На милите ми родители – с благодарност, че ми отвориха прозореца към по-добрата половина на Света
ТОВА СА ТЕ. Всички живи същества, затворени в този откъснат от света неправилен “трапец”. Доколкото си спомня – макар и смътно – фигура от един от най-досадните му уроци по геометрия. Защо точно сега се сети за трапеца на Сърбаков – даскала по математиките?!..
“Извънземното” – по-късно и сам ще се убеди в определението за “щабара” с трите “болта”, все жаргони, които използуват в разговорите помежду си, скришно от началниците – в случая началник щаба, с три звезди, сиреч полковник. Очертава с поолющената лакирана показалка неговия район в секретната карта, през който пиле не трябва да прехвръкне. Това не го казва, ама то се подразбира и той си го помисля.
…Сърбаков за трети път го пита за трапеца – убийствен въпрос. Не се сеща нито за определението, нито дори дали въобще го е чел. Стиска палец в шепата до червено, както прави на зъболекарския стол – срещу острата болка от машинката, но това, както там, така и тук, пред черната дъска, не помага. Не отговаря. Което означава – ще се видим на матура лятос…
Тук, обаче, “на края на света” – на границата, ще минат без матура.
НАЙ-ВАЖЕН, пак според началството, е Той. Всички знаят, че зад това “Той” стои всеки един от тях, т.е. всичките, но взети поотделно командири на застави. Всеки един от тях отговаря – точно така, отговаря – за всяко живо същество в неговия си “трапец”. С живота си. И това не го казва, ама и това си го знаят, казвал го е на предишни съвещания, затова днес го пропуска. Събрали са се в клуба – просторна, с много прозорци светла зала в новопостроеното ниско здание в долната част на казармения район. “По-добре мъртъв в боя, отколкото жив на разбора!” Шегуват се, ама те си знаят какво им е отвътре.
Говори кратко. С дълги паузи. Звукът достига до тях със закъснение – приглушен, но категоричен, задължаващ. Очите му едва се виждат – някак неподвижни на неестествено мургавото му, с изпити скули и строго изсечени черти лице: матови, далечни, непостижими. “Извънземното”, така го знаят от край време, но никой не може да каже кой и кога го е “обезсмъртил” с това име; всички, дори старите пушки и щабните офицери, треперят от него.
Дали някога, след години, все едно след колко, ще застане на неговото място? При тази мисъл потръпва, свива се целия на мястото си като при самоотбрана. Бързо прогонва и тази мисъл от главата си, като нещо нежелано, далечно, нереално. Служба! И точно в този миг, когато се опитва да се отърве от натрапчивата мисъл, в същия този миг го чува да казва: “Точно така, както вие днес, преди много години, седях зад тези маси и попивах всяка дума на моя командир!” Чете му мислите, минава мълниеносно през ума му. И се опитва скришом, без да се издава, да проследи погледа му от своето “скривалище”. Винаги сяда на последните редове, малко вдясно от катедрата, в по-тъмната част на клуба, откъм стената без прозорци. Какво да му стои пред погледа, все намира някоя нередност да те скастри. Дали не го е разкрил…
ПО-ТЪПО НЕЩО от събранията не е срещал и не познава. Особено когато трябва да се изказва. Все за това са им разправиите с щаба. Не можело без това, казват, така трябва, защото…Даже не ги слуша какво точно е това “защото”, всеки път все за него е разправията по телефона. И сега същото. И още нещо този път. Цял генерал щял да дойде, специално за събранието. Генерал при тях? На другия край на света и още по-нататък, както обичат да се шегуват. Замълчава. После изведнъж му се стори и малко страшно. Генерал. Не му се вярва, ама и то е възможно, така че стягай се, командирино!
АМА ПОСРЕЩАНЕ му направиха! Като се сети за това и го напушва смях. Всички тогава едва сдържаха смеха си, на кой да му мине през ума дори, че точно в този момент ще се случи…
Лъскаха заставата цяла седмица, старшината беше пощурял. Върви подир войската и а е видял прах на пръста си – заядливо прокарва показалеца си по шкафове, маси и столове, където ще е събранието и като ударен от ток отскача назад. “К’во е т’ва…А? К’во? К’во?” “Квакаше” с мазния си гласец, сякаш някой може да отговори на такъв въпрос. От това тръгна и прякора му – “мазния”, заради гласа му, но и заради умението винаги да се докара пред началството, все намира с какво – изобретателен е. Пък и на заставата това си е неписано правило – всеки според “заслугите” си получава, макар и неофициално, нефигуриращ в списъците на личния състав и служебните животни прякор. “Чирпака”, “Фъшкията”, “Морето”…
Та за случката. Пак го надува смях.
ВОЙСКАТА ПОСТРОЕНА, плацът излъскан, районът свети от чистота; момчетата изпънати като тръстики в зелените си летни униформи. Тъкмо тръгва със строева крачка да докладва и шопарът Гошо (това неофициално, в списъците на служебните животни са изброени само кучетата, конете, катърите и двата работни вола, с които оряха полосата) беше възкачил победоносно свинята Марийка (автентичното й име, пак според войнишкия фолклор) в мъжествен и кавалерски опит да я направи щастлива…
Криво-ляво се справят и с тази неочаквано възникнала ситуация. Старшината, разбира се, че той, как ще пропусне щастливия случай пръв да влезе в полезрението на височайшето началство, се спуска към “баталната” сцена, размахва отчаяно ръце в опита си да привлече вниманието към себе си, да прикрие “позора”.
И още преди да е отминало напълно възникналото напрежение от разигралата се комична случка, още преди да е отправил репетирания тия дни доклад, капитанът е изправен пред друга голяма изненада. Генералът, който вече е слязъл от “газката” (“Дано не е видял неразборията”) и търпеливо чака в далечния край на плаца доклада на командира, е същият онзи строен военен от албума с историята на заставата им – тогава също капитан, точно като него днес. Не може да скрие смущението от неочакваната среща.
Същата изправена стойка, същите малко приведени напред рамене, сякаш се готви да скочи и най-накрая – същите спокойни, излъчващи доверие очи. Да, той е, не греши. Погледите им се срещат за миг, но това е достатъчно изведнъж да се почувствуват близки. Двама капитани – командири на същата тази, тяхната застава, макар и разделени от годините. Като стари приятели, които се срещат на перона на някоя далечна гара след дълги години раздяла.
ВСИЧКО СЕ СЛУЧВА, както е планирано. Нищо изключително. Изненадата идва точно оттам, откъдето най-малко я очаква. Войската се строява за обяд, все така тихичко, но оживено шушукайки помежду си – изгладнели са. И когато строят се отправя към столовата, неочаквано за самия него, генералът “взима” бързо десетината стъпъла и влиза след тях в столовата. Не го очаква, не са говорили за обяда, но бързо оценява обстановката и се озовава за секунди във войнишката столова.
Посреща го с въпрос:
“ Къде ще седнем, командир?” Този път очаква въпроса и отговаря без забавяне:
“Мислех в гостната…” – Генералът не го дочаква да завърши и като посочва най-близката маса, до вратата, на която са седнали две от новите момчета, отсича:
“Да седнем тук!”
Скачат като ужилени, на което генералът се усмихва топло и без да чака да премине смущението им, спокойно казва:
”Какво наскачахте? Да няма нарушение на границата?” – Посочва към местата им и високо, за да го чуят всички, казва:
”Сядайте! Пред войнишкия хляб и редникът, и генералът са равни.”
“ТИ ОТ КОГА не си виждал жена си?” – Изтрещява като изстрел до ухото му.
Това пък какво е! Най-малко е очаквал такъв въпрос.
Седят в канцеларията, един срещу друг на очуканото потъмняло от времето бюро. Омълчали са се, всеки със своите мисли.
“Отдавна…” – Отронва едва чуто.
“Колко отдавна?” – Настоява генералът, не го изпуска от очи. Ама това наместо да го смути, му дава кураж. Знае, че когато човек те гледа в очите, няма значение кой е, какъв е, няма да те предаде. И той, без да се притеснява вече от червените лампази на генералската униформа, набрал кураж, отговаря:
“Става месец вече…Заместникът – в отпуск, изпити, проверки…Има време и за жена, и за деца, и за почивка!” – На това място се опитва да се усмихне, ама усмивката му излиза кисела.
Без да изчаква края на ученическото му обяснение, генералът съвсем по военному се разпорежда:
“Дай книгата за нарядите! Двамата ще планираме охраната на границата за следващото денонощие. След това се качвай на коня. Твоите те чакат долу, в града и ще ти се зарадват. Утре вечер те искам обратно. До тогава аз съм командира тук.”
Последните му думи го объркват съвсем.
БАБУВАЛ НА ПЪРВОРОДНАТА си дъщеря – така разправят. Какво ли са преживели в ония години – всичко на гръб, с коне и с каруци… Опитва се да си го представи сега, когато кончето ситни надолу по каменистата пътека към Владово дере; морза на копитата го ободрява, избистря мислите му. Радостта от това, че само след по-малко от час ще бъде у дома, при своите, пърха в гърдите му. Каква лекота от свежия въздух в планината! Дишай!..
Сръчква го рязко в хълбоците. Струва му се, че Бук, неговият кон, днес е разсеян, стъпва някак забавено, неуверено; често се препъва в по-едрите камъни, осеяли пътя. Едва ли е така, просто винаги, когато дълго време не е бил при своите долу, в градчето, е малко неспокоен, нервен, припрян. Иска му се ниските, разкривени сякаш от годините “митични” къщи колкото се може по-скоро да изскочат зад последния завой на криволичещия над разпенилата се в ниското река селски път.
Поглежда през рамо в ниското. Водите на планинската река хвърлят медени отблясъци от все по-ниско навеждащото се над хоризонта слънце – шумни, пенливи, препускащи лудо в обратна посока. От това на него му се струва, че невидими сили го връщат назад, че го забавят, преко желанието му да стигне в къщи колкото се може по-бързо, да има повече време за своите. В къщи… При своите…
Едва забележима усмивка озарява лицето му. Още щом се покаже на вратата, скачат дружно. Викове, радости. И чакат да им каже – и на двамата: “Брей, колко сте пораснали!” Момчета, лудетини. Не им се сърди. Нека лудуват, как иначе да пораснат. Първите светлинки откъм Рудника засилват още повече желанието му да бърза. И отново се връща към далечното време на другия капитан, сега вече генерал, който тази нощ го замества горе. Как ли точно е станало това с раждането, отново се опитва да си го представи.
СЪЩОТО МЯСТО, същият каменист, поизровен от пороите път, същото конче…Засмя се на себе си… Не може да е същото конче, някое друго е било. Каручката трополи с металните обръчи по камънака, хрущят малките камъчета под товара й, сякаш газят костенурки; войничето дърпа често и припряно поводите, подканва животното да побърза – родилката не може да чака…И се случва. Тук, насред селския път. Спират. Войничето слиза от капрата, връзва поводите надве-натри – закъде бърза, с какво може да помогне сега! Пристъпва смутено край каруцата, търси погледа на командира. Крие очи в ръкава, хваща го срам, че е свидетел на това, всичко става пред очите му, на крачка от…Командирът прави нещо горе в каруцата, надвесил се е над родилката, вижда широкия му гръб, който се мести ту на едната, ту на другата страна. Спира за миг… Защо спира, нещо лошо ли става? После отново мускулите раздвижват лятната му куртка, потъмняла цялата на широкия му гръб. Изпотен е. В един момент му се сторва, че има и петна от кръв. Защо кръв? Откъде тази кръв? От потта е, горещо е, средата на лятото – идва спасението. Добре че е така, ами ако е зима!..
И момиченцето – тяхното момиченце, на командира, ама и на тях всичките в заставата, идва, ражда се! Това е нейният час и никой не може, няма сили да го промени. Малката мораво червена топка се свива в приготвените набързо чаршафи. Нямат много време за помайване, всичко се случва някак бързо, изведнъж и неочаквано. Новият живот е тръгнал и чакане, връщане назад не може да има…
Ева. Това е името й. Първородната дъщеря на командира й Мария, жена му. Как ли изглежда днес Ева? А Мария? Къде са, какво правят? Като се върне утре вечер ще го попита, по човешки, какво лошо или нередно има в това.
ТОЗИ СПОМЕН за случката с раждането на Ева винаги му се е струвал странен, нереален. До днес. Сега, когато се срещна с генерала тук, на същата застава, от която е тръгнала и неговата служба, когато успя да почувства неговата доброта и благородство – във всяка негова дума, на всяка крачка и особено това с неговото слизане при своите в градчето, докато горе, на границата, той носи службата, почувствува с цялото си същество, с всяка своя клетка, че е станало точно така, както го разказват.
Всичко сякаш е пред очите му и няма, ама наистина няма нищо по-реално от това.
Същият път, същата река, сякаш дочува трополенето на каручката по разпилените наоколо камъни, кончето…Да, и кончето! Колко му е благодарен той на Бук. Днес. Заради това, че сякаш разбрал неспокойството му усили ход в тъмното. Дори и заради онова другото конче – преди години, с каручката, в която се роди дъщерята на командира Ева. В същия този откъснат от света “трапец”.
На края на света и още по-нататък!
Не проплака ли някой в този миг? Наблизо джафна лисиче…
ГЕНЕРАЛЪТ си тръгва. Както неочаквано се появи на портала предния ден – тогава дори им се стори някак прекалено строг, студен, далечен – колко измамно е било тогава това усещане, така и днес – някак си изведнъж.
Без суета и без дълго сбогуване…
