Иван Михайлов: „НЕ Е ДОСТАТЪЧНО ДА СЕ ЧУВСТВАШ ПРАВ, А Е НУЖНО И ДРУГИТЕ ДА РАЗБЕРАТ, ЧЕ ПРАВОТО Е НА ТВОЯ СТРАНА“

Румен Леонидов: Ти си от малкото изследователи, които задълбочено изучават и осветляват революционното дело на лидера на Македонското освободително движение между двете световни войни, а и след това, Иван Михайлов. Какво е наследил той като революционна практика от дейците от епохата Илинден?

Цанко Серафимов: Когато избухва въстанието, той е на седем години. Но както в цяла Македония, за това събитие се говори във всяка къща дълги години. Защото няма българска фамилия в тази страдална земя, която да не е засегната от изстъпленията на тираните. Щип е буден български град, в който семето на революцията е посято от най-първите дейци на освободителната борба Даме Груев и Гоце Делчев, които са учители в родното място на Иван Михайлов Ново село. В първия том на спомените си той пише:

„Тетка Мария Суруджиева ми е разказвала, че Гоце е бил винаги весел. Нейната къща бе до училището, та Гоце често се отбивал у тях на кафе. Разпитвайки я за впечатленията от него, тя еднаж ми каза:

–Е, море синко, какво да ти кажа… Като го гледах, поверувах, че Турция може да падне.

Делчев и Груев – пише Иван Михайлов, – както е известно, в Щип и Ново село успешно опитаха, че революционната организация може да обхване широката народна маса.“

Р. Л. : Срещал ли е Иван Михайлов в детството си с някои от революционерите- илинденци?

Ц. С. : Това е шипският войвода Михаил Развигоров. Той и четата му няколко пъти отсядат в къщата на Ванчо; той дори разговаря с войводата, на чието внушително излъчване се възхищава. След Илинденското въстание Мише Развигоров се превръща в страшилище за сърбоманите, мнозина от които са наказани от четата му. Народът вижда в негово лице своя закрилник. Известно време секретар на четата му младият Тодор Александров, който е съсед на Гаврилови, т.е. на Ванчо Михайлов. Ванчо е едва 12-годишен, когато става свидетел на покрусата на щипяни от смъртта на Развигоров. В спомените си той разказва:

„…Мало и голямо тъгуваше. Появи се наскоро песен, от която помня двустишието:

„За народа Мише бе спасител,

За тирана – враг неумолим…“

…Идеално превъплъщение на апостолите Груев и Делчев – така, както образът им бе съхранен в паметта на срещнатите от тях хора – бе за нашия край Развигоров, за когото знаеше мало и голямо. Неговата слава и обаяние в областта между градовете Скопие, Велес, Щип, Радовиш, Кочани, Кратово, Куманово, с център широкото Овче поле, надминаваше тая на двамата първоапостоли на ВМРО.

Р.Л. От първоапостолите кой е фаворитът на Иван Михайлов?

Ц.С. Даме Груев. За Ванчо той е сърцето и душата на организацията. По време на въстанието той е избран, заедно с Борис Сарафов и Атанас Лозанчев, за член на Главния щаб. А след кроая на въстанието остава в Македония, за да продължи борбата. Той е човекът, който потушава конфликтите между различните идейни течения в революционното движение.

Иван Михайлов оценява Борис Сарафов като уникален революционер с европейска известност и възможности да печели съмишленици за македонското българско дело. Като военен ръководител на Илинденското въстание, той успява да проведе редица сражения. Неговото име дефилира в европейската преса. А след въстанието той е посрещнат в София като национален герой.

Осемнадесет години след подлото убийство на Борис Сарафов и Иван Гарванов от изменника на българщината и оръдие на чужди интереси Тодор Паница, именно Иван Михайлов нарежда изпълнението на отдавна издадената от ВМРО присъда – атентата във виенския Бургтеатър, изпълнена от героинята Менча Кърничева, която скоро след това става негова съпруга.

А когато след преврата на 19 май 1934 г. сърбофилското правителство на Кимон Георгиев забранява политическите партии и обявява ВМРО извън закона, сестрата на Борис Сарафов д-р Злата Сарафова в продължение на няколко месеца укрива в дома си Менча Кърничева, излагайки себе си на голям риск. Нека съобщя тук една любопитна подробност. Когато Виенският съд издава оправдателна присъда на Менча за атентата в Бургтеатър и тя се завръща в България, семейство Сарафови се срещат с нея и й предлагат щедри подаръци за нейния подвиг, тя приема само един скромен златен пръстен, който се пази в дома й в Рим.

Р. Л.: В книгата си „Синята тетрадка и още…“ пишеш, че Иван Михайлов се е отнасял с голямо уважение към революционерите от турско време и поради това, особено след деветосептемврийския преврат през 1944 г., много от старите дейци са изпращали спомените си и други документи на „сигурно място“ – при Иван Михайлов в Рим…

Ц. С.: Такъв е случаят с дневника на легендарния костурски войвода Васил Чекаларов. Дневникът обхваща събитията от 1901 до 1903 г. и написан непосредствено след въстанието. Чак през 40-те години на 20 век дъщерята на войводата Екатерина Чекаларова – Новакова предоставя дневника на своя родственик стария войвода Лазар Киселинчев, за да бъде подготвен за публикуване. Но това съвпада с най-позорния период в новата българска история – македонизирането на българите в Пиринска Македония и подготовката за присъединяването й към Югославия. Лазар Киселинчев разбира, че този дневник, запечатал героични прояви на българския дух по време на Илинденското въстание, няма да види бял свят. И заедно със Спиро Загоричанин отпечатват на пишеща машина повече екземпляри, които предоставят на верни приятели, за да се запазят за историята.

През 1948 г., по време на процесите срещу Трайчо Костов и другите обвинени в проюгославизъм, МВР изземва екземпляри от дневника, до които успява да се добере, за да го използват като веществено доказателство срещу обвиняемите. А всъщност дневникът свидетелства за горещия български патриотизъм на Васил Чекаларов и много от участниците в описаните събития.

Спиро Загоричанин успява да съхрани екземпляри от дневника, и за да е сигурен, че ще запазят поне някои от тях, през 1960 г. успява да го изпрати в Торонто, Канада, на родственичката на Васил Чекаларов Мария Шандурова. За да бъде на по-сигурно място дневникът, тя го предава на Иван Михайлов при едно посещение при него в Рим.

Р. Л.: Има ли сведения как е бил възприет текстът на този дневник от Иван Михайлов?

Ц. С.: Иван Михайлов оценява високо достойнствата на ръкописа и възлага на най-близкия си сътрудник Асен Аврамов да го подготви за публикуване като поредица във в. „Македонска трибуна“ издаван в САЩ от Македонските патриотични организации. Но заболяването на Асен Аврамов и смъртта му през 1968 г. осуетяват отпечатването му.

В архива на Иван Михайлов в Рим има документ с разбор на съчинението, направен от Ванчо. Съпругата му героинята Менча Кърничева записва размишленията му, които, както се вижда, съдържат ценни оценки, имащи значение и днес. Първите страници за написани с молив и трудно се четат. Следващите страници имат нова номерация – явно Иван Михайлов е започнал да диктува отново:

„1. Дневникът на Чекаларов е една много ценна фотография за онова време, който трябва да се запази. Просто е един релеф за настроения, за хора, за него самия, за противника-поробител и за неговия помощник гърка и гъркоманството.

2. Той е една биография ден за ден и, естествено е, че нея се отразяват неговите, на Чекаларов действия главно.

3. Получава се обща характеристика на борбата в целия Костурски край. Разбира се, там биха могли да влязат още хиляди детайли. Напр.: Ако се е запазил дневникът /ако не се лъжа/ на Лазар Киселинчев, който го е заровил при едно сражение…

4. Трогателно е да се прочете с какъв краен идеализъм се е почнало организирането, имайки на ръка само един пищол. Това е просто белег на беднотия откъм средства и оръжие, който ще следва и през по-късния период на освободителното движение.

5. Идейната и материалната подготовка на населението в Костурско е повече от плачевна. Вероятно и в другите краища положението не е било блестящо, но смятам, че е било по-добро.

6. Гъркоманството е една страшна язва за онова време и човек се удивлява как въобще тия герои и труженици не са се отчаяли, а са продължили да работят живи и здрави при такива размери на предателство. Факт е, че турската власт си е служела с гръцкия владика и това не е фатално за българското население и борците.

7. Възхищение и адмирации предизвикват спомените на ония, които при толкова тежки условия са работили и са се жертвали. Чекаларов е бил един от тях, в непрекъснато движение.

8. Накрая на въстанието много от четниците се разбягаха, но това не е за учудване, като се има предвид, че краят се вижда от всички.

9. Жените са се показали по-здрави и жертвоготови от мъжете в много места и моменти.

10. Въобще човек се чуди, че са влезнали във въстание при тази неподготвеност. Но не са могли да избегнат.

11. Идеите на водачите не са много подчертани. Във връзка с пристигането на Янков /войводата полковник Атанас Янков/ там се изразява мнение да не им се бъркат от България.

12. Поставих си въпроса: предателствата или героизмът е повече. Във всички борби почти малцина са, които рискуват и са герои. Така е и при нас.

13. Дневникът е незавършен. Липсва последната книжка. Къде е? Но трябва да се разпитат хора от оная епоха, които биха дали сведения за живота и смъртта на тия герои.

14. Дали да се печата и как тази книга? Според мене, ако се печата, не трябва да се променя текстът, защо къде бъдещите поколения биха намерили този истински негатив. Трябва да се печата както е, с всички добри и лоши страни за оная епоха. Другото би било да се фалшифицира историята, ако не е вече сторено в някои пунктове от преписвачи…

Иван Михайлов продължава размишленията си:

Сега дали е полезно да се печата и от МПО е един много сериозен въпрос за разглеждане. Мисля, че трябва да се препише от някого на восъчна хартия, да се направят /на циклостил/ 20 – 30 екземпляра и тогава да се оставят в някои библиотеки, и в България, разбира се. Най-полезно би било комунистите да ги напечатат, та тогава никой в Америка няма да се сърди на нас. Но ако се пратят 2-3 ксерографични екземпляра до Академията на науките и до библиотеките, може да се излъжат /комунистическите институции/. Така няма нужда да се премахват от текста имената на предателите. Иначе, ако ги заличим, за хатъра на този или онзи, кой ще заклейми гъркоманите? Ако МПО ги напечата, обаче, ще трябва да ги махне някои имена и прояви.“

Р. Л.: Навярно има и други ценни материали в архива на Иван Михайлов, които се отнасят до Илинденско-Преображенското въстание?

Ц. С.: Когато през 1933 г. Христо Силянов, летописецът на въстанието издава първия том на „Освободителните борби в Македония“, Иван Михайлов поисква среща с него. В архива е запазена ръкописната бележка, както и препис на пишеща машина, подготвен за том 2 на „Спомени“. Ето какво е написал Иван Михайлов:

„Среща със Силянов. Много приятно впечатление. Случайно в разговора узнах, че имал спомени за Преображенското въстание /Одринския вилает1903 г., където е бил от ръководните хора/. Повече от странно бе, че не са били издадени почти 30 години след въстанието. Не е имал средства. Стеснителен да ги предложи някъде да ги издадат. Наредих с наши средства да се отпечатат и всички екземпляри да се предадат нему. Той, обаче, е раздал известна част от тях на разните македонски организации безплатно.

Р. Л.: Въпреки безспорните свидетелства от участниците в най-мащабното въстание на българите в Македония за свобода и народност, северномакедонската „наука“ и пропагандата продължават да фалшифицират историята и създават македонски митове за въстанието и неговите герои. Това докога ще продължава?

Ц. С.: Струва ми, че докато съществува тази държава, изградена върху антибългаризма, т.е. могат да изоставят, под натиск отвън, някои елементи на доктрината си, но скелетът й ще остане…

Р. Л.: Е, вече се чуват някои трезви гласове…

Ц. С.: Да, има такива и това дава някои надежди за сближаване в бъдеще. Всъщност, всички скопски историци са наясно с истината, те познават документите и за тях няма въпросителни, че в епохата на освободителните борби, та чак до 1945 г. македонците са българи. В първите години след обявяването на независимостта на Бивша югославска Р. Македония, в Скопие излязоха книги с автентични документи за Илинденското въстание. През 1993 г. Архив на Македония – Скопие издаде две ценни книги, които по недвусмислен начин показват българския характер на славянското население в Македония, което се вдига през 1903 г. срещу османската тирания. Всички документи, свързани с организирането и обявяването на въстанието са написани на литературен български език. В сборника „Турски документи за Илинденското въстание“ са включени документи, които се отнасят до Битолския вилает по време на самото въстание. В предговора на съставителя д-р Александър Стояновски се казва, че македонските въстаници и цялото население /без да се смятат влашкото и гръцкото/ в Македония се третират като българи. Според автора, това се дължало на влиянието, което извършила Българската екзархия както върху официалните турски власти, така и върху съзнанието на местния човек… Авторът изказва голямо съжаление, че е пагубно за науката в Р. Македония, особено за историческата, че такова название на македонския народ /като българи/, с което толкова злоупотребява турската власт, е много вредно. Но още по-вредно би било, ако се откажат от това огромно архивно богатство. Но още по-страшно е, ако се опитаме да съкращаваме или преправяме нещо в тия документи…

Едно откровение, достойно за уважение.

Не по-малко интересен е сборникът „Илинден във французките дипломатически документи“ – подбор, редакция и коментар на д-р Глигор Тодоровски. Повечето материали са донесения на френския вицеконсул за организацията на въстанието и въстаническите акции и сблъсъците между аскера и революционерите. Д-р Тодоровски изказва съжаление, че фрески дипломатически представители в Турция не признават националния идентитет на македонците. Те третират Македонската революционна организация като българска, а оттам и употребата в документите на названията: Българи вместо Македонци, Българин, българска организация, български комитети, българските села и градове…

Умният гражданин в РСМ вече все по-малко се оставя да бъде жертва на сърбокомунистическата пропаганда.

Нашата задача е да пазим принципа, изказан от Иван Михайлов:

„Не е достатъчно да се чувстваш прав, а е нужно и другите да разберат, че правото е на твоя страна.“