Освен този живот има и друг живот, и друг…
Още не мога да свикна, че поетът Иван Методиев не само го няма, но го няма завинаги. Затова не знам доколко смислено е да припомням следобеда, когато разговаряхме в офиса, приютил го от няколко месеца. Имаше идея там да направи картинна галерия. После клуб за хора, защитници на българското слово. Отскоро организираше езотерично поетическо общество. Накрая се разбра, че това ще бъде място, където ще медитира върху текстове от последните си две книги.
Вече беше излязла великолепната „Време и нищо“, без да се появи нито една рецензия. По-важно от рецензия бе стихотворението, посветено му от Екатерина Йосифова. Получи и неочаквана награда от издателство Жанет-45. В последните месеци започна да публикува политически коментари във в. Пари ПЛЮС. Събитията около него, макар и трудно, започнаха да се подреждат. Или поне създаваха перспектива за някакво бъдеще. Тогава, поне така ми се струва, нямаше чувство за собствения си край. Колкото и да говорят, че дори съзнателно е бързал в тази посока.
Искам да възстановя и последните минути от разговора ни оттогава за времето, в което живеем, а понякога само съществуваме, без друга възможност за избор. Доколко активен трябва да си в търсенето на място, където да реализираш възможностите си. И с какви възможности разполага някой, който иска единствено да пише. Често темите, фактите и имената се повтарят. Но сега всичко ми се струва важно. Дори само заради това, че никога повече няма да сме заедно. Не и на този свят.
Палми Ранчев
Как оценяваш издигането в политиката на толкова неизвестни преди десети ноември фигури?
– Един човек, ако не използва това, което му се предлага от случая, или е некадърник, или просто не го желае. „Новото време“ издигна много ненаситни некадърници. Какви са тези поети политици. И колко са. Някога имаше десетина членове на ЦК. И други десет във властта. Сега нека преброят колко са хората, които ламтят да управляват. По-малко ли са поетите политици. Не. Така е, защото хората, които имат комплекси, са значително повече. Желанието да управляваш е сатанински подтик. Тези хора променят и подменят всичко и всички според своите разбирания. И търпят единствено себеподобни. Защото в историята на престъпниците най-големият престъпник е най-голям герой.
В тези думи има и оценка за всичко случило се през последните години.
– Както искаш го приеми. Но си мисля за друго. Парадоксално е например, че имам литературно приятелство с Богомил Райнов. За него доста се говори – обвиняват го. Но той има творчество. И затова през цялото това време не направи опит да се самооправдава. Такава е съдбата на един действителен писател. Изпада в различни житейски ситуации. Живее ги. И толкова. Ще повторя, че Богомил Райнов не загуби увереността си, защото има произведения. значи в неговия случай не осъждаш поведението му през годините, когато е участвал в общото идеологическо затъмнение.
Предпочиташ произведенията пред писателите?
– Предпочитам да общувам с произведенията на писателите. Не ме интересуват чак толкова страничните им прояви. Не искам да говоря конкретно, но се сещам за Марин Георгиев. Той например не ме обича, защото съм софийско копеле. Но е написал най-жизнената селска поезия. Какво да направя? Отношенията помежду ни нямат значение. Защото понякога се е случвало и аз да не го понасям. Не само заради характера му. Но и защото е от село Биволаре. Какво от това? Написаното си е написано.
Толерантен си дори към възгледи и поведение, които в себе си оценяваш като неподходящи.
– Тук ще отговоря с отношението си към Атанас Свиленов. Един критик, когото продължавам много да уважавам въпреки прекомерните му увлечения в политическите игри. Важното е, че е талантлив човек. Не възразявам срещу възгледите. Само понякога съжалявам, че талантливи хора пренатягат струната на верността, на партийната необходимост.
Имаше ли в Съюза, както ти го наричаш, деление на писателите според произхода – градски или селски?
– Понякога това разделяне ми се струваше основно. Говоря на битово равнище. Защото например тематичното разделяне на селска и градска проза или поезия ми се струва нормално. Но да разделяш писателите на такива със здрав селски корен и на други с не толкова здрави корени в родното, мисля, че е ненормално. Сигурно заради това произходът до голяма част определяше и взаимоотношенията. Доминираха писателите със селски произход. Нарочно ме питаха понякога – Иване, ти откъде си? Гузно отговарях, че съм от София. Защото веднага започваха да шушукат. Не ми харесваше тази атмосфера. Но мога ли да отрека поетите. Да задраскам стиховете им.
Подобна атмосфера говори за комплексите на мнозина от българските писатели…
– Сигурно. Но това няма особено значение. Защото нашите поети трябва да разберат нещо друго, много важно. Нямат причина да страдат и да имат комплекси, ако са написали своите стихове. Особено пък да се притесняват от някои преводачи. Издигнали се до министерства. До министър-председатели. И даже станали хомосексуалисти. Достатъчно им е да бъдат каквито са. Достатъчни са стиховете им.
Намери ли по онова време в СБП близки приятели софиянци?
– Общувах със старите си приятели. Например с Георги Белев, който е родом от Кюстендил. Но още като дете е дошъл в София. Не забравяше да спомене, че е от Кюстендил. С това беше по-малко съмнителен за останалите. И по-добре се разбираше с тях. Чрез мене, сигурен съм, тогава в съюза разбраха, че софиянците, макар и копелета, не са толкова лоши. Не става дума за таланта.
Какво пиеше по това време?
– Нищо не пиех. Тогава още работех в лабораторията на института „Пушкаров“. Работех прекалено много, за да мога да участвам активно в съюзния живот, който понякога включваше и запивания до късно вечер. Поначало, ако работиш в лаборатория, трябва да си луд, за да пиеш. Виждал съм хора, които за секунди пламват като факли.
Има ли работата в Института отношение към литературните ти занимания?
– Тук ще припомня, че научните колективи по онова време бяха най-свободолюбиви. Научните колективи, а не творческите съюзи. Няма да забравя как при едно посещение на Тодор Живков в института заварих група лаборантки да си разказват политически вицове. Който е живял тогава, може да си представи за какво става дума. Подобна атмосфера не може да не ти окаже влияние.
Питах те вече, но отново си мисля дали не съжаляваш за науката.
– Чувството за свобода не ми позволяваше да продължа заниманията си с наука. Чувството ми за свобода, нуждата от повече свобода, ме заведе в поезията. Същото чувство още когато Горбачов дойде на власт и започнаха глупостите му със сухия режим, ми подсказа, че този белязан човек ще събори палатката на света. Получи се някакво подобие на победа, когато се срина едната сила. Какво дойде сега? И какво ще дойде? Как ще се постигне равновесие на силите? Появи се ислямският фундаментализъм. Или винаги е съществувал. Например заедно с нещо друго, по-страшно от това, за което се говори.
Нека се върнем към поетите, българските, те как според теб приеха промените?
– Тези, които се включиха най-активно в събитията, бързо започнаха да решават лични въпроси. И всъщност предадоха идеята, поетическата идея. Съвсем съзнателно захапаха нещата, когато им се даде възможност за действие. Знаеха много добре, че лансират идиоти. Че са бездарници тези, на които в продължение на години даваха аванси. Но го правеха като фон, на който да изпъкнат собствените им неща. Сами да се почувстват значителни. Това означава, че в действителност не са поети. Защото и досега работят само за себе си. Те са занаятчии. Не са лишени от талант. Но нямат Божия искра. Тези, които възседнаха политическото в годините на промяната, са двойници, и то отровни, на истинските поети. Казах, че се отнасям с уважение към повечето от българските поети. Но някои хора трябва да си събуят гащите и като видят какво се вижда, по-малко да се обаждат в периодичния печат. Защото редят тотални глупости. Освен това тези, за които става дума, са и партийни подмазвачи. Трябва да го знаят. И ако не им споменавам имената, то е, за да не цапам българската поезия.
Как успяваш да откриеш проекциите на космическото във всекидневие с постоянно разпадащата се духовност?
– Трудно е само защото хората още не са разбрали, че са безсмъртни. Ужасът на съвременното мислене. Затова сега на мода са алкохолът и наркотиците. Истинските имена на Сатаната, който пречи на човека да разбере, че е безсмъртен. Живеем в тъжна епоха, която ще свърши след около 137 години и седем-осем месеца.
Непрекъснато бягаме, търсим заместители.
– Децата от малки ги учат на най-страшното нещо в света – цинизма. Атеистът започва тайно да търси по-големи величини, които адекватно да противопостави на Бог. В боготърсачество обвиняваха поколението на 80-те години. И главно мене. Тогава нашата поезия замести църквата. Защото в един продължителен период поезията единствена даваше духовните начала. Дори се осмеляваше да спомене думата Бог. Аз например го правя в редица свои стихотворения.
Какво разбираш под цинизъм, когато говориш за възпитанието на децата?
Признанието, че Бог го има, но е нещо незначително. Някъде в някое ъгълче на мисленето, на живота. Какво е Бог за съвременния Запад. Някакво съзнание, което живее в далечен вселенски ъгъл. За мнозина Бог е нещо, което може да бъде манипулирано. Причината е, че Бог не управлява, не се намесва. Защото Бог е Незначителното Всевишно.
Имам чувството, че обвиняваш някого?
– В съвременния свят достойна за обвинение е западната цивилизация. Там много добре знаят, че са обречени на гибел. Аз също го знам. Предсказал съм гибелта на НАТО и Европейския съюз, който е нов Съветски съюз. Еврото прилича на някогашната преводна рубла. Няма значение, че те живеят добре, а ние зле. Разположени във времето, в една по-далечна перспектива много неща губят първоначалното си значение.
Защо смяташ, че ще се изпълнят апокалиптичните ти прогнози?
– Ще загинат, защото не са природосъобразни. Единствената и напълно достатъчна причина – не можеш да отглеждаш в житно поле коприва.
Съгласен ли си, че в Америка има много добри поети?
– Навсякъде има добри поети. И тук, и там. Поезията има космическа мисия. Едно нещо, за което се казва, че има мисия, е само космическо. Или няма мисия. Така разстоянията едновременно губят смисъл и придобиват истинския си смисъл.
И тогава поетическото не обслужва само една връзка, ще се пошегувам, например Марс – Земя.
– Точно така. В движението си поезията е навсякъде. Лична работа на поезията е да твори Вселените. Да твори Всемира. Безкраят от подобни Светове. Нашето мислене се ограничава в определени измерения, които са ограничени от времето. Ние сме в епохата на работните волове. Комплимент е да си работохолик. В тая посока са похвалите. А работата на твореца е да управлява и дори той не управлява, а само поражда Вселени. Хората след тези години, за които казах, в следващия век, в следващите векове ще обясняват най-важното на децата. Животът е част от огромното и безкрайно съществуване на Вселената. Тогава лошата метафора „животът е сън“ ще стане по-ясна. Освен този има и друг живот, и друг…
Има такива религии – будистката например…
– Някои разклонения от тази религия. Интересувал съм се – и не само от будизма.
Как виждаш бъдещето и развитието на християнската религия?
– Зависи какво се разбира под бъдеще. И защо непременно трябва да се развива. Всъщност не мога да кажа какво ще стане генерално с религиите. Какви ще са религиите, е тема за богослови и философи в съответните области. Но религията е школа за мислене. И аз говоря какво ще бъде човешкото мислене. Тук поетът е силен. Тъй като е необуздано същество. Поетичната мисъл е необуздана. А това, което е най-необуздано, най-невероятно, именно това са Светът и Вселената, тяхната причина. Понякога и невъзможността да се реализира това чувство е убедително основание, че Животът продължава и на други следващи равнища. Без да забравяме, че Светът не е построен на стъпала. Най-важното е, че хората ще могат да продължат това, което търсят тук. Ще продължат да го търсят и там. Хората отрано ще се приучат към безкрайността, ще постигнат мисленето, което поетът постига с толкова усилия. Затова е дадена поетическата формула и начините за нейното тълкуване. Тогава животът на хората ще стане спокоен. Човечеството ще се освободи от най-страшния бич – времето. Ще изчезне модерният концлагерен номер ЕСГРАОН. Поставен на място, на което не боли по-малко. Тогава хората ще живеят в едно-единствено време, което ще се нарича психично време. По-точно е – лично време. Защото времето определя начина, по който се разполагаме във Вечността. И тогава хората няма да са работохолици, алкохолици, наркомани. Защото ще имат не просто време, а своето време. И много други неща ще си дойдат на място. Но нека спрем дотук и да не навлизаме по-навътре в тази утопия.
Как смяташ, ще се промени ли начинът на живота при подобно отношение между природата и човешкото същество?
– Системата винаги реагира при външни въздействия така, че да се съхрани. Отнася се за всички системи. Равновесието е едно нищо, ограничено в определено количество измерения. Но когато говорим за хармония, представяме си взаимодействие на най-различни системи, които се самопроникват. Както Христос и Юда. Христос е в Юда и Юда е в Христос.
Имаш предвид начина, по който сега живеем?
– Много е трудно да се обърнеш назад и да видиш, че от хилядите са останали малцина.
Не си сигурен, че светът еволюира?
– Не приемам линейността на думата еволюция. Светът се развива поетично.
Подобно твърдение не предлага ли друга форма на глобализация?
– Сега ще се опитам да обясня. Косът е хубава птица. И пчелата е хубаво насекомо. Но понякога косът клъвва пчелата. И пчелата окуцява. По-лош ли става от това косът? По-вреден ли е? Каквато е разликата между коса и пчелата, такава е разликата между Бога и Човека. Природата буквално ни натрапва тези примери. И ние привидно виждаме, че привидно някои неща са по-високи от другите. И че тяхната височина е създадена да поддържа нещо неистово, което ние не знаем какво е. Всъщност нещата в тази неистовост са равнопоставени. И по друг начин те, буквално казано, са невъзможни. Дори стават абсурдни. Но даже този свещен абсурд поддържа битието. Има хора, които се страхуват. Затова не обичам вярващите. Слава Богу, че не са ме възпитали така вкъщи. Ама вярването поначало е, за да се чувстваш виновен пред Бог. Наистина има морал. Но често моралът е оправдание за лошия морал. Има вярващи изроди. Те вършат – знаем какво вършат. С помощта на Инквизиция, Комунизъм, Фашизъм. Тези, които са ги изповядвали и ги изповядват, също са вярващи. Дори понякога са по-вярващи от другите.
Публикувано във в. „Пари Плюс”, брой 46-47 , 13 – 20 декември 2003 г.
