Анастасия Дилова е родена на 14 септември 2000 г. в гр. София и е студент
в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, във Факултета по славянски филологии. Придобива бакалавърска степен в специалността „Българска филология“, а в момента е в магистърската програма „Преводач-редактор“
с английски език. Интересите ѝ са в областта на художествената литература
и сравнителното литературознание, а мечтата ѝ е да бъде преводач на проза
и хуманитаристика.
Котките падат винаги на лапи
Отварям очи и сякаш не чук, а цяла наковалня се стоварва върху челото ми. Болката прогаря слепоочията ми и знам, че няма да заспя отново. Тъмнината в стаята е нарушена само от зелената светлина на неоновата табела под прозореца, обозначаваща, че има „АЗИНО“ на 500 метра – буквата „К“ изгоря частично преди три години и сега премигва, което дразни главоболието ми и често ме буди нощем. Ако имах щори, вероятно нямаше да ми създава проблеми, но не искам в този апартамент да има каквото и да е, купено с мои пари, защото отказвам да се опитвам да превърна тази мизерна кутия в дом. Аз просто живея тук. Силно казано живея.
Надигам се с мъка от леглото, с идеята да се разправя с главоболието си. Без да включвам лампата, се насочвам към банята. Импровизираната ми аптечка, тоест стара кутия от обувки, сякаш ми се присмива с наличието на две стари лепенки и термометър вътре. Разбира се, че решението не е тук, а в кухнята. Оставям кутията така разтворена и се насочвам към верния ми приятел – шкафа с алкохола. На кого са му притрябвали лекарства, когато решението на всички проблеми е бутилирано и е на една ръка разстояние?
Шкафът ме предава. Празен е. Отварям хладилника – поредния нож в гърба на Цезар. Затръшвам вратата и се отправям обратно към спалнята, усещайки как ядът натежава в гърдите ми и очите ми се наливат със сълзи. От главоболието, не от друго. Отварям прозореца с надеждата, че чистият въздух ще ме разсее, и се облягам на рамката. Заглеждам се в земята три етажа под мен, опитвайки се да игнорирам пулсиращата болка в ритъм с буквата „К“ от табелата. Минава ми натрапчивата мисъл, че при удар на главата ми в тротоара долу болката ще спре. Всичката болка ще спре. Аз ще спра да бъда.
Тази представа ме плаши, но въпреки това правя стъпка напред, опиянена от мисълта за облекчение. Чувам в главата си едно приглушено и болезнено познато „Как си, коте?“ – глас от друго време, от друг живот, друга аз. Глас, който никога повече няма да прозвучи, ръце, които никога повече няма да стиснат игриво бузите ми и смях, който никога повече няма да чуя.
Смехът прокънтява в далечен кът на съзнанието ми.
Затварям очи.
„Живей и за мен.“
Правя крачка назад. Премигващата светлина на буквата пробива клепачите ми, а познатият глас заглъхва във вътрешността на черепа ми.
Утре ще си купя щори.
Котките падат винаги на лапи, нали.
