
***
Презирам мъдростта на този свят,
превърнал в плесен истинското слово
със своя каноничен рай и ад
и своя смъртен страх
от всичко ново!
Където всеки знае от дете
как трябва да пълзи, за да живее,
в кой храм да се помоли и къде
хвалебствените си песни
да изпее!
Където лесно става се светец
по привилегия и по наследство!
Където брат за брата е подлец,
а живата душа –
платежно средство!
Където бог на дявола е брат,
а ангелите вечно заседават
и все и все не могат да решат
кому да взимат
и кому да дават.
***
Щом истината търсиш ти,
за тебе няма нищо мило —
ни дом, ни майка, ни родина.
И кой ли ще те приюти?
Така ще бродиш по земята,
от всичко живо прокълнат…
На камъка ще бъдеш брат.
Ще зъзнеш вечно пред вратата.
И само кучето сиротно
лениво ще помръдне нос —
какъв е този странен гост?
Не е човек. Не е животно.
В очите — кучешка тъга.
На челото — луна двурога.
Без цвят, без мирис, като бога
безформен ще си отсега.
Ще се превърнеш в бавна течност —
дъждец по хладните листа.
И със разчекнати уста,
от червея ще просиш нежност.
***
Въртят щурците колелата
на есенния кръговрат.
Протяжно стене здрачината
като врата към оня свят.
Това, с което си богат,
не можеш да го притежаваш.
Чуй, камъкът мълчи ритмично —
нали е на щурците брат.
***
Това, което мислиш, че ти шепна,
го шепнеш ти.
Аз само тишината в теб докосвам —
да проехти.
В деня, когато тръгна да заплащам
за всички дни,
с това, че си запомнил свойто име,
ме запомни.
***
Били ли сме или не сме били?
Какво от нас на този свят остава?
Мъглива утрин. Тъмен дъжд вали
над теб и мен, над тази пръст корава…
Безкрайна пустота след нас остава,
частици нищо, пълни с тишина,
люлката на Бога — нани-на!
И сън след сън животът отминава.
До ужас ме обичай!! Днес! И тук!
Вселената чрез тебе ме обича.
С всеки трепет плах, със всеки звук
все повече мъглата се сгъстява.
Денят помръква! Въздухът изтича!
Прахът ни този свят осъществява.
***
Трънак и шипки никнат върху склона,
над тях — плашило, тиква и къпина.
А по-нагоре — камъни и глина.
И Бог, със седем врани за корона.
Едно врабче куцука през тревата —
огромна смърт това телце е скрило.
Въздъхва Бог, а старото плашило
лениво се почесва по главата.
***
Мисъл стихийна вселената бе отначало,
мътни вълни,
носени нейде без цел.
Слово, което не бе произнасяно още…
Космосе, ти
беше божествен хлапак,
без да съзнаваш твореше безсмъртни идеи!
Всяка звезда
крие душа на поет!
Космосе, кой си! О, хаос от мисъл и страсти,
в теб е властта
гордият избор е в нас.
***
Дими полето, тънък лъч кръжи
над тайнствените струни на житата.
Огъва се под изгрева земята…
А моят път къде ще продължи?
За бъдещите дни какво разбрах?
Отлитат сред блуждаещи потоци
душите на орачите пророци…
Те хляб посяха, аз пожънах грях.
Първичен дим на моите бащи,
какво ми шепнеш — толкова години
сред твоите видения старинни
се лутам аз, — къде ме водиш ти?
Не са ли само прах и суета
безумните надежди на поета?
Мечтаем цял живот за плодовете,
а цял живот живеем с оранта…
Димът като сподавен звук звучи.
Отлитат на орачите душите…
Поглъща ги реката на звездите,
която като земен сок горчи.
***
Самотно стръкче нейде сред скалите,
пред прага на небето се е свило,
ах, сякаш то на майчиците наши
сирашкия живот е продължило.
Една пчела, навярно заблудена,
за миг замря над него и отмина.
С каква надежда майчиците наши
ни чакаха година след година…
Не се надявай майко, не очаквай.
Не ще се върне твоят син безумен.
Погребаха го гарваните вчера,
със кръст от саби и венец куршумен.
И вълците сега му правят помен.
По техните следи тръгни да виеш…
Дано поне една прашинка, майко,
от мен сред тази пустош да откриеш.
Хапи земята, вий, светът да чуе
човекът как умее да умира…
Българийо, родино на тъгата!
Самотно стръкче в мрака на всемира…
Звезди ще сменят в хаоса звездите.
Всемирът в друг всемир ще се превърне.
А българската майка все ще броди,
убитото си чедо да прегърне.
***
Ръждива папрат. Мокро ехо.
Почти двурога тишина.
Почти мъгла в почти небето,
почти парчета от луна.
Уж път, а просто кост от сипей.
Уж Бог, а просто трън ронлив.
Уж някой, а до ужас никой.
Уж никой, а до ужас жив.
***
Със цвят на врана е полето,
от камъните дим струи.
Един щурец — сърце в сърцето,
безкрайно нищото брои.
През изтънялата луна,
с почуда мъртвите се взират
към този свят от мъртъвци,
които могат да умират.
***
Бавно мъглата трепти и света полюлява.
Разум и дух,
всичко се слива в едно.
Облаци, птици, дървета -— една е душата!
В мен е пръстта!
В мен ветровете текат!
Аз съм частица от бога — световният разум!
Ала къде
плахо се взирам сега?
Няма ли форми, идеята в дим се превръща!
Без сетива
няма ни бог, ни душа!
***
Бог някак без да иска сътворява,
така детето блъсва без да иска
паничката и кашата разплисква.
Заплаква то — и Бог веществен става.
Ти, който питаш смисъла къде е
и как така се ражда битието,
близни сега сълзата на детето
и виж го само как ще се засмее.
***
Тънката връвчица на ветреца
свързва, както тялото с душата,
юлската рекичка и врабеца,
който лъкатуши над водата.
Залезът е само драскотина,
грапав дим от шипка отразена.
Сянката ми мина и отмина,
с ореол от риби обкръжена.
***
За дъжд се моли вечната природа,
единствен аз на жаждата се моля.
Любов, разкрий ми своите надежди!
Познание, аз всъщност те сънувам!
О, нека ме докосват тези устни,
ръцете ѝ, косите побеснели —
да бъда прах, понесен сред звездите,
стенание от ада на човека!
Бедрата ѝ са хаосът, сред който
един безумен лотос се разлиства.
Стихии на душата ми, бъдете
единствената същност на живота!
Самият аз съм отговорът на всичко…
Аз нямам даже право на надежди.
***
Поле, поле, безгрижен кръговрат
от прости вещества. В дълбочините
на мъртвите пулсиращият свят,
а горе пеперуди сред тревите.
О, всичко от това, което съм
след време в тази пръст ще се прелее.
Не питам вече смисълът къде е,
ветрец повявa сякаш в полусън.
Щастлив съм аз, свободен, споделен,
пълзя, летя, на шипка се преструвам,
аз облак съм, вселената е в мен,
дъждът е тя, чрез който съществувам.
Не, аз съм безначална самота,
която в съществата се преражда.
Идеята за бродещата жажда,
несретникът с напукани уста.
***
Ветре ,спри, ще ми отвееш
пътя под краката!
Шипката с последни сили впива
нокти във луната.
Птицата лети, лети, а ето —
неподвижна си остава.
Бог твори,
а сатаната обяснява.
***
Тук някога било е храм,
а после
хан крайпътен.
А после пътят запустял
на смок се е превърнал.
Кръчмарю, дай ми чаша дъжд
и късче
от луната…
Богат съм днес — ще ти платя
със есенния вятър.
***
Дали не търсих брод през тишината?
Сред някакво поле се озовах…
Безброй орачи нейде под житата
в пръстта мълчаха, станали на прах.
А тъй спокойно въздухът трептеше…
На свойто живо място всеки клас
по свой закон невидимо растеше…
Случаен пътник там бях само аз.
***
Уж ручеят върви към мен,
а най-спокойно отминава.
Уж птицата говори с мен,
а някак все по-тихо става.
И хлябът зрее уж за мен,
а в същност себе си разказва.
На мравката ще сторя път,
а тя не ме и забелязва.
***
Един ръждясал клон насред реката
с години вече в тинята лежи.
Дошъл покоя тук да продължи,
той пълни със мехури тишината.
А от върха на гниещата плът,
заболо нос в звездите, жабче срича…
Тече далече някъде брегът,
тече брегът, тече, съвсем изтича.
***
Съдбата може да е толкова жестока, че да няма смисъл.
Аз смисъла не търся, но зова съдбата.
Това е само дъжд, през който преминавам…
Аз смисъла не търся, но зова съдбата.
Но има тишина така протяжна,
като песента на риба…
Не помня тези думи.
Не помня тези думи, нека облаците помнят.
Аз смисъла не търся, но зова съдбата.
Как устните ти бродеха… Не помня тези думи!
Върни ми вечността, в която ме прошепна,
в която ме прошепваше… Не помня тези думи!
Това е само дъжд, през който преминавам…
Аз смисъла не търся, не зова съдбата.
След всяка капка дъжд,
различна тишина.
***
Мокър път с копита от мъгла.
Врана между капките подскача.
Или може би това е здрача —
хрипкав здрач с проскубани крила.
Или пък е лишей от петно…
Или някой камък се прозява…
Ясно виждам — мрак след мен остава.
Или врана… Или все едно.