Здравка Евтимова представя Сияна Янева

Сияна Янева е родена в гр. Провадия. Работи като икономист. Казва, че не пише, а живее поезия. Стиховете ѝ са кратки и наситени с емоция, психологизъм и философия. През 2021 година излиза първата ѝ стихосбирка със заглавие „Сезони за обичане“. Втората ѝ стихосбирка „Автопортрет с въглен“ излиза през март 2024 година и е посветена на жените. В края на същата година нейни разказ и стихотворение са публикувани в сборника „С единствено възможното сърце“. Три нейни разказа са поместени в сборника „Ти можеш да прекосиш морето“ – 2026 г.  на издателство Академия „Знание“. Съвсем скоро предстои да излезе от печат и третата ѝ стихосбирка „Акустиката на сърцето“.

ОПИТОМЕНИ

Сияна Янева

Морският пейзаж – тих, спокоен, безличен, преливаше в два нюанса сиво. Размито пресечени от онова, което в миналото наричаха хоризонт. Песъчинките бяха прилежно изброени и подредени.

В съвършения нов свят животът беше застинал, като в картина на бездарен художник. Вятърът не духаше в дърветата. Подравнените вълни ближеха брега и безстрастно се оттегляха в дълбините. Вече никой не се разхождаше по пясъка, както пишеше в старите книги. И хората бяха като песъчинките: уеднаквени и подредени. Рапаните изядоха черната мида. Солта се концентрира от изпаренията и прогони меките водорасли. В сивите води само ние се развъждахме неконтролируемо. Ставахме все по-големи и по-големи. Някога бяхме заплаха за хората. Наричаха ни лигави. Днес сме коронясани за принцесите на морето.

Аз съм медуза. Живея или по-точно съществувам в това безлично сиво море. И чакам. Какво чакам ли? Чакам буря. Чакам торнадо. Да ме вдигне във въздуха и да полетя. Само торнадото може да сбъдне мечтата ми да се издигна до чайките. Само бурята може да предизвика торнадото.

Чакането ми е вече от години. Какво говоря – от десетилетия. Преди години пропуснах шанса си.

Чувам стъпки. Яхтата се размърда. Капитанът е станал. Прозявката му оглася пристанището. Днес е побелял и е пуснал авторитетно шкембе. Пуши лула. Според него лулата е задължителна за старите морски вълци. И той е един вълк. Аз го помня още малко момче.

Тогава нямаше яхта,  и дом често нямаше, а също и пари за хляб. Затова обикаляше яхтите да се моли за работа. Наемаха го да ги чисти, докато са на пристанището. Даваха му по някоя хапка, останала от пиршествата предишната вечер. Така се запознахме. Седеше на стъпалата, когато се отлепих от носа на яхтата и заплувах към него.

– Красива си! – каза момчето, като лакомо предъвкваше голямата хапка в устата си.

Направих пирует и разперих пипалата си. Една голяма вълна ме плесна и ме залепи за стената на пристанището.

– Ей, къде изчезна? Не си отивай! Тъкмо си мислех да те опитомя.

Друга вълна се отблъсна от стената и ме отнесе обратно до краката му. Какви вълни имаше тогава! Живи, жилави, бързи… Имаше и чайки. Завиждах им за свободата. Кръжаха над минувачите и им крадяха закуските. „Яж, малкия. Яж, че да не останеш без сандвич.“

И хора имаше някога. Не пластмасови, а хора с море в сърцето. С морска вода вместо кръв. С усмивки на делфини и зъби на акули. Живот!

– Трябва да влизам. Ще се видим отново при следващата почивка. Нали ще дойдеш?

С пирует му дадох знак за съгласие и се спуснах към дъното.

Момчето растеше на пристанището. Вечно мъкнеше на гърба си чантата с книги. След две лета започнаха да го наемат да пази тази яхта вечер. Учеше, докато е на работа. Какво има толкова да се пази едно корито, си мислех аз. Вързана е. Заключена е. Нищо няма да ѝ стане, ако си нощува самичка.

Беше краят на септември. Момчето беше чело до късно. Използваше всяко свободно време да чете. Малко преди зазоряване ми каза „Лека нощ! “ и се скри в тъмната каюта. Не чу грохота на вълните. Не видя измъкването на въжето. Не усети подхвърлянето на яхтата.

Залепих се за дъното. Нали ме беше опитомил, нямаше как да го оставя сам. Усещах как вълните отварят синята си паст и се опитват да го погълнат. Гъделичках ги по издутите кореми. Те се разливаха от смях и изтърваха плячката си. Борих се с тях, докато в каютата проблесна светлина. Момчето се раздвижи. Стъпките му отекнаха над мен. Зарадвах се. Не звучаха изплашено. С времето малкото момче беше придобило увереност и сега крачеше отмерено и твърдо. Знаеше какво прави.

Бурята утихваше. Слънцето се показа на хоризонта. Ореховата черупка заедно с момчето, се беше отдалечила от пристанището. Малкият запали мотора и тръгна обратно. Откъде знаеше как се прави това? Кога се беше научил? Може би много обичаше яхтата и морето. А може би това беше неговият дом, не само моят.

Когато се върнахме на пристанището, липсваха още четири яхти. Така и не ги намериха. Суетнята на собствениците подплаши рибата. Чайките се разлетяха в посока към залива.

Тогава ги видях. Собственикът на яхтата и момчето, вкопчени в бащинска прегръдка. Старият човек тупаше с едрата си длан гърба на крехкото тяло. Бършеше очите и брадата си. Малкият сияеше.

На следващия ден около фара беше тихо. Празните места на изгубените яхти тъгуваха за тях. Нямаше други хора освен момчето, което се беше превърнало за една нощ в млад мъж. Извади сандвич от чантата си и седна на стълбата. Побързах да се завъртя около краката му и да покажа, че съм с него.

– Умница си ми ти – засмя се с грачещ глас, – където и да ходя, ме намираш. Ела! Ела по-близо, искам да ти прошепна нещо много важно. Ще уча корабоводене.

Скочи на палубата и се завъртя в кръг.

– Ще уча! Ще уча! Чуваш ли, ще уча корабоводене. Собственикът на яхтата ще ме издържа да уча. Знаеш ли какво означава това за мен? А, знаеш ли? Ще живея в морето. Ще следвам хоризонта. Ще се изправям срещу бурите. Ще превземам вълните. Ще се влюбвам в русалки. Ще…

Капитанът се протегна още веднъж пред застиналия морски пейзаж. Потърси лулата в джоба на елечето си. Тънкият ѝ край се изгуби в гъстата му пожълтяла брада. После се вгледа в мудната сива вода и се усмихна.

– Ето те! Ще разкъсам това платно. В него няма душа. Да се нарисуваме в друга картина.