Ида
Още само точка, още без име – така слиза по реката.
Пресича я по диагонал, носена от течението.
Точката расте, става вързопче дрехи, става вирната
над водата брадичка, става момиче!
То вече стига плиткото, крачи по дъното и дръзко,
стъпка по стъпка, с безсрамието на великата красота,
разкрива голото си тяло. Излиза на брега, пуска захапаната
дреха и се връща в реката. Раздвижва речните
отблясъци, облива косите си (шепите му, съд без конкретни
ръбове, ме заслепяват!) и пак излиза, и тръскайки
коси, облича прозрачна роба.
Тук губя свяст и рухвам. А когато се надигам, виждам
един млад женски бог – още нероден, още в утробната
си фаза, още в околоплодната светлина на предстоящото
си Рождество – стои насреща ми (но след
миг лъчите менят наклона си, не прозират през робата)
и живо, и дишащо, вече като човешко същество, прекрачва
в реалността.
* * *
Сяда, кръстосва крака и с пети, по детски, прибира
пясъка към себе си. Погледът му – от ляво надясно
– чете челото ми. Устните му се движат беззвучно –
да, чете ме като книга. Пише питанка по пясъка и ме
побутва, пита ме за името ми. Прави го настоятелно,
с гръден звук… и замръзвам. Момичето е нямо. Казвам
му името си и питам за неговото. То ми дава знак, че
го чака от мен. Тогава пиша на пясъка
И д а
То кима, взема ръката ми и я слага на сърцето си –
така го потвърждава.
Вече се казва Ида.
* * *
Оставаме така на брега. С лице към реката, с гръб към
света. Прегърнали колене, гледаме водата. Стоим
дълго, до падането на здрача. Тогава Ида се изправя.
Действа съсредоточено и решително. Жест по жест
чета тялото й. Всичко в него е съразмерно – нито един
довод за красота в повече, нито един пропуск в симетрията,
нито един довод за съвършенство в по-малко.
Цялото й тяло е идея за полет – аргументите на
крайниците й, свързващите ги жестове.
Съблича се, събира дрехите си на вързопче, захапва
го и нагазва в реката. Жестът й казва „До утре“ и
това е първата й реплика към мен (тепърва ще уча тоя
говор). После се отпуска във водата и отплува по гръб,
захапала дрехите, без да откъсва очи от мен, както се
гледат любовници в мига на сливане. Плува като видра
– без звук, без видими движения на крайниците;
плъзга се по водата и изчезва.
