Н.Пр. г-н Арун Кумар Саху, Посланик на Индия в Република България
Посланик Арун Саху встъпва в длъжност като посланик на Индия в България на 7 януари 2025 г. Той е дипломат от кариерата и член на индийската дипломатическа служба от 1996 г.
Преди това е работил като върховен комисар на Индия в Тринидад и Тобаго с едновременна акредитация в Гренада, Общността на нациите Доминика и Монсерат от септември 2019 г. до юли 2022 г. , и като заместник-върховен комисар на Индия в Канада от април 2016 г. до август 2019 г. Освен това като дипломат е работил двукратно в посолството на Индия в Пекин (1998-2001 г. и 2010-2013 г.), в Лондон (2004-2007 г.) и в Техеран (2007-2010 г.).
В Министерството на външните работи е работил като първи секретар и ръководител на отдел „Централна Европа“, секретар със съвместна отговорност (Администрация за партньорство за развитие), заместник-генерален директор на Индийския съвет за културни връзки (ICCR), директор (Област Север) и заместник върховен секретар с отговорност (Китай).
От 2014 г. до 2 016г. е член на Управителния съвет на Американско-индийската образователна фондация, а от 2016 г. до 2019 г. – на Канадско-индийския център за върхови постижения в областта на науката, търговията и стратегиите в областта на новите технологии към Университета Карлтън, Отава, Канада.
Притежава магистърска степен в сферата на военните предизвикателства в съвременния свят от Кингс Колидж, Лондон, и магистърска степен по лингвистика от университета „Джавахарлал Неру“, Ню Делхи.
Владее езика одия, английски, хинди и китайски език. През свободното си време пише есета, художествена проза и е водещ рубрики към издания в Индия на езика одия, както и на английски език. Публикациите му на английски език включват „Тринидад и Тобаго – дипломатическа културна експедиция“, (2022 г.), както и стихосбирката му „Игуана и други стихотворения“ (2020 г.).
Женен е за г-жа Сасмита Мишра Саху, художничка и изкуствовед. Двамата имат дъщеря и син.
ГЛАСЪТ НА СТОЛЕТИЕТО
Един век не е малко време –
две световни войни,
безброй регионални и локални стълкновения;
конфликти –
мащабни и не толкова.
Ти произведе оръжия, изтръгвайки блясъка от очите ми,
танкове, бомби и ракети.
Ти пи нектар от гръдта ми,
поигра си с моята кръв.
Твърдиш, че всичката вода на света е твоя.
Вятърът е твой,
Цялото небе ти принадлежи.
Земята, лавата, вулканите – всичко
е твое.
Беше упорит.
Искаше да играеш.
Казах ти: –
„Играй.
Играй, докато се наситиш.
Играй докато се умориш и заспиш.
Унесен в играта,
ти забрави,
че всичко, което изглежда вечно, е преходно.
Преходен е безкраят на водната шир,
безконечната плът на небето,
съзвездията,
постоянният ритъм на дишането.
Между испанския грип и корона вируса
измина много време.
Как бих могъл да бъде изключение от закона,
който наложих над себе си?
Против желанието си избухнах
и се пръснах на хиляди парчета – никога
не съм искал такова нещо.
Още веднъж си казвам – това е твоята война на века –
война на време и безвремие;
на съществуване и разрушение;
на минало и бъдеще;
на оцеляване и възкресение.
ЗАТВОРЕНИ ВРАТИ
Вратите:
входните,
задните
врати над други врати,
врати разположени в съседство.
врати в селото,
до улицата.
Врати, през които
влизаш в мол или
в магазин.
Врата между две стаи,
между две устни. И врати които
съсичат сърдечния ритъм
Врати между селища,
между мегаполиси и обикновени градове.
Врати, които прекъсват течението на реките,
разделят вълните на моретата.
Врати, които препречват пътя на
разкъсаните облаци. И
врати между две вдишвания.
Врати между „горе“ и „долу“.
Врати между онези, които имат и които нямат,
между големите и малките,
между новото и забравеното.
Тези врати са съществували векове наред.
Някои са били отворени, други – затръшнати,
виждал съм и съвсем леко открехнати.
Някои врати са обещания,
но по време на Ковид-19
всичките врати бяха затворени.
КАК БИ СЕ ПОЧУВСТВАЛ
Молитва без богомолци.
Огромен път без минувачи.
Стотици барабани без момчета, които стискат палките в ръце.
Услуга, без хора, които могат да ти помогнат.
Манастири без жива душа в тях.
Отдаване на почит, без хора, които почитат.
Изобилие на стоки на сергията ти,
но нито един купувач на базара Ананда.
Красотата ти сипе искри наоколо,
ала никой не те поглежда.
О, свети боже Джаганат, какво ще си помислиш –
как се е чувствал човекът?
Край портата на лъва не се вижда никой.
Не можеш да докоснеш Аруна – Колоната на слънцето.
Тъжни са светите двадесет и две стъпки пред входа на храма,
разкъсано е знамето му.
Понякога то чака безмълвно, друг път е лумнало в пламъци.
Затворник си в своето собствено царство.
Как се е чувствал човекът?
Няма колесница нито майстор, който ще я подкара напред.
Нямаш спътник, нито приятел.
Няма крал, нито кон, нито слон.
Раковината не издава никакъв звук.
Не се чува звън на камбана,
нито удар на гонг.
Никой не се отбива в дома ти. Не подвиква шофьор.
Не се подготвяш за фестивала на колесници
и интересни коли.
О, Боже!
Как се е чувствал човекът?
ИГУАНА
Мекото слънце призори.
Аромат на горещо кафе.
Миризмата на неочаквани дъждове
и една игуана пред мене –
по-голяма от гущер, по-малка от Бенгалски варан.
Около четири-пет килограма.
Тази игуана ми е позната –
често идва през дъждовните дни
понякога с цялото си семейство.
С нея са двете й бебета.
Дебело, тежко тяло,
дълга зелена опашка.
Тя пълзи из градината, играе си с малките –
понякога около манговото дърво,
често под палмата,
или сред бамбуковия храсталак.
Случвало се е да я зърна недалеч
от пилона с трицветното знаме.
Един ден я попитах: – „Какво става?
Толкова време не съм те виждал!“
Тя кимна с глава: – „Да!“
„Къде са бебетата ти?
Сигурно вече са пораснали?“
Тя пак кимна: – „Да.“
Дадох и шепа спанак и подхвърлих:
„Днес пак ли ще вали?“
Игуаната кимна: – „Да.“
Казах: – „На всичките ли въпроси отговаряш с ДА?“
Тя не отговори, не трепна.
Попитах: – „Още колко дни ще стоим като в плен,
изолирани, сякаш са ни изпратили на заточение?“
Този път игуаната поклати глава,
отхапа няколко листенца спанак,
И се огледа.
Попитах: – „Ще дойде ли краят на този проклет Ковид?“
Едва сега забелязах, че краката на животинчето
оставаха неподвижни.
Ушите й бяха подути,
носът също, сякаш гърлото й бе
пълно с грапави камъчета.
Бях я разгневил. Игуаната кимна сърдито: „Да!Да!“
