Здравка Евтимова представя… Н-н-о-ооо-жът

НЕЛИ ДРАГАНОВА е автор на сборника с разкази и поезия „Щастие без шоколад“. Родена е през 1973 г. и  живее в гр. Попово, област Търговище. По образование е филолог.  Пише поезия отдавна, а проза от  2021 г., когато  се включва като участник в академия „Знание“ . Публикувала е стихове и разкази, както и литературни статии, в различни сборници. Преподава български език и литература вече двайсет и пет години и  е учила  децата на половината град. В момента преподава на ученици от осми, девети, десети и единайсети клас. Нейните възпитаници са изградени личности със сериозни професии и достойно място в живота- адвокати, лекари, фармацевти, собственици на водещи фирми за дронове и софтуер, икономисти, учители, републикански и европейски шампиони по тенис на маса и културизъм.

Н-н-о-ооо-жът

 Ножът лежи на масата. На Кръстовден. Човек носи кръста си всеки ден. И се мъчи да го приеме. Утре е 15 септември. Всички тръгват на училище отново. Семейството се е събрало около масата на вечеря. Бащата е подпийнал, а той като си пийне, става раздразнителен. Майката започва да разтребва чиниите и гледа да не се мярка много пред погледа му, а детето дояжда внимателно едно кюфте. Невена остави посудата в мивката и се подпря на стената, с лице към масата. На Светльо му се стори, че тя стои някак подигравателно и без да се замисли,  грабна ножа от масата и го запрати към нея. Той прелетя през стаята и се удари в стената над лявото рамо на Невена. Тя изпищя, пребледня, но се задържа на краката си. Към нея се спусна детето ѝ, още с вилица в ръка, и се развика:

– Мамо, мамо, добре ли си, мамо!

Сгуши се в нея и сълзите потекоха с облекчение. То щеше да бъде второкласник. И утре щеше да рецитира стихотворение.

 Когато бие първият звънец,
България в училището влиза
под арката на празничен венец
със сплетени коси и бяла риза.

Невена го прегърна с дясната си ръка, а с лявата се наведе и взе ножа, който се търкаляше до крака ѝ. Докога Господ ще я изпитва, като я товари с  този тежък кръст? Колко още щеше да издържи? Омръзна ѝ все да си повтаря, че на всеки кръстът тежи толкова, колкото може да носи. Тя не знаеше дали може още. Чувстваше се на предела.

 Светльо се опитваше да разгадае случилото се и някак не му се отдаваше. Той започна да изтрезнява. Премигна два-три пъти. На стената стоеше издълбан белегът от ножа.

Невена тръгна към вратата на спалнята, като все още стискаше ножа с лявата  ръка, а с другата детето. Лявото е зло, потайно и нетрайно в културата, то е женско, а дясното е добро, светло и хубаво, мъжко. Какво добро и какво мъжко имаше в цялата тази ситуация? Единственият мъж беше жената.

Невена прибра ножа в чекмеджето и започна да говори на детето си, че не трябва да се страхува. Страшното мина. Сега е време да си лягат, защото утре са на училище и двамата.

– Искаш ли да ми кажеш стихотворението ? – попита Невена в опит да отклони тревожните мисли.

Когаааа-то бие пъррр-вият звънец,
Бългааа-рия в училиии-щето влиза
под аррр-ката на празничен венец
със спле-ее–тени коси и бяла ри-ииза.
Днес новото начало влиии-иза в час…

Започна да рецитира детето. Нещо незнайно, неочаквано, но непреодолимо го караше да засича на гласните звукове. Заекването беше факт. И колкото повече се опитваше да произнесе всеки следващ стих, толкова по- отчетливо не се получаваше.

 Тялото на Невена се разтрепери. Какво щеше да прави сега? Как да му помогне? А утре е 15 септември и трябва да каже стихотворението. Само за миг изпита силно желание да вземе отново ножа и да прободе  Светльо. Но това с нищо нямаше да помогне. Да се разправя с него беше още по-безсмислено. Сега пред нея стоеше много по-голям проблем – как да помогне на детето си, какво да направи, че да не позволи тази случка да го смачка. Невена преподаваше в училище и имаше много познати ресурсни учители и логопеди. Тя осъзнаваше, че предстои дълга и упорита борба за отстраняване на заекването. Възможно беше да отнеме дори години. Но трябваше да се надява, че ще успеят, трябваше да окуражава детето си и да го ободрява. Кръстовете за носене се увеличаваха, а тя имаше само себе си и примера, който трябваше да дава.

–           Хайде да си лягаме – каза кротко Невена. – Утре трябва да бъдем бодри и да изглеждаме добре. А ти , ако искаш не казвай стихотворението. Аз ще помоля госпожата да те извини .Ще ѝ кажа, че си се почувствал зле тази вечер и по-добре да не рецитираш.

Детето с благодарност прегърна майка си. То чувстваше, знаеше, че тя ще му помогне. Просто трябва да я слуша. Любовта между двамата се удвояваше и утрояваше, защото мястото на третия зееше безпощадно празно. Той щеше да носи кръста си сам и самотен.

Невена и синът ѝ си легнаха. Детето заспа почти моментално, изтощено от всичко преживяно. Майката се взираше в тавана на спалнята и си спомняше мили случки от младостта си, от любовта си към Светльо. Питаше се какво се случи, че той се промени толкова много. Какво добро можеше да види от него синът му и дали беше длъжна да търпи всичко това? Отдавна не се интересуваше какво ще кажат хората. Те в малкия град винаги ще намерят какво да кажат.  На някои от тях кръстът ѝ им изглеждаше като ярка звезда коледна. Ама за нея си беше разпятие. И какво, ако кротко го предаде в наследство на сина си? Тя трябваше да намери изход от ситуацията заради детето и заради себе си. От опит знаеше, че да се обажда на фондации, които се занимават със защита от насилие над жени и деца, полза нямаше. Те имаха структури на територията на големите градове, а до малките все още нямаха достъп. Ако подаде жалба в полицията, със сигурност полицаят щеше да е приятел или познат на Светльо и щеше да я мотае, колкото може. Нямаше смисъл да ходи на съдебен лекар, защото нямаше фактически наранявания, които да удостовери. На роднини не можеше да разчита. Апартаментът беше на Светльо.  Съвсем предвидливо баща му го остави дарение няколко години след сватбата, за да няма нищо за нея, в случай че реши да го орезили. Конфликтите трябва да остават в семейството, беше казал авторитетно свекърът при поредното изпълнение на единствения си син. Невена имаше една-две приятелки, на които можеше да разкаже всичко и те щяха да чуят казаното. Те щяха да ѝ помогнат да си намери квартира и да се пренесе с детето. Заслужаваха да затварят спокойни входната врата и да се отдадат на заслужена почивка след ден, прекаран в училище.

 А кръста си тя щеше да носи достойно и сигурно, като за пример. Всеки ден е Кръстов, когато ножът разрязва доброто от лошото. Човешкият ни избор определя ние от коя страна сме застанали.