител. – Не знаех, че сте двама.
Барманът понечва да възрази, но се отказва. Първият ми аз се пъчи – доволен е от ефекта, който е предизвикал с разказа си.
– Културизмът беше на мода през шейсет и втора – довършва мисълта си третият посетител. – Копелетата искаха да имат тяло като Стив Рийвс, оня от филма „Троянската война”. Широки рамене, тясна талия. Триъгълник. На тебе… на вас де, ти викаха „обратен триъгълник”, помниш ли?
– Демек тесни рамене, широка талия – смея се, без да ми е смешно.
– Дебеличък бях – признава първият ми аз. – И хич ме нямаше по физическо. Умирах от страх, когато трябваше да прескачам козата.
– Много те подиграваха – иззлобявам. – Все искаха да те бият.
– А тебе не, така ли? – ядосва се първият ми аз.
В кръчмата се възцарява мълчание. Никой не смее да зададе въпрос на третия посетител, който продължава да си гледа в кафето. Отпивам от уискито, хрускам парче лед с вкус на бадем. Ей сега ще ги смая с продължението на моето съчинение.
Наместо мен започна третият посетител:
На онзи му викаха Макарона. Щото беше дълъг и сух като суров макарон. Баща му и той дълъг, само че буца, имаше такъв лаф тогава за яките мъжаги. Буцата работеше в бакалията на „Солунска”, казваше се „Васил Коларов”, и у тях винаги се намираха хубави работи за ядене, все дефицитни: шпеков салам, луканка, овче сирене. Кльопай на корем. А на Кенефа старецът – беден и хром, заваляше с левия крак и го бяха взели чистач в училището, кенефите миеше.
Макарона, значи, беше от сой, копелето, и го предвиждаха за голям човек. Щото майка му и баща му го мислели щастлив, още преди да го появят на тоя свят. Ама не стана. Макарона нямаше ценности, всичко му идваше наготово, ламтеше обаче за още. Затова взе на Кенефа семките, а Кенефа си нямаше друго, сещаш се.
Буцата, бащата на Макарона, го гепиха, че изнася стока от бакалията –препродаваше дефицитните храни на по-висока цена и гушкаше мангизи. Претарашиха у тях и намериха в бюфета им бая крупна сума. И айде у панделата.
Макарона не смени ценностната си система. Свикнал беше да гепи. Генът си е ген. Стана наркоман, рядкост по онова време, ама тук-там се срещаха в махалата, четири-пет човека групичка, начело с дебелата Ася.
Как да е Макарона завърши прогимназия. Взе да обира аптеки за дрога, изключиха го от комсомола, после и от гимназията. Уж го лекуваха, ама нищо. Посягаше на момичета, главно малолетни, не му стигаше дебелата Ася, тя ги обслужваше всичките от групата. Накрая го прибраха за изнасилване.
Като излезе от затвора Макарона, вкараха го в казармата. Строителни войски – там служеха пандизчиите, наркоманите, циганите и турците. Сдуши се с друг един, Павката. И той наркоман, кротък такъв, дребен, пъпчив, кокалест. Лика-прилика си бяха, направо Крачун и Малчо от филмите. Павката учил техникум за жичкаджии и го ползваха да поддържа ел-инсталациите. Наговарят се двамата с Макарона да разбият амбулаторията на поделението и да вземат едно-друго, за да се надрусат. Хващат ги, съдят ги, оттам в дисципа. А в дисципа, копеле, нямаш никакъв шанс, по-страшно е от пандиз.
Третият посетител помолва бармана за още едно кафе. Получава го, отпива и мълчаливо се втренчва в чашата. Първият ми аз довършва втората бира, обзалагам се, че разсъждава доколко е правдоподобна току-що чутата история.
Ти ли го нае този, обръщам се към първия ми аз. За подкрепа на твоята кауза, нали?
Той вдига рамене, не помнел човека, минали били петдесет години, че и повече.
Не му вярвам. Посягам към купичката с леда, хрускам и разреждам с уиски. Май е време да си кажа моето съчинение. Но не съм го измислил.
– И как свършва всичко това? – нарушава тишината барманът.
– Кое? – питаме аз и първият ми аз.
– Ми това, което разправяте. Момичето с лилавата коса, Граф Цепелина, Кенефа, Макарона…
Мисля. Май е по-добре, щом цветовете на бадемите станат на шушулки (като тия на зеления боб), да оженя Графа за момичето с лилавата коса и на сватбата да има торта „Неделя”, подарък от фирмата. Не, клиширано е. Ще разделя драматично влюбените, ще пратя девойката в манастир при кармелитките, нали те се обличат в лилаво, а Цепелина ще загине като герой във Войната, ще свалят дирижабъла му над Дрезден съюзническите войски.
Не, и това е кьопаво.
Красивите и страшните истории отдавна са написани.
Хрумва ми и трети вариант, той силно би допаднал на първия ми аз. Ще ги пратя тия двамата на лятна студентска бригада. Да берат зелен боб в някое ломско село. Да видят те как жулят ръцете шушулките на зеления боб. Колежката Соня Комитова от втори курс славянска филология скубеше и плачеше, щото ръцете й бяха станали на плюски. А оня натегач – командирът, й вика: ще те освободя още сега да идеш на сянка, но довечера те искам в моята квартира.
Най-сетне нещо смислено да разкажеш, чувам одобрението на първия ми аз. Комитова не беше лошо гадже: висока, слаба, с порочна физиономия. Ама не му се нави на оня катил. Изключиха я от бригадата, което й се отрази на характеристиката при завършването на Университета и не я пуснаха на специализация в Чехословакия.
– Как свършва онова с Макарона и Кенефа? – досажда пак барманът. Явно е прочел прясно написания ни непубликуван опус.
– Как искаш да свършва, бе пич! – нерви се първият ми аз. – Животът да не е турски сериал. Те само по дължината си приличат. Понякога животът се проточва неприлично бавно – като возене в пътнически влак на БДЖ. Тангъркаш се ден и нощ, локомотивът е парен, ставаш целият в сажди, по спирките се чака с години. Случва се стрелочникът да обърка линиите и да те прати в девета глуха. Там стоиш неопределено време, понеже локомотивът е откачен, друг няма свободен, а и да се намери, ще го закачат на бързия влак, който ти го изпускаш. Е, някой ден ще потеглиш, но ще си толкова закъснял, че по-добре да си стоял в глухия коловоз. Влакът неусетно е станал бърз. Не бърз – експресен. Ти не искаш вече да бързаш, изпуснал си всички срещи с любими жени, които друг е налюбил, зяпаш през прозореца как се изнизва сюжетът, саждите по тебе избеляват, миналото става сегашно, а сегашното е без бъдеще. Но като те гледам, тая граматика ти не я разбираш. Състои се в това, че щенията ти се свеждат до физиологичното, не до духовното. Айде стига ти толкова! Накрая те свалят от вагона, набутват те в една кичозна ваза, уж мраморна, и оттам излизане няма. Но не ти пука, щото и тебе те няма.
– И тебе те няма – смигам на бармана. – Измислихме те.
– А той кой е? – любопитства барманът, сочейки към третия посетител. – Кенефа или Макарона?
– Много ясно – отвръща третият посетител. – И двамата съм. За разкош можеш да включиш и Апчо-Хапчо в отбора. – Той сочи към мен и първия ми аз.
– Всички тука страдате от биполярно разстройство – категоричен е барманът. – Почвам да си допълвам списъка с идиотите.
Изведнъж ми хрумва щура идея. Искаш ли, викам на първия ми аз, заедно да довършим разказа за момичето с лилавата коса?
Давай, съгласява се той неочаквано.
Какъв късмет, че те срещнах, момиче с лилавата коса. Като една теменужка си пролетна, като слънчева годеница. Чакай, теменужките не бяха ли есенни цветя? Карай, какво значение има, есенни, пролетни… Момичето с лилавата коса и тортата – няма по-прекрасно нещо на света.
За малко да възкликна: „Ей, момиче с лилавата коса, отрежи ми едно парче от тая торта „Неделя”!”
Ала не бива да прекалявам със сладкото, тъй казва докторът.
Момичето с лилавата коса спира, посяга и вади телефон, едва крепи тортата с една ръка, аха да я изпусне, но се справя. Набира номер, поздравява и пита:
– Вие кой вход бяхте точно?
Изчаква и продължава:
– Да, от фирма „Неделя” съм, доставки по домовете. Да, нося ви тортата. Идвам след три минути.
Стърча насред улицата като интубиран.
Окопитвам се и вземам решение. Ще изпреваря баба й и ще поръчам една торта „Неделя” за рождения ден на моята внучка Ани. Ще поставя на фирмата условие кой точно да ми я достави.
Третият посетител се обажда тихо от ъгъла:
– Краят на една история никога не е край на една история.
