Иван Давидков, НАД БЕЛИЯ ЛИСТ, размисли, есета
и бележки за твореца и творчеството,
Издателство Давидков и син, София, 2024 г.

„Над белия лист“ е сборник с избрани есета, бележки и записки от дневници и писма на Иван Давидков с размисли за твореца, творческия процес и поетическото майсторство. Това е третата книга от поредицата негови произведения, замислени да бъдат публикувани от издателство „Давидков и син“ в класически или електронен вид в навечерието на предстоящата 100-годишнина от рождението му през
2026 година. Сборникът „Над белия лист“ е събран, редактиран и илюстриран с репродукции на живописни платна на Иван Давидков през месец юни 2024 година единствено като дар за съмишленици и не е предназначен за продажба. На кориците е използвана репродукция на картината на Иван Давидков „Берковската каменоломна“.

Полетът на стрелата

Полетът на стрелата – това са миговете, когато творецът се мъчи
да преодолее пространството между себе си и безкрая. Тетивата
трепти с пулса на неговото сърце, лъкът замира в ръката и
очертанието му върху белия лист е като знамение на съдбата.
Човекът се опитва да примами птицата със зърната на словото,
разпилени върху пустините на хартията, но вижда там само нейната
сянка. Стрелата му, която се мъчи да догони птицата, също пътува
след нейната сянка, и посегналият към колчана прилича на ловец,
орисан да преследва цял живот едно видение.
Най-добрите стрелци знаят, че стрелата се връща, за да намери
сърцето им. Затова в жуженето на пчелите сред най-пъстрите цветя винаги долавят нейния предупредителен звук. Падат – и в последния си миг вярват, че улучилата ги стрела ще пусне корен и ще се разлисти.

Прозорец

Когато бях малък, мислех, че поезията живее някъде много далече – зад планината, зад синята черта на кръгозора. И всяка сутрин, чул свирката на влака, исках да затичам към спирката, да се хвана за пиринчената дръжка на вагона, излъскана от докосването на хиляди ръце, и да поема към тая примамна земя на красотата. Не знаех тогава, че поезията е редом с мене – че тя е в разсъмването, което хлъзга по стените на нашия дом сияние на листопадни вихрушки; че тя е в отраженията из вировете на Огоста, сред които святкат съзвездия от мренки; че тя е в бавните стъпки на хората, които в късна вечер се връщат от работа, стъпки, никога незаглъхващи – като пулс на земята; че тя е в сребърната пàра на разчупения хляб, която озарява лицата на хора, към които после ще ме връща само един спомен и една сълза.
В ония години аз раснех между бедни хора и ходех на училище с
прекроените стари дрехи на татко. Тогава имах единствено
богатство – прозореца на нашия дом. Ние живеехме в горната махала на Живовци, до хълма, и от тоя прозорец се виждаше цялото село.
Вечер гледах как денят угасва в реката и кравите, които пият по
бродовете, стават червени от залеза. Сутрин виждах, че люляците из дворовете са цъфнали и жуженето на пчелите, чийто ек меко
отскачаше от белосаните стени, ме замайваше.
По-късно, когато се случи да живея в далечни градове и моят
прозорец гледаше към сиви покриви с антени, вместо щъркелови
гнезда, и към балкони с прецъфтели бегонии и потрепващо пране, аз виждах през стъклата, както през оня прозорец на детството, моята северна земя. Щом чуех свирката на влак, ми се искаше да затичам към гарата и догонвайки последния вагон, да се върна там, където поречията разливат своето угаснало сребро, където са корените на всичко, което съм написал досега…
Аз обичам поезията на земята и хляба, на уморените длани, дето
вечер си почиват върху коленете, на семената, които си говорят с
браздите за дъжда и за бъдещата жътва.
Тая поезия живее навред край нас, защото има пътища, които
водят зад кръгозора, защото има грънчарски колела, над които цъфти чудото на глината, защото има слово, в което са попили, легендите на планините и мислите на корените и на облаците. Тая поезия отива при хората, за да ги извиси и да ги направи частица от себе си.
И никога не среща заключени врати.

За метафората

Ако оприличим стихотворението с гора, метафорите са птиците на
тая гора. Виждал съм оголели лесове със строго очертани в небето стебла и клони, и усещането ми за мъртвило е било прогонвано от посветването на някой синигер в мъгливите пролуки или е радвало очите ми ръждивото пламъче на някое мушитрънче. Аз не обичам да се разхождам в такива лесове. Те са лишени от музиката на зелените листа, плътно покрили склоновете – тоя ехтящ орган с милиони клавиши, на който свири вятърът – и ако ги разбуди някаква мелодия, това ще бъде студеното, облепено с мъгла кънтене на ехото. Избирам си път през гори, чиито клони са сплетени високо над главата ми и светлината, която се процежда през листата, за да прониже загадъчния мрак на дебрите, нерядко ме обгръща с тайнственост и аз чувствувам, че вървя не по влажна земя, с мъх и папрат, а през сънища.
Уж всичко е реално, а душата открива нови негови измерения,
недокоснати от човешките сетива. Испанският поет Луис де Гонгора – пътник през един от най-дълбоките и тайнствени лесове на поезията – е гледал преди четиристотин години как пъстрите птици кръжат в небето като крилати цитри и ручеят, за да ги послуша, вдига край всяко камъче по бързеите бели уши от пяна. Или очите му са се възхищавали на прекрасната дева, която с двете слънца на гърдите си може да разтопи снеговете на Норвегия и с ръцете си да направи бисерна черна Етиопия…
Ония, които не са дарени с дълбоко зрение, се плашат от
непроницаемостта на такава гора, вървят само през храстите на
нейните покрайнини, защото се боят, че няма да се изтръгнат от
плена на лабиринтите ѝ, а дарените с душата на Одисей приемат
риска да я пребродят и привидният мрак на нейните пътища им
разкрива тайни, до които могат да се докоснат само най-възвишените духом. Има не само пътници, но и цели епохи, чийто поглед трудно прониква в кръжащите мъглявини на поезията. Луис де Гонгора умира в Кордова самотен, забравен, неразбран, когато “лекомисленият и галантен Мадрид”, според думите на Лорка, се развлича с комедиите на неговия съвременник Лопе де Вега. Поетът умира със спомена за пастирите, “чиито бради са корави и бодливи като дъбови листа”. И трябва няколко столетия да минат по тревата над неговия гроб, за да дойде часът, когато ручеят ще вдигне отново своите бели уши от пяна и ще чуе по земята стъпките на поета от Кордова, възкресен от признанието на едно друго време.
И в поезията, както в живота, има два пътя – към удоволствията от славата приживе или към мъчителните мигове на изпитанието. Кой път да бъде избран от по-мъдрия?
Пред оголелия хълм, с няколко дървета само, през които прозира
пепеляво небе и нищо друго, аз предпочитам сепващата тайнственост на гората, с която сравних поезията. Обичам стиховете, по които като по клони пъстреят птици, под чийто полет е преминал животът ми досега, или се люлеят странни феникси с опашки-лири, на които свири вятърът. Тия птици не са мимолетна украса на гората. Те са символи на вечната светлина и на полета. Те учат листата да се вдигат към безкрая, за да преодоляват есен пространството между мелодиите на небето и гробовното мълчание на пръстта. Тия феникси се раждат в душата на поета и излитат из нея, прогаряйки я със своите пламъци.
Печална е участта на ония, които населяват такава гора с
препарирани птици.