Антония Андреева
Родена: 31.07.1983, гр. София. От първи до дванадесети клас учи в 133 СОУ „А.С.Пушкин“. През 2007 завършва бакалавърска степен по българска филология в СУ „Св.Климент Охридски“. Владее руски, френски и английски език. Пише стихове от дете, по време на следването в Университета проявава интерес и към писането на разкази. Страстен читател. Любими автори: Н. Гогол, Е. Замятин, Л.М.Монтгомъри. Работи в IT сферата.
Една банална история
Историята, която ще ви разкажа не е страстна като аржентинско танго, нито пропита от аромата на безброй алени рози. Дори не е тиха и топла, като разходка край морския бряг.
Тя е една най-обикновена история, за най-обикновени хора, родили се и живели в едно най-обикновено време.
Баба била учителка в малко градче на брега на Дунав. Дядо строил завод. На същия бряг. Срещнали се във влака. Влак, който баба едва успяла да хване, тъй като автобусът от селото до града се чупел точно три пъти. Три за щастие. Баба изпуска два влака, за да се качи на третия. Три – за щастие.
Дядо я вижда в коридора и тръгва след нея.
Точно за тяхната любов искам да разкажа. Една банална история… И не съвсем.
Оженили се без празненство. Просто подписали. Баба в обикновена блуза, с карирана пола. Двама свидетели и семпъл букет от бели цветя. Заживели в квартирата на дядо. Той се местел от град на град. Строил заводи. Така е било тогава, строили са се заводи. Баба го следвала. Слагала малкото багаж в очукания куфар и тръгвала. Ново училище, нови ученици. Никога не се оплакала.
Родила се майка ми. Така в местенето между два града, между две училища, между два завода.
Дядо трябвало да пътува. Пишели си писма. Нямали телефон. Баба ходела до пощата веднъж седмично, за да се чуят за кратко. Просто да си чуят гласовете и пак писма. Бях ги намерила аз тези писма. Прочетох ги. Нахлух в техния малък, семпъл и топъл свят. Двама влюбени родители, разделени от служебните си задължения. Дядо ласкаво нарича баба „Лена“, а накрая на всяко писмо, неизменно присъства едно простичко изречение: „Целуни Шончо“. Шончо е майка ми, разбира се. Единственото им дете.
Питала съм се, с наивността на детските ми години, с представите ми от приказките за красиви принцеси и силни принцове, дали баба и дядо са се обичали, дали още се обичат? Какво ли е била тогава изобщо представата ми за любов? Като по филмите може би – целувки, излияния, драми.
Не. При баба и дядо това го нямаше. Тя нещо дудне в кухнята, той плавно излиза и някъде от коридора се провиква: „Добре, Лена, ще си го запиша на подметката“. Баба се усмихва.
Помня, че веднъж тя го целуна по устните, защото беше успял да намери сол. Да. Сол. През зимата на 1991-ва.
Когато били млади, той, както казваше тя, я мъкнел по планините. Сетне тя мъкнеше мен и брат ми. После, когато дядо вече го нямаше. И ни разказваше за тяхното мъкнене. Двамата, с раниците и планината. Мъкнеше ни по техните маршрути, там където са били двамата, сякаш да ни накара да запомним, да ги помним, за да не изчезнат.
Баба беше романтичка, пишеше стихове. Дядо – не. Той обичаше историческите книги. Но от време на време, изваждаше цигулката от синия мек калъф и свиреше. Свиреше за баба.
Баба беше паника. За всяко нещо – „Олеле, Боже!“, а дядо бе самото хладнокръвие. Мама се прибрала един ден от училище с избит зъб. Паднала от гредата по физическо. Той просто я видял и й казал да си влиза. Прибрала се баба, разтичала се по доктори, вдигнала врява.
Не знам какво им е било през всичките тези години. Сами. Дядо остава без майка и татко на осем годинки. На осем. Разказвал ми е как по време на бомбардировките, хората тичали да се крият, а той стоял до леглото на умиращата си майка и не знаел какво да прави. Години след това, когато се родила мама, баба я кръстила на нея, на неговата майка. Не я е молил той. Тя така е решила, защото го обичала.
Все си били двамата. От град на град. Самички.
И когато майка ми се разболяла. Пак били сами. Мама била малка, на шест. Казали на баба, че е млада, ще си роди друго дете. Баба плакала цяла нощ, а дядо тихо, безшумно, почти невидимо стоял до нея и само казал: „Няма да се предаваме, Лена“.
Не се предали. И мама оцеляла.
Съградили дом, изучили детето. Съвсем обикновено семейство, съвсем обикновени хора.
Родили им се внучета. Били щастливи.
Но тогава, дядо се разболя. Помня, макар да бях малка. Помня как баба се караше с диспечерите от бърза помощ. Помня как един по един ценните й сервизи, които пазеше за моята и на брат ми сватбите, изчезваха един по един към лекарите, сестрите, санитарите. Тя беше неотлъчно с него в болницата.
Баба беше романтичка да, но тя можеше да управлява света. Тя не признаваше „Не“ за отговор. Няма да излъжа, че няколко пъти изтръгваше дядо от онзи свят. Буквално го извличаше и го връщаше към живота. И когато го болеше, тя стоеше до него, милваше го по побелелите коси и му шепнеше „Буба, Буба“…
Един ден, докато бил в болницата дядо получил инсулт. Лекарите, типично по нашенски, решили, че нещо му хлопа дъската. Преместили го в друго отделение. В психиатрия. Дядо, не можел да говори, но по-късно споделил на майка ми, че единствената мисъл, която имал в главата била, че Лена ще дойде., Лена трябва да дойде. И Лена дошла.
Така ги помня. Дядо, вече болен и баба с нейната безкрайна и неравна борба, с болестта, със системата, със смъртта.
Дядо отдавна вече го няма. Баба е още жива.
Няколко седмици след погребението му го сънувах. Дойде до мен, както си спя в леглото и ми прошепна: „ Кажи на баба ти да спре да плаче, защото не мога да си ида“…
Това е. Историята е кратка. Какво повече може да се каже, за едни съвсем, съвсем обикновени хора. Но, ако трябва да съм честна, реално какво е любовта? Не е ли точно това – да срещнеш в един обикновен влак, един обикновен човек, който да бъде с теб през целия ти обикновен живот. И точно това – да го направи необикновен. Баба и дядо бяха щастливи, защото се имаха, защото знаеха, че са там, един до друг, един за друг.
Преживели война, глад, студ, те се бяха намерили и бяха стоплили ръцете си в тези на другия. Бяха дали и съхранили живот, бяха съградили дом, който беше много повече от стая, хол и кухня.
Не е ли това любов?
06.07.2017 гр. София