Играта, нов разказ от Ники Русев, авторът на „Козидор“

Помня, че беше една от онези зими, с много сняг. Бях болен и гледах през прозореца как другите деца играят навън. Ако си признаех, че съм оздравял, можех да изляза, но това пък означаваше ходене на училище. Затова предпочитах да зяпам отстрани и да слушам как глъчката от двора изпълва стаята ми.

В онези времена нямаше компютри и видеоигри, а телефоните бяха с шайба и служеха само за разговори. Единственото забавление с такъв апарат включваше наличието на жълт указател с номера по азбучен ред. Избираш си произволно име, по възможност да звучи по-бабешки и звъниш с надежда да прекъснеш нечия следобедна дрямка. С преправен глас съобщаваш, че са пуснали мандарини в „показния“ или някоя друга новина, която да предизвика еуфория или скандал. Тогава дори телевизията не бе целодневна, та трябваше сами да измисляме дните си.

Най-великата от всички възможни игри се роди именно в онази снежна зима, докато се чудех какво да сътворя, мотаейки се по пижама сам из вкъщи. Излях бутилка олио в коридора да се попързалям, после разгледах малко комикси в списание „Дъга“, накрая  изрових от някъде комплект разноцветни зарчета и това преобърна живота ми!

Представих си, че всяко зарче е отделен футболен отбор и набързо организирах първенство помежду им. Правилата бяха прости: всяка среша се провеждаше като хвърлях десет пъти две от тях едновременно. По пет хвърляния на полувреме.  Ако се паднеше шестица, означаваше отбелязан гол. Турнирът бе стандартен.  Всеки отбор трябваше да играе срещу всеки при разменени гостувания. Записвах резултатите от всеки мач в една тетрадка на квадратчета и потъвах в изчисления, за да определя кой в крайна сметка е станал шампион.

Когато намерих още два комплекта зарчета, нещата излязоха извън контрол. На повтарящите се цветове надрасках точките с флумастер и така предотвратих всякакви обърквации. Разполагах с цяла дивизия отбори и тъй като стандартното първенство изискваше много писане и сметки, щом ми омръзнеше, разигравах директни елиминации. Достатъчно бе победителите от всяка двойка да се отделят на една страна, а загубилите на друга. Продължаващите напред се събираха заедно, разджуркваха се със затворени очи и по този начин определях жребия за следващите сблъсъци.

Всичко си вървеше прекрасно, докато в един момент не започнах да проявявам пристрастия. След няколкостотин първенства и купища изписани тетрадки се оказа, че си имам любим отбор! Постепенно се оформи и друг – смъртен негов враг. Омразното зарче много пъти бе на косъм да излети през терасата, но ме спираше едното желание да запазя интригата и изпепеляващите емоции. Крещях, блъсках, радвах се на головете като на истински стадион. Пеех песни, освирквах и се биех с въображаемите фенове на противника.

Някак съвсем естествено се наложи да прибегна и към по-неспортсменски действия в името на победата. Ако към края на срещата, любимото зарче продължаваше да губи, давах необосновано продължение с надеждата поне да изравни. Случваше се при гол на чуждия отбор, да обявя „калъч“ и да хвърлям отново. Корупцията лека-полека обхвана и други мачове от първенството, извън „вечното дерби“. Това стана най-вече защото въведох награден фонд. Колкото по-напред в класирането финишираше един отбор, толкова повече банкноти от играта „Монополи“ получавеше.

Бях обсебен от безумната надпревара докато не изпролетя. После прибрах всички  тетрадки, страсти, зарчета и парите им в една кутия, обух гуменетките и хукнах навън.

Минаха много години, без изобщо да се сетя за играта. Един ден, докато се възхищавах на огледалото, в какъв чичко съм се превърнал, се обади майка ми:

– Правим ремонт, та се натъкнахме на някакви твои неща. Защо не минеш да погледнеш и да кажеш дали да ги изхвърляме?

– Нищо не пипайте! – отвърнах, обзет от ужас, че става въпрос за касетките ми хром-диоксид, съдържащи всички албуми на Мейдън и Джудас. – Ще мина преди работа.

Познах кутията веднага. Някакво реле в главата ми прищрака и усетих леко късо съединение. Нямах търпение да я отворя. Изнизах се като държавен чиновник точно в 17:30 от офиса и същата вечер не легнах при жена си.

Няколко часа разглеждах овехтелите тетрадки с резултати и събраната статистика за всеки отбор, после почувствах, че дланите ми се припотяват и хванах зарчетата. Започна се! До сутринта бях извъртял три първенства и два турнира за купата!

В работата оставях линиите на заето,  спусках щорите, за да не ме гледат колегите и продължавах. Не се разделях с играта никъде. Емоциите бяха по-силни от преди. Някак по-осъзнати, по-зрели и по-разтърсващи. А технологиите изстреляха шампионатите на съвсем друго ниво. Ексел смяташе вместо мен, предоставяйки ми още повече игрово време.

Регистрирах сайт, в който отбелязвах резултатите он лайн и буквално след седмица към мен се закачи някакъв агент, който предложи букмейкърската си компания „ВИП БЕТ“ да участва.

Не беше моя работа да знам кой залага и какво печели, за мен бе важно  любимият отбор да бие, а омразният да пада. Нямах време за глупости. Нещата се усложниха допълнително, защото в един момент залагащите поискаха хвърлянията на зарчета да се случват в реално време пред уеб камера и по този начин моят отбор потъна в посредственост. Дори умопомрачителните парични преводи от „ВИП БЕТ“ не можеха да ме разведрят. Имах нужда обаче от тях, защото междувременно ме изгониха от работа.

След няколко месеца ме поканиха на международен турнир в Макао. Оказа се, съвсем случайно, че някакъв виетнамец развивал подобна дейност и най-голямата китайска букмейкърска къща наели голямата зала на казино „Вавилон“, за да се проведе турнир между неговите и моите зарчета! Направо летях в космоса! Не можех да спя и тренирах денонощно.

Сключих рекламни договори с няколко азиатски промишлени гиганта, тъй като непосредствено след нашата среща, в същата зала, бе насрочен боксов мач за световната титла. Звъняха спонсорите на виетнамеца да ме заплашват, но агентът ми  от „ВИП БЕТ“ посъветва да ги игнорирам и да се фокусирам върху подготовката. Послушах го. Светът се въртеше под краката ми в очакване на големия сблъсък.

Прекалено добре беше, за да е истина. Старата поговорка, че много хубаво не е на хубаво се стовари с пълна сила върху главата ми.

Полетът ми беше без регистриран багаж през Истанбул. Там на летището  се оказа, че някой претарашил куфара ми. Зарчетата ги нямаше! Вероятно системното безсъние бе опънало нервите ми до край, защото опитах да отнема оръжието на един граничен полицай, да взема  заложници и да ги държа, докато не ми върнат откраднатото!

Не си спомням какво се случи после. Сякаш сърцето ми изкочи от ритъм и  когато дойдох в съзнание всичко ми бе безразлично. И „ВИП БЕТ“, и  турнирът в Макао бяха като далечен сън. Банковата ми сметка също.

Започнах работа в пералното стопанство на хотел „Козидор“ и си намерих ново занимание. Пребърквах джобовете за забравени неща. Колекционирах ги и като се срещнеха повторки, разменях намереното с други като мен. Имахме си група във Фейсбук.

Един път, за малко да си купя нови отбори от една книжарница. Подържах ги в ръка, но усетих, че в тях няма нищо. Нито история, нито футбол…Това не бяха отбори, а просто зарчета!

Магията си беше отишла, разбирате ли, докторе? Не мога да повярвам, че жена ми ме напусна заради едни зарчета! Моля ви, ако ме развържете, обещавам, че повече няма да играя!