Михаела Илиева, участник в майсторския клас по творческо писане „Аполония-22“
Михаела Илиева е родена в град Плевен на 10 ноември 1992 г. Завършила е българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” и магистратура „Литературознание” в СУ „Св. Климент Охридски”. Работила е като журналист и учител, а в момента е редовен докторант по съвременна българска литература във ВТУ. Има публикации в научни сборници, както и в LiterNet, „Литературен вестник” и др. Носител е на голямата награда в 44-ото издание на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев” – Шумен.
Коса
Спомни си деня, в който отиде във фризьорския салон. От четири години не беше боядисвала косата си, от три – не я бе скъсявала драстично. Обясни подробно всичко, което беше прочела в сайта на благотворителната организация – преди да се отреже, косата трябва да се раздели на малки сектори, вързани с ластици, а след това да се постави внимателно в прозрачен плик. Не бива да се разпилява.
Косата ѝ беше стигнала до пъпа. За дарението бяха необходими 30 сантиметра, а останалото щеше да оформи новата ѝ визия – прическа малко над раменете. Наложи се преди това да се премахнат връхчетата, по които още имаше боя. Червеното се маха най-трудно.
Колко нелепо я бяха подстригали, когато беше в детската градина! На паница, както се казва. Малко след това избухна епидемия от въшки и дори класическият еликсир от газ, мас и оцет не помогна, та се наложи да я подстрижат много късо. Когато беше в осми клас, си направи руси кичури, които оцветяваше с текст маркери в различни цветове. Завиждаше на бабите, които се носеха със зелени, сини и виолетови глави. На белите им коси боята хващаше хубаво. Поиска и тя да има бяла коса, за да може да я оцветява в различни цветове. Завиждаше и на първото момче, в което се влюби, защото имаше бял кичур на тила. Правеше всякакви експерименти с косата си, подстригваше се сама, няколко пъти си направи и бретон. Започна да боядисва косата си в черно. За бала – в червено. Мина през всички нюанси на червеното, докато реши да остави естествения си цвят. Почувства се като човек, който след дълго скитане, се е завърнал вкъщи.
От огледалото я гледаше усмихната жена с момчешка прическа. Много по-къса от очакваното.
В плика с косата сложи и формуляра за дарение и го изпрати на организацията.
Не е зле. Оглеждаше се във витрините. Чувстваше се по-леко, не ѝ отнемаше толкова време да се изсуши, спряха ежедневните битки на заплетената ѝ коса с гребена. Дори изглеждаше по-слаба.
След три месеца получи потвърждение, че косата ѝ е годна и се започва дългият ѝ път на уеднаквяване по структура, цвят и дължина, на сливането ѝ с нечии чужди коси, за да се получи така чаканата за някоя болна жена перука. Беше прочела, че този процес може да отнеме години.
И сега, след четири години, напълно беше забравила за всичко това.
Сред шестте жени, дарили коси за нейната перука, видя и своето име. Пликът с новата ѝ коса стоеше неразпечатан на пода, а тя отиде до огледалото, за да благодари на жената с момчешката прическа.
