Ада Митрани завършва Художествената Академия през 1979 г., специалност илюстрация и оформление на книгата. Тя бързо става търсен илюстратор на детски книжки и на поезия за деца и за възрастни. Нейни илюстрации печелият награди на международни конкурси и биеналета. Паралелно с това, Ада
се установява като един от най-известните графици на 80-те години в България. Нейни литографии и офорти печелят множество награди на конкурси и биеналета. През 1986 г. тя се изселва в Америка, където живее до този момент. В Америка, тя продължава да рисува – става илюстратор на седмичен вестник в Минеаполис, получава грант и прави изложби, като същевременно отглежда двете си момченца. Десет години след установяването си в Америка, Ада прави голяма изложба в музея на изкуство в Северна Дакота, и завършва илюстрациите на поезия от Александър Шурбанов. От този момент нататък, Ада се превъплъщава: завършва американско право, работи като юрист в голяма петролна компания в Оклахома, и в частна практика. В момента, тя е съдебен адвокат в Министерството на Енергетиката във Вашингтон.
ЗМИЯ И БАЯЧКА
Аз съм в Синеморец, малкото градче на Черно Море, което преди 1989-та беше недостъпно за нас, простолюдието. Може и за други да е било недостъпно – критерият не беше „простолюдие“. А и аз, като интегрална част от интелигенцията, съвсем не можех да мина за простолюдие. Критерият за непристъпност беше неговата близост до границата с Турция и опасността от незаконно пресичане на границата. Но сега е 2017-та и този критерий е вече безсмислен. Синеморец е с отворени врати, и аз, пословично предпазлива към обстановки, които предполагат мокрене и добиване на тен, реших да се транспортирам до Синеморец за 3 дни максимум, още повече че щях да пътувам с най-добрата си приятелка, Силвия.
Първата грешка, която допуснах е, че реших да пътуваме с автобус, вместо с кола под наем. Кой знае защо прецених, че е по-сигурно човек да се довери на българските шофьори на автобуси вместо на собствените си умения. Да пътуваш с автобус в България си е приключение само по себе си. Забрави за правила за движение и поведние. Табели в автобуса авторитарно ти нареждат да не пушиш, но това не важи за шофьора; да не говориш на шофьора (предполага се за да не се разсейва), но това, отново, не важи ако той съзнателно иска да се разсее; знаци за oграничение на скоростта по шосетата се третират като препоръки; разстоянието между автобуса и колата пред него е символично; ако някому се наложи да ползва тоалетна в участък, непредвиден за тази цел, му се казва направо – стискай, да си мислил по-рано.
Когато наближихме бившия Мичурин (май сега се води Царево), беше вече тъмно. Там се надявахме да ни чака такси за Синеморец. Аз в Мичурин не съм била от 35 години, така че не бих могла да разпозная нищо, а камо ли да знам къде му е автогарата. До този момент, автобусът влизаше във всеки град и спираше на нещо, което те води до мисълта, че това е автогара, или поне спирка. Но в Мичурин автобусът спря на пътя, малко след изхода от главното шосе. Това беше едно безлюдно и слабо осветено място и, по каквито и да било критерии, не можеше да мине за автогара. И съответно, ние със Силвия не слязохме. Веднага след това, автобусът обърна и се отправи към главното шосе, с идеята да тръгне по обратния път. Ние със Силвия се развикахме, че трябва да слезем.
Не мога да ви опиша колко калай изядохме от шофьора. Той избълва всеки гущер който му беше на върха на езика. „Вие сте по-тъпи от циганки, бе! Къде блеете, заспали путки, да ви еба мамата. Заради вас ни е срам от чужденците. Аз да не съм ви такси. Като не знаете къде да слизате, къде сте тръгнали.“ Това последното беше в отговор на моето оправдание, че никога не съм била в Мичурин (той не можеше да знае дали това е истина) и че това не е автогара. Но като се замисля, едва ли не съм му благодарна, че все пак спря и ни разреши да слезем. В такива случаи се успокояваш, че е можело да бъде и по-зле.
До тук добре, нали? Успяхме да се доберем до Синеморец по живо по здра во, макар и изтощени. Мъжът на Силвия – Жорж („галено“ от Георги) – гуляеше с приятели в ресторант, по-точно с Тео и жена му, и веднага ни уреди хапване. Тук му е мястото да кажа, че всички специално споменати до този момент, с изключение на шофьора на автобуса, са хора на изкуството – художници, музиканти. Дори и аз съм художник, макар че вече от години съм нещо, което може да мине за противоположност на художник – съдебен адвокат. Но по образование и практика през първата половина на живота ми, аз съм си съвсем очевиден художник. Очевиден, защото и по вид го докарвам.
Синеморец, честно казано, ме разочарова. Няма да кажа че е зле, но като си живял с мисълта, че нещо е забранено, ти си го представяш като най-привлекателното място, а то си е едно село, с нищо и никаква архитектура (дори употребата на тази дума е пресилена), и каменисти брегове. Не че на мене ми пука – аз така или иначе нямах намерение да ходя на плаж. Единственото приятно за окото нещо в Синеморец беше барът на дъщерите на Силвия. Едно шарено петно на хълм, с изглед към морето. Там се изсипваше елитът на курортистите в Синеморец. Де кой има да видиш, неминуемо ще е там. Аз пък и не пия алкохол (дълга история – не ми се обяснява сега), така че най-вече го оцених този бар по пладне, когато всичките му пъстри краски изпъкваха на фона на синьото море.
Като алергична към слънце (в буквален смисъл) и със страх от вода и медузи, аз си прекарвах времето в сиести и в очакване на вечерите в някой от трите ресторанта в селото. Силвия ходеше на някакви скали, които очевидно неудържимо я привличаха. Ние бяхме всички в един малък хотел – аз един етаж над Силвия и Жорж. След една сиеста, от моя балкон ми се стори че чух нейния глас – значи се е върнала от скалите и говори, вероятно, по телефона. Запътих към техния апартамент, почуках, но нямаше отговор. Вратата не беше заключена и аз влязох. Ни помен от Силвия. Плахо се приближих до спалнята и надникнах. Там беше Жорж, проснат на леглото по гръб, в дълбок сън. Ако очаквате да чуете нещо сексуално – ще ви разочаровам. Първата ми мисъл беше доста ужасна – реших, че ако някога ми се прииска да го убия, ей това би било най-удачния момент. Всеки има добрата възможност да влезе (не е заключено) и поне да го обере, но и къде по-лошо. А пък аз дори нямам мотив. За какво ще ми е да го убивам. Изобщо няма да ме заподозрят, а и отпечатаците ми са лесно обясними – била съм в тяхната стая вече няколко пъти. Друг е въпросът, че аз бях неподготвена в този момент – нямах с какво да го убия. Дори се огледах да видя дали, ако пък наистина съм решила да убивам някого, ще намеря накой солиден нож да лежи на тезгяха. Но в този момент, това си беше само теоретическо упражнение. И за да съм съвсем сигурна в това, споделих мислите си с Силвия в SMS, при което моето алиби и липса на мотиви се изпариха и бях принудена да зарежа всякакви подобни планове, макар и да са били само на теория. После със Силвия споделихме това с компанията приятели, но кой знае защо само на нас двете ни се виждаше смешно.
Планът беше да пътувам обратно за София с моя добър приятел Васко, жена му Дени и тяхна приятелка Ася, с колата на Васко. Те бяха на други любими скали – тези до селището Варвара. Аз и Силвия вече ги бяхме посетили в деня преди тръгването. Доста безлюдно място – с пълно основание, според мен – но явно на хората това им допада. Там ходят предимно художници – навик от край време, когато по тия места върлуваше Морският Клуб, една комуна от Художествената Академия. Сега, освен Васко и компания и аз и Силвия, там се мъдреше и един мъж на средна възраст, дибидюс гол. Те и другите бяха голи, но не дибидюс. Васко беше доста повит с разни чарвафи, шапки и тям подобни, защото той, като и аз, изгаря лесно. Той се придвижваше предпазливо от едно сенчесто място на друго като римски император, с развяващи се около него „тоги“ и с патерици, наподобяващи жезли. Васко е с патерици, защото на някакви си други скали – в Португалия – си счупил много лошо крака. Скалите са опасно нещо и не особено гостоприемно. А и на скалите край Варвара всички, освен Ася, бяха художници.
Изведнъж ни в клин ни в ръкав, дибидюс голият художник сподели с нас, че беше ходил до Мичурин, където, по съвет на друг художник (аман!), беше посетил една баячка. Това възбуди голям интерес у останалите, които, верни на характеристиката на българските интелектуалци, бяха любители, ако не и разпространители, на окулта, в най-широкия смисъл на думата. Въпросният мъж беше отишъл подготвен – казано му било да занесе олово, че било необходимо за баенето. Той беше доволен от преживяването си – явно смяташе, че му е свършило работа (и че определено е имал нужда), но разбира се не би могло да има доказателства за това, ако изобщо може да има, толкова рано – това не е било гледачка, както Ванга, да ти познае нещо и да те смае, а баячка – да пропъди лошото в живота ти. Да си призная, аз не бях правила разлика до този момент – баячка, гледачка, все тая – но се замислих, че тези „професии“ очевидно имат различно приложение. Ако някой ме попиташе какво бих предпочела да съм, със сигурност бих си избрала баячка – къде по-лесно ми се вижда. От баячката разговорът премина без никакви трудности към зодии, не по-малко любима тема на художници, писатели и актьори. Тогава стана толкова „научно“ че аз само можех да слушам с изумление. Тонът на разговора беше като между специалисти по психология. Силвия, която ходи на курсове по астрология, прочете лекция по темата, а голият мъж клатеше разбиращо глава. Не знам дали другите схванаха научните обяснения за ефекта на звездните тела, но със сигурност се отнесоха с голям респект към науката астрология и към баенето, като към природно явление. В този момент, ми се стори, напълно основателно, че аз съм от Марс, а те са си местни.
След визитата ми във Варвара, уговорката беше аз да отида пак там – на скалите – на другия ден, от където да тръгнем за София с Васко и компания. Аз ценя точността и бях там навреме – някъде към 11 сутринта, с идеята да спрем в Созопол, където Дени да вземе някакви пари от продадени нейни бижута (нали е художничка!). Но разбира се, настъпи едно мотане, събиране на багажи по скалите, последно цамбуркане във водата и какво ли не още, така че стартът се позабави. Тъй като Васко е с патерици, те ми се довериха да шофирам, което беще най-рационалното им решение този ден, както ще се уверите сами. Колата, вид комби, беше натоварена с какво ли не, включително и щайги с домати и праскови. Настанихме се – аз на волана, Ася до мен, а Васко и Дени отзад. И потеглихме за Созопол в бодро разполжение на духа.
С изненадващо единонушие (с изключение на мене) се прие решението да се посети баячката в Мичурин. Според предварителните данни, баячката щеше да лее куршум, което май е едно и също като леене на олово, но аз и в двете не съм специалист, така че на мене не може да се разчита за пояснение. Възникна въпросът – откъде да се набави олово? Ако на мене ми дойде такава задача до главата, сигурно доста ще се затрудня – откъде да знам къде се продава олово или куршуми в някакво малко градче по крайбрежието. Но това е вероятно защото аз нямам никаква практика с баячки. Моите спътници нямаха този проблем. Те знаеха точно къде да намерят необходимото олово – в магазина за рибарски принадлежности. Техният проблем беще друг – имаха много малко пари, а трябваше да се яде, да се купува евентуално бензин, и да се платят поне по 20 лева на човек на баячката, по препоръка на голия художник и нейн редовен клиент.
Аз разбира се имах пари (нали съм адвокат), но реших, че да им дам пари за да ходят по баячки е в разрез с принципите ми. По този начин щях да подпомагам окултизма в България, вместо да се боря против него. И им заявих – не ви давам пари за баячка. Хем се почувствах като една гаднярка, хем до известна степен горда с принципите си. Те броиха, броиха парите си, заделиха по 20 лева за баячката и нещо за обяд и спряхме да купят оловото. Купиха три доста солидни парчета олово – във формата на едри капки – които предполагам се ползват за тежести при риболов. Малко им завидях че са притежатели на тези красиви оловни форми. Те имаха и адреса на баячката – бяха подготвени, което показва, че спонтанното решение да я посетят далеч не е било спонтанно.
Ако си мислите, че къщата на една баячка по някакъв начин издава факта, че там се помещава нещо извънредно, лъжете се. Не че има някакво значение, но къщата се оказа близо до онова паметно място, на което автобусът ни беше свалил преди три дни. Някаква фамилиарност изпитах. Иначе, най-обикновена селска къща, с типичната асма с висящи тъмни гроздове, и дежурната под нея маса, постлана с мушама. Никой не се мяркаше наоколо. Накъдето и да погледнеш – тишина и спокойствие. Както се казва – ленив следобед. Плахо отворихме вратата на къщата – никой по тези краища не се заключва – и след известно лутане в тъмния коридор открихме в една стая стара баба, заспала на миндера. Това ще да е баячката – като спящата красавица, но на 90 години.
Мислех си, че в интерес на експедитивността – нали трябваше и в Созопол да спираме – ще се откажат от баячката, но се излъгах. Тя им беше толкова близка и достижима в този момент (с ръка можеше да я пипне човек), че алтернативата да си тръгнат без да се възползват от нейните услуги изобщо не биде дискутирана. Отидохме да обядваме докато тя се наспи.
По време на обяда се поведе интересен разговор. Стана ясно (не че съм се съмнявала), че само аз в тази компания се отнасям със съмнение към баячки, гледачки, суеверия, зодии и мистични съвпадения. Васко не веднъж се е опитвал да ме вербува, макар че съзнава безсмислеността на опитите си и не си дава много зор. Това е защото аз дори не крия скептицизма си и не се отнасям с необходимото уважение към неговите идеи за някаква загадъчна чувствителност и духовност, към която би трябвало – като човек на изкуството – да се стремя. Той обикновенно завършва с възклицанието „Ех, Ада, Ада, защо си толкова рационална!“ В това се крие и леко съжаление, че ето на, един интелигентен човек като мене, изпуска много от живота, несъмнено по-богат от този, който се подчинява на известните ни (и досадни) закони на физиката, примерно. Един вид, ако си отворя очите и ума, ще се сблъскам с къде по-интересни събития от тези, които имат някакво логическо обяснение. Васко и Дени изобщо не се съмняваха, че баячка (ако е кадърна) може да те излекува от тежка болест, или най-малкото, да ти донесе късмет. Ася беше малко по-резервирана, като плахо хвърляше поглед към мене, за да види моята реакция преди да продължи да си дава мнението.
На въпроса ми какви са доказателствата за ефективността на една гледачка или баячка, те разпалено ми разказаха за един апартамент, който се опитвали да датат под наем, но все не намирали наематели докато не а се допитали до един свещеник, техен личен приятел (това е важно, защото, един вид, може да му се вярва). Свещеникът посетил апартамента и го осветил, или, по-точно казано, го окадил. Той много добре си знаел работата и дори се качил на стол за да освети местата над долапите в кухнята. И не щеш ли, там отгоре, където никой обикновено не стига с ръка, намерил един кичур коса, вързан с връвчица. Веднага се досетил (той ли няма да се досети?), че това е било причината за несполуките с този апартамент. Апартаментът е бил прокълнат, чумосан, или нарочен, от кого, не е ясно, но някой, който си е поставил за цел да направи апартамент нерентабилен. Но ако се замислиш кой, аджеба, ще да е този човек, който хем има достъп до апартамента, хем има интерес той да не се даде под наем? А и как да не повярваш на очите си – виждаш снопчето коса и се доверявашна свещеника. И какво мислите, само два дни след това кадене се намерили наематели. Е, какво по-голямо доказателство, ме питат те. Моите доводи, че свещеника сам може да е донесъл косата (и той има нужда от успехи, които да изтъкне в резюмето си), или, че намирането на наематели само след два дни навярно е било чиста случайност, никак не им звучаха убедително. Това, че апартаментът е чудесен и е на пъпа на София, би трябвало само по себе си да подскаже, че никак няма да е чудно ако един ден се намерят наематели, но в този случай това беше изтълкувано обратно – като не е чудно да се намерят, защо не стана без свещеник. Съгласих се, че всичко това е въпрос на вяра, но че на мене ще ми трябват доста по-непоклатими доказателства, и съвсем не само от един случай.
Добрахме се отново до къщата на баячката. Тя се беше наспала и се появи бодра в двора. Бързо даде инструкции – необходими са по една бутилка вода на всеки. „А оловото?“ попита Дени. „Оловото не ми трябва,“ рече бабата. Явно я мързеше да лее олово след сиеста. Каза че всякакаъв метал – като пръстен или часовник – става. Жените имаха пръстени, но Васко нямаше. „Не е проблем,“ каза бабата, „и с мобилен телефон става.“ Аз, която нямаше да се ползвам от услугите й, леко се загрижих за протокола – нали уж щеше да се лее олово, нали само преди един ден голият художник е бил при нея и е носил олово? От къде се взе тази ноншалантност – няма нужда от олово, че на всичкото отгоре може и с телефон? Та той дори не е от метал! Но веднъж повярваш ли, много трудно е да поддържаш някакво ниво на разум. Вече всичко друго може да е необяснимо (и съответно – всичко е възможно) и всякаква логика е излишна.
Ася изтича да купи три бутилки вода (вероятно с последните 3 лева които имаха). След това, събитията се развиха бързо. Всеки един от тях влизаше в стаята на бабата по за 5 минути. Значи, баенето е елементарна работа. Топи се един нож, който си лежи там на масата – вероятно от обяда на бабата – в бутилката вода, като пръстена или телефона са в близост (или може би в ръката на жертвата) и бабата плещи нещо – бае – безсмислено и неразбираемо. След индивидуалното баене, тя даде инснтрукции на тримата си клиенти за 2-3 седмици напред: по една глътка от водата сутрин и вечер и няколко капки по гърдите и врата на ключови места. А пръстените и телефона – под възглавницата нощно време. Ако водата се свърши по-бързо, може да се долее от чешмата. Това почти ме възмути – ами поне някакъв етикет на баячество не се ли спазва в тази държава? Да се долива с небаяна вода и да се разрежда баяната? Но не казах нищо. За тези 15-20 минути бабата получи 60 лева, но в нейна чест трябва да кажа, че тя не поиска нищо. Заплащането беше напълно доброволно. Това беше цялото баенето. Да не мислите че някой беше недоволен? Нищо подобно.
Най-сетне се запътихме за Созопол. Крайно време беше. По пътя Дени извика внезапно – нещо й минало по крака. Спряхме колата да видим какво има. Васко намери един гигантски и добре охранен скакалец – очевидно той ще е минал по крака й. Беше безцеремонно изхвърлен от колата. В Созопол седнахме да ядем сладолед, докато Дени си диреше парите от бижутата. Потеглихме отново на път – вече беше късен следобед. Точно преди да се качим на магистралата от Бургас към София, Дени пак изпищя – нещо определено й полазило по крака. Тя беше убедена че не е скакалец. Мисля че дори изказа подозрението си: змия. Това вся голям ужас у мене. Аз не понасям медузи, жаби и змии – всички те са меки, мокри и слузести (поне по моя преценка) и не искам никога да имам нищо общо с тях. Спрях колата моментално, под магистралата. Излязохме всички и се разтършувахме предпазливо. В същност, аз не тършувах. Само седях на 3 метра разстояние и гледах да не би змията да скочи от колата без да я забележим. След 5 минути си дадохме сметка, че ще трябва да извадим всичкия багаж, за да може да се направи щателна проверка, а това нямаше как да стане под магистралата. За мой най-голям ужас, трябваше да се качим в колата и да се отбием по местен път. Това бяха най-дългите 2 минути в живота ми.
Спряхме на един местен път – никакво движение. Трескаво извадихме всичкия багаж – сега ми се видя още повече. Чанти, куфари, щайги, пликове. Васко се опита да действа стратегически – сложи две от нас да следят какво става в купето на колата – в смисъл, да не би змията да се е наместила там, а не в багажника, където се развиваше главното действие. По някое време сме си сменили ролите и той възкликна: ето я змията! Видял я на задната седалка. „Да я убия ли?“ попита той. Не се намери между нас блага душа – взички желаехме смъртта на змията и трескаво поощрихме Васко. Той се зае да я убива с патерицата си, която, както може да се предположи, имаше дебело и плоско окончание. В смисъл, не е като острие на копие, с което да забоде змията, както аз бих искала да си представя. Аз, страх не страх, поисках да видя змията. И наистина, ето я, в дупката от която излиза колана на задната седалка, свита на кълбо – една малка зелена змия от скалите на Варвара. Естествено Васко нищо не постигна с патерицата си, освен да изплаши змията, която изчезна в дупката на колана, но не се появи в празния багажник, към който дупката се предполагаше, че води. Просто изчезна.
Вече се стъмваше и аз серизоно се замислих как и къде ще прекарам тази нощ. Струваше ми се немислимо да съм в една кола със змия за поне 4 часа до София. Мислех дори дали да не звънна на Силвия да дойдат да ме вземат от Синеморец, но пък да зарежа приятелите си и да капитулирам толкова лесно, също не беше вариант. Дени усилено търсеше решения по мобилния си телефон. Тя направи справка по интернет как да се избавиш от змия в колата си. Невероятно, но има предложени отговори и на този въпрос. Като например: сложи прясно убита мишка (един вид – топла) в багажника си, за да примамиш змията. Дени би трябвало също да потърси в интернет как да се сдобие човек с топъл труп на мишка край шосето, но кой знае защо не го стори. Ася пък звъня и на спешни услуги. Те не можаха да дадат съвет, но проявиха съчувствие. Аз изказах подозрението, че баячката не си е свършила работата добре (баенето е довело до обратен ефект), но другите бяха сигурни, че змията е от скалите на Варвара, влязла в ръчната чанта на Даниела. Интересно е, че точно в този момент избраха най-логичното обяснение.
На Васко пък му дойде гениална мисъл да омая змията със свирене на флейта. Измъкна една блок-флейта от багажа си, и, застанал на 5 метра от колата, взе да свири. Казвам му: първо, това не ти е кобра, че да й свириш, и второ, тя няма да скочи като тигър от багажника, че да седиш на 5 метра разстояние и тя да се напряга да те слуша. Ако искаш ефект, застани до багажника. Той дори не свиреше някаква мелодия, а просто безразборно си мърдаше пръстите по дупките на флейтата. Мисля, че никоя змия няма да си подаде носа да види от къде идва този шум. В последствие се оказа, че змиите нямали уши, и не може да се каже, че имат слух, но че можели да чувстват някакви вибрации. Но дори и без тази информация, свиренето на блок-флейта за примамка на едно малко зелено Варварско змийче ми се виждаше кауза пердута. Очевидно Васко беше на друго мнение. Не се раздели лесно с флейтата.
Разбра се, че скоро щеше да се стъмни, а помощ от никъде не идеше. Аз взех решение: ще покрием задните седалки с одеала така че ако змията реши да влезе отново в купето (предположението беше че е в багажника) няма да успее. След като добре опаковахме седалките проверихме най-старателно пода и местата където малка змия можеше да се крие. Като не я видяхме, допуснахме, че е останала барикадирана в багажника. Аз си обух чорапи, за да не съм по сандали докато карам. Мисълта за змия полазваща по крака ми, ме вледеняваше. И надух газта. Все едно, че не бяхме в някакво старо разбичкано комби, а летяхме. Спряхме на една бензиностанция и нарочно седнахме да хапнем нещо като оставихме всички врати на колата отворени, за да може змията да си излезе тихомълком. След само 3 часа си бяхме в София. Не видях как излязох от колата да дам на Васко ключовете да си я кара. Ако беше баячката там щях да я разцелувам, че съм отървала кожата. Преди да се кача в асансьора извадих всичко до едно от ръчната си чанта – да не би змията да се е намърдала там. Не беше. Като казах на майка ми какво съм преживяла, тя изобщо не оцени злощастието, което е можело да ме сполети и буквално се срина от смях.
Така и никога не се разбра къде отиде тази змия. Дори и след подробна уборка на другия ден от Васко и негов приятел. Едно е сигурно: змията, за разлика от феномена баячка, си беше факт. С очите си я видях.
