Здравка Евтимова представя младите писатели Йоан Василев и Данила Райчева

Те са участници в майсторския клас по творческо писане
по време на празниците „Аполония-22“

Йоан Василев изучава българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. През 2020 г. завършва НГДЕК „Св. Константин-Кирил Философ“, като защитава с отличие дипломната си работа на тема „Диалогът между фикция и реалност – човекът в търсене на смисъл в „Алексис Зорбас“ и „Рапорт пред Ел Греко“ на Никос Казандзакис“. До момента има публикувани текстове в сборника „Езиковата бележка – от Балан до днес“, в бр. 9 на списание „Любословие“ и в бр. 29, год. 31 на „Литературен вестник“.

ВЪЗХВАЛА НА НОЖА, С КОЙТО СЕ АШЛАДИСВАТ БЕЗПЛОДНИ ДЪРВЕТА

Кратък разказ от Йоан Василев

            Пристъп на главоболие като прорез от талази студени вълни. Докато седим и му се любуваме, ни намига кротко с издадения си край. Вперили сме очите си в него, изпитваме смутена вина и с любопитство погледите ни се разхождат по дръжката и метала му.

            С подобен нож и дядо ми е бил прободен в сърцето, изтекла му кръвта по плочките пред дома му във Варна и си тръгнал от света без да се запознаем. Ала това не е тайна за никого. Всички са му простили, наскоро дори и баба му прости за пътите, в които е изневерявал на нейното сърце и прибра некролога му при тези на майка си и баща си.

            Майка ми също се прости с единственото материално нещо, оставено след него – ламинирания лист със снимката му, годините на раждането и смъртта му. И стандартната жалейка: „Добрите хора не умират; те оставят светла диря в живота…“ и така нататък. Само че некрологът у нея беше скатан в куфарчето, пълно с квитанции за погасените му от нея дългове.

            Хващам и аз некролога на дядо си – това последно убежище на образа му. „Аха, здрасти, значи така си изглеждал“, мисля си аз, понеже всички ми казват колко сме си приличали. Майка ми е дала цялото куфарче с квитанции и некролози, сметки по погребението и описи на имуществото му. Дала ми е първите свидетелства за по-нататъшното му безмълвие във всемира и иска да се отърва от тях – разчиства място в гардероба си. А аз стискам некролога и сметките за жито на дядо си и си мисля: „Изхвърлям смъртта на човека, когото не познавах“ и очите ми стискат ножа съучастнически.

Данила  Райчева е родена в гр. Велико Търново. Завършва Английска филология и магистратура Транслатология с английски език във Великотърновския университет „Св. Св.  Кирил и Методий“. През 2021г. е удостоена с първа награда в Националния литературен конкурс за разказ на историческа тема на името на Цончо Родев. Нейни стихотворения са публикувани във вестник „Литературен глас“, гр. Стара Загора.

ОТТАТЪК НЕБЕТО

 Разказ от Данила Райчева

Боян винаги е бил любопитно дете. Когато се роди, беше единственият пискун в отделението, който следеше сестрите с поглед. Очите му едни такива мътни, не се вижда сиви ли са, сини ли са, а той ги отворил широко като два прозореца и ги блещи към санитарката. Сетне като се минаха първите години, взе да говори, да щъка с малките си копитца по двора и като види някой бръмбар, вземе го и го сложи на перваза между на майка си мушкатата. А тя като го видя какви ги е наредил, че като го лепна за яката и му отупа набързо всичките бръмбари, дето му хвърчаха в главата.

            – Недей, ма, мамо, тате каза, че тези хеликоперти летят чак до небето и се лепят горе да светят – вика Боянчо и реве, а на мене от другия край на двора ми се опънала душата, аха ще се скъса.

            – Ще ви дам аз и на двамата едни хеликоптери. Ще ви литнат набързо главите, задето ми ги събирате тея буболечки – нарежда майка му и си вдига главата да ме търси. В такива моменти знам, че е най-добре да се пъхна между балите със слама и да изчакам да ѝ мине проклетията. Е, къде пладне, като запуши прозорчето на кухничката и се вдигне на облак над къщата, чакам да се разнесе и тогава влизам при нея. А тя като ме види, вдигне си едната вежда нагоре и се врътне на една страна. Барем не виждам, че ѝ се насъбира смешилото и аха-аха ще прихне.

            – Ще ме уморите с това малкото, така да знаеш – вика ми. – Колко пъти ти казвам да не му ги разправяш такива.

            – А какво да му река, ма, Стефано – викам ѝ. – Вечер като седнем и почва да пита – Тате, кой я е нацапал луната, че има петънца на муцунката? А къде се пилеят глухарите, когато ги духне вятърко? Ами звездите от какво са направени?

            – И ти какво?

            – Ами какво, както на мене едно време ми е разправял баща ми, така и аз на малкия. Къде ще го занимавам отсега да брои на луната тъмните петна. По-добре да лети с глухарите, пък той живота все на едно място ще го отвее. От там после мърдане няма.

Най-първо изпратихме майка ми. Събра се родата, сварихме жито, както му е реда, опяхме я и се връщаме от гробищата. Баща ми седнал на едното стъпало пред къщи и мълчи. Мълчи, като че всичко, дето е трябвало да говори, го е изговорил, всичко, дето е искал да подхване, го е завързал и го е пуснал по Янтра да се отича. Още тогава го видях, че няма да го бъде. Вечерта седнахме с Боянчо на това същото стъпало, хванали сме по една чепка грозде, ядем и мълчим.

– Тате, ами баба сега къде отиде?

Въртя се аз, прехвърлям едни гроздови семки в устата си и се чудя какво да му река.

            – Пониш ли, моето момче, дето ме пита преди време, от какво са направени звездите?

            – Помня – рече малкият. – От бръмбари хеликоперти.

            – Не е баш тъй – рекох. – Бръмарите хеликоперти, моето момче, само летят до там. Ей например онази голямата звезда до Голямата мечка видиш ли я?

Малкият вдигна глава нагоре и очите му се начумериха, за да проследят върха на пръста ми. След малко викна:

            – Видях я!

            – Ей тая звездичка вчера я нямаше. Това, моето момче, е баба ти. Вечерно време, като ти домъчнее, хващаш един бръмбар и му казваш тихо на ухото да литне горе при нея и да ѝ прати много здраве от внук ѝ Боянчо. Те бръмбарите са умни, знаят какво да правят.

Боянчо се усмихна и се зае да си дъвче пак гроздето.

            Както и мислех, до няколко дена баща ми се  залежа и след месец се спомина. То колко ли може да изкара човек само на вода и мълчане. Викнахме пак попа, нареди се родата, зад тях комшиите. Боянчо върви най-подире и нищо не казва. Току погледне към баира дали се е скрило слънцето. Прибрахме се после вкъщи, вечерта турихме каквото беше останало от плакията от погребението и седнахме. Боянчо хапна надве-натри и дим да го няма. Майка му само ме погледна, въздъхна, ама нищо не рече. Излязох аз навън, гледам малкият го няма. Набрах една тава с грозде, от бялото, дето  най му се услаждаше. Викам го, търся го – никакъв не се обажда. Най-подире ми дойде на акъла. Имаше той един табят да се катери по стълбата към тавана и оттам хоп на покрива. Качих се аз там и тогава го видях. Боянчо седнал на керемидите отгоре, а в ръцете му цяла шепа бръмбари с краката нагоре. Всичките, дето един по един ги беше събирал предните дни и ги беше пускал да ходят при баба му. Дето уж знаели пътя. Дето оттатък небето стигали и дето със звездите говорели. Погледна ме тогаз Боянчо, а очите му като че небето се оглеждаше вътре – лилаво-черни, без грам звезди в тях. Като скършени крила на бръмбар.