Мариела Йорданова е част от пишещата общност на Академия „Знание“.
До момента животът ѝ преминава през различни проявления, като всяко от тях ѝ предоставя нова възможност и ѝ дава необходим заряд, за да се приближава все повече до това, което тя самата иска да достигне. Често остава в рутината, уплашена от непознатото, но винаги е знаела, че силата е в предивикателствата, които трябва да се приемат.
Живот
„Не можеш да прекосиш морето, ако седиш на брега и само гледаш вълните“ –
помня тези думи, изречени от дядо ми, когато ме заведе за първи път на риболов. Аз
бях на 10 и именно защото не можех да стоя на брега, приех това за разрешение от него
и скачайки от кея, реших, че ще преплувам света.
Неведнага, но след време осъзнах, че с това си действие, плашейки рибата в
морето, съм оставил най-близките си без нужната храна, за да оцелеят.
След 10 години бях пак на същото място. Стоях и гледах морето. Като че ли бряг
вече нямаше. Исках да скоча отново във вълните, но не можех. Споменът за случилото
се на това място беше така силен, че ме накара да завъртя колелото и да падна за втори
път дълбоко в морето. Трябваше да се намокря, за да усетя, че не съм сам.
Неведнага, но след време разбрах, че с това си действие, прекрачвайки своите
граници, аз реално съм ги напрвил повече.
След още 10 години, когато бях на 30, се върнх на кея. Моята съпруга буташе
инвалидната количка, в която се намирах от вече 20 години. Седейки така на брега, аз
исках да се полюбувам на гледката и морето, но не можех. Чувайки шума на
плискащите се вълни, обаче, аз се хвърлих за трети път в опит да преследвам и надвия
живота.
Неведнага, но след време видях, че с това си действие, аз реално съм обърнал
съдбата.
Бях на 40, когато синът ми ме беше довел на същия кей. Помолих го да ми
опише картината, която вижда пред него, защото от 20 години аз бях и сляп. Опитах
отново да чуя вълните, но не долових нито звук. Това ме уплаши и накара отново да
полетя. Полетът обаче, този път не беше надолу в морето, а към звездите.
Неведнага, но след време научих, че това е бил верният път.
На 60, стоейки на това място, с моята внучка до мен, аз в инвалидна количка,
сляп, вече стар, но и по-мъдър, дочувах отново вълните… защото не, преди 20 години аз
не бях глух, а просто морето в този момент е било спокойно и тихо. Тогава хванах
ръката на детето до мен и тихо, спокойно му казах: „Не можеш да прекосиш морето,
ако седиш на брега и само гледаш вълните… Но трябва да си готова да паднеш
отвисоко, ако се осмелиш да полетиш в облаците“.
Неведнага, но след време узнах, че с моя живот само съм размътил водата.
