Албена Макарова (07.12.1974 г., гр. София). Бакалавър „Приложна лингвистика“ и магистър „Методика на чуждоезиковото обучение“ (семестриално завършила 1999/2000 г.), НБУ. Има публикувана авторска методика за изучаване на думи. Магистрант в програма „Преводач-редактор“ с английски и испански език в СУ „Св. Климент Охридски“.

Плитки

Лора Матеева. Седи на стола в столично кафене и чака. През това време жената зад тезгяха реже торта на едно младо момиче с дълги плитки.

– И една лимонада, моля! – казва момичето.

Лора се заслушва в звънкия й глас и се пренася на друго място. В един сън, в който тя, Лора, тича и размахва плитки по морския бряг, а душата й е волна и спокойна. И тича, и тича, и тича.

Изведнъж някой отваря вратата на кафенето и Лора рязко се обръща настрани. Бута дамската си чанта, която с трясък пада на пода.

Лора също пропада. В друг сън. В него има безкрайна, непрогледна тъмнина, от която няма изход. Тъмнината е толкова гъста, че може да се разреже с нож. Нахлула е в нея и я мъчи. Дали я чува някой в тази тъмнина? Кога ли ще излезе от нея? Съществува ли изобщо? Копнее да се върне пак на плажа и да тича, да тича, да тича.

В този момент в кафенето влиза мъж. Окаян мъж. Просяк. Управителката го пъди. Той излиза все едно се изпарява. Бил ли е тук изобщо? Конвулсия разтърсва Лора. Усеща болка. Иска ѝ се да поеме в себе си цялата негова болка. Слиза от високия си стол. Зарязва капучиното. Излиза.

Мъжът го няма отвън. Тя тръгва по улицата и токчетата й тракат по паважа. Дали това не беше Ари? Едно циганче на гарата, което с любимия ѝ преди много години приютиха и нахраниха. А после той ги обра. И избяга. Простиха му. То нямаше и много какво да обира. След време го срещнаха отново и така периодично го срещаха през годините. Все по-пораснал, винаги забъркан в някаква каша, всеки следващ път с по-малко зъби.

Помогнаха му да замине за Германия, за да се погрижат за него там социалните служби. Имаше нужда от сериозна помощ, защото беше развил епилепсия. Отново им написа съобщение, когато се беше върнал да погребе майка си и втория си баща в Перник. После някой го беше намерил припаднал пред един Софийски хостел и го беше обрал. Вкарали го бяха в Курило и излизайки оттам им се беше обадил отново ей тъй, за да чуе глас на близък човек. След това отново изгубиха връзка…

Лора оглежда изпитателно минувачите постепенно осъзнавайки, че просякът от кафенето няма как да е Ари. Доста по-висок от него беше. Просто ѝ напомни за него. Докато търси безрезултатно из улиците, изведнъж се сеща какво е чакала в кафенето. Или по-точно кого. Чакала беше Иван да дойде да я вземе. Поглежда часовника си и с облекчение осъзнава, че има още пет минути до срещата им. Със забързан ход тръгва обратно към кафенето. Към прегръдката на Иван. Иска да се прибере вкъщи. Иска ѝ се и Ари да намери „вкъщи“ за душата си. Ако не в този свят, то поне в идния. Където е и нейният истински дом.

Затичва се към кафенето. Момичето с плитките продължава да тича по плажа. Към светлото. Към вкъщи.

Предишна статияСтари книги на нов глас: „Белязани от съдбата”
Следваща статияМАРТИН МАРИНОВ: БОЛКА И ПАМЕТ ЗА ДЕЛИОРМАНА