Тази малка книга е издадена преди 33 години. Съдържа 34
стихотворения. И е книжният прощъпалник на Владимир Луков. В
текста си за книгата му от 2019 г. „Слънчев пояс“, в която са
избраните стихове на поета от петдесетгодишното му творчество,
проф. Симеон Янев го определя като „Атипичният поет“, а проф.
Дора Колева го нарича „Единосъщият поет“.
Питам се дали един творец е атипичен и единосъщ и в първата си
книга, и след 50 г. в избраните си стихове. Мисля – и да, и не.
Атипичен и единосъщ е, защото носи това, което го е подтикнало да
направи първата си стихосбирка, както и последната (засега) през
2014 г. – интуицията като живот съзиращ се отвътре.
И е различен, защото се предполага, че за този извървян 50-
годишен път авторът си е отговорил вече и на много въпроси от
времето на прощъпалника.
Със сигурност екзистенциалните му философски и хуманистични
търсения са се множили – както е и сигурно, че част от тях са
получавали отговорите си.
Впрочем вътрешния синтез между въпроси и отговори няма как в
годините на духовното ни израстване да не се извършва у всеки
човек. Юнг в своята Автобиография пише: „Архетипът на стария
човек, който е видял достатъчно много, е вечно истинен. На
всяко ниво на интелигентност този тип се явява идентичен със
себе си, независимо дали е стар селянин или велик философ като
Лао Дз.“
Така всъщност ние носим в кръвта си, в интуицията си, в ДНК-то си
– и уникалния двайсетгодишен човек (с житейските си натрупвания),
и „стария човек“ в нас със същите, но и вече с нови свои житейски
натрупвания и прозрения.
Именно в този смисъл сме и атипични, и единосъщи, но и обновени.
Вътрешният човек у нас – пише св. ап. Павел в своето второ
послание до Коринтяни (4:16) – „от ден на ден се подновява“. И Юнг
в автобиографията си разкрива в единосъщия си над осемдесет
2
годишен житейски път постоянното обновяване на „вътрешния
човек“ в себе си, на своята“Личност № 2“.
Да си спомним и думите на Фройд, че на 4,5 години малкият човек е
вече завършен и след това само преекспонираме това през
следващите години на пораснал и зрял човек.
Така тази първа книга на Владимир Луков „Човекът с протези“
събира 34 стихотворения, които са писани двадесет години – от
1969 (когато поетът е двадесетгодишен) до 1987 г (когато е на
тридесет и осем години). Дори едно от стихотворенията е
актуализирано през 1990 г. На четвъртата корица авторът отбелязва,
че повечето стихове са били отпечатвани в русенските литературни
издания вестник и алманах „Светлоструй“.
Но да се спрем на „Човекът с протези“ от 1992 г. – книжният
прощъпалник на поета Владимир Луков. Защо се връщам 33 години
назад към тази първа стихосбирка?
Мисля, че в първата си стихосбирка младият автор залага
основното поетическо ядро, което носи и което все още е
незатлачено от битово-житейските ни наслагвания. Фройд казва, че
човек заплаща със своите неврози цивилизационните си
достижения. Самият автор в книгите си с избрани творби „Сверка на
сетивата“ (2005) и „Слънчев пояс“ (2019) включва и доста
стихотворения от първата си стихосбирка, което значи, че за него те
още са актуални. Това е като капка кръв, която отделена от
кръвоносната ни система носи същите индикации, като и цялото
количество кръв в организма ни.
Имам и още една причина да разглеждам стихотворенията от
първата стихосбирка, защото, въпреки че Владимир Луков ги е
сътворявал предимно между двадесетата и тридесетата си година,
тези творби са зрели и талантливо написани. Иска ми се да се спира
на стихотворенията, по реда, в който те са включени от автора в
книгата му. Така ще следвам авторовата логика на подредба и усети.
Още като трето срещаме в книгата стихотворението „Самотникът“.
Така още в началото Владимир Луков задава глъбината на своите
търсения.
3
Да, писането е самотно занимание. В това едва от осем строфи
стихотворение лаконично са събрани мъдрост с кристално ясни, но
и с аморфно потъващи в нея екзистенциални въпроси:
Беглец от себе си
и преследвач на себе си –
кой точно ще е той – кога –
не може още да решава!
Долавя се, но не съвсем,
в превъплъщенията свои.
Убягва си, реши ли той
душата си да изповядва!
Тази амбивалентност (двустранност) в цялостността на
стихотворението, а също и този категоричен контраст в отделните
негови стихове ни отпращат асоциативно и към поетиката на
класиците символисти. Но същевременно то си е и нещо съвсем
автентично с това декларирано Алтер его (другото ни Аз).
Поетът е – и беглец, и преследвач на себе си.
Душевният ни свят е така устроен, че хем искаме да опознаем
дълбините си, хем със също толкова сила искаме и да избягаме
от мъчителното си ровене в душата.
Болезнен процес е – и бягството, и търсенето на отговори.
Преработването и удържането на чувствата ни е труден процес.
Стихотворението всъщност показва разпънатата на кръст поетова
душа. В него има цяла гама от нюанси на чувствата. От решителност
– до колебливост.
Тази богата нюансираност, през която преминава търсещият се
„лиричен субект“ – „долавя се, но не съвсем“ – отново смекчава
полярността на диапазона на чувствата. Смекчава ги до една
ефирност, която също отпраща към класически поети.
Да, само осем строфи – но такава богата гама от чувства.
Радой Ралин с проникновение говореше за нюансизъм в поезията. И
мисля, че стихотворението „Самотникът“ пар екселанс попада в
нюансизма ѝ.
4
В психодраматичните сесии има техника, сравнително още в
началото на развитието на действието, където протагонистът избира
кой от присъстващите ще бъде неговото Алтер его.
Избраният Алтер его е много важна фигура в психодраматичната
техника. Тя хем повтаря казаното от протагониста и по този начин
главният герой чува отново своите думи от нов ракурс, хем е негова
опозиция с нови думи, които логически се вписват в този диалог. В
този смисъл и авторът Владимир Луков, и неговото Алтер его в
цитираното стихотворение са в един продуктивен, опознавателен за
протагониста, диалог.
Спрях се по-детайлно на това стихотворение, защото то с
лаконичността си задава класическа стихотворна техника,
вглъбеност на чувствата и особена окръгленост в полярността
на сетивата.
Крайностите – човек да е или беглец от себе си или преследвач
на себе си – се допират в пространственото му възприятие и
затварят една Вселенска верига.
И ето ни сега по реда на архитектониката на книгата при
стихотворението „Синаповото зрънце“. То задава нова тенденция в
поезията на Владимир Луков – Библейските теми и мотиви. Тя ще
продължи през годините като вглъбяване в прозренията на поета.
Като мото пред стихотворението стои цитатът от Библията – Ев. от
Матея – за синапеното зърно и планината. Това стихотворение също
е класика по своята тематичност и реализация. То е още по-кратко –
от шест стиха. Отново възможността и умението на поета кратко да
изрази най-същественото и вълнуващото.
В очите ми нахлува планината –
така, че мога сам да я преместя!
Тази декларативност на първите стихове издава не само дълбокото
убеждение на поета, че ако имаме в сърцето си вяра колкото
синапено зърно, ще преместим планината – но и убеждението му, че
всичко що е в Космоса и на Земята е и символ. Именно като
символ Планината нахлува в очите ни, респективно – в духа ни. Така
преместването ѝ „от тука там“ (Мат. 17:20) не е въпрос на
мегаломания или на безпочвена вяра, а на жива представа. Вярата
– учи ни св. ап. Павел – „е жива представа“ (Евр. 11:1). На друго
място – че ни се вменява в правда (Римляни 4:5).
5
Впрочем в духовния свят първо всичко се случва в менталното, в
представите ни и после се реализира духовно в материалното.
(Казано по дух в съгласие с Вилхелм фон Хумболт: „Искаме ли да
бъдем точни, трябва да кажем: няма език, също както няма дух;
но човекът говори, а също тъй и действа духовно.“) И затова
неслучайно вече петнадесет години след появата на стихосбирката
„Човекът с протези“ (1992) ние ще видим в емблематичната за
Владимир Луков книга „Следи от вятър“ (2007) стихотворението
„По Вапцаровски“ със същото библейско мото за „синаповото
зрънце“. Ще видим същата „жива представа“ у поета за Човека (с
главна буква), който – „И Слънце във душата ми е вкарал, /
синаповото зрънце за да търси.“, – но вече показана в друг
поетичен ракурс – както негово слънчево видение в напълно
хармонизирания, в божествено устроения наш вътрешен и „външен“
свят, в който нуждата да се преместват физически планините е
излишна. Ето така:
…
Извечно пътуват от Изгрев до Залез
с мен планините и носят прекрасни
Простори по-ясни, Простори по-сини…
И блесва над над тях всеобхватната Истина –
Вяра, с която планини да премествам…
…
Но заедно с нея и поглед пречистен
по всички посоки и сили небесни –
да виждам с Любов, да виждам наистина
как Планините прекрасно се вместват
в моята Вяра – така, че да няма
ни йота место за проверка, Поете!… (По Вапцаровски)
Ала основното наред с вярата е и желанието.
В „дълбинната психология“, другото название на психоанализата,
терминът желание по употреба се среща на второ място след нагон.
Човекът е желаещо същество.
Имаме желания до края си.
6
Неслучайно, говорейки за генезиса на една творба, Фройд казва:
„Едно сегашно действие връща писателя в миналото, най-често в
детството, и той създава една бъдеща творба. Така трите
времена са нанизани на шнура на желанието“. А то ни отпраща и
към фантазменото осъществяване на нашите стремежи. Т.е. в двата
стиха на Владимир Луков – „В очите ми нахлува планината – /
така, че мога сам да я преместя.“ – е изразено и желанието, което
чрез вяра осъществява и фантазмените му човешки стремежи. Ала
така, както и Пикасо ни казва и показва в картините си: „Всичко,
което можеш да си въобразиш, е реално.“
В следващото по ред в книгата стихотворение отново сме в
митологията, философията и духовното. Това е стихотворението
„Атлас“.
Мъките и усилията на древния герой Владимир Луков ги пренася в
съвременната наша хуманистична атмосфера. На Човека в нея (пак
с главна буква) – и като на тленно същество – му се налага да
издържа на изпитанията. Да носи като съвременен Атлас върху
духовните си плещи Небето на нравствеността си. На „звездното
небе над мен и моралният закон вътре в мен“ (Кант). Да ги носи
тези „Две неща (които все според немския мислител и все според
човешкия ни усет за истиност) изпълват душата с винаги нови и
нарастващи удивление и страхопочитание“. Изпълват я така не
само в съзнаваната, но и в несъзнаваната нейна сфера – и то сред
кошмарите на цивилизацията ни, които пък по израза на Киркегор,
„ни въвеждат в несвяст“, в съноподобно състояние. Затова именно
в стихотворението „Атлас“ на Владимир Луков:
В просъница небето изтрещя
и рухна върху силния – Човека!
Огъваха се рамене, бедра
докато се изправяше… (Атлас)
Просъницата е състояние между будност и сън. Обикновено тогава
или най-често тогава – както би се изразил Фройд – несъзнаваните
съдържания на психиката ни нахлуват безпрепятствено в
съзнанието ни и ни стряскат понякога с образите на „откровенията“
си – понякога пророчески.
Но дали пък всеки човек в своя си душевен и духовен свят не е
наистина един своеобразен Атлас с „товари-Небе“ от вътрешните си
7
нагласи и въжделения за творчество, а също и за нравственост,
която се шири отвъд познатата ни нормативна етика и която се
свързва само с творчески направен от нас избор на поведение. За
проявата на такава, бих казала, творчески ориентирана
нравственост в нашия съвременен човешки свят наистина се
изискват неистови, почти нечовешки, а и титанични сили или усилия
– каквито са показани те символично у митологичния герой.
Ето защо по-долу в стихотворението авторът ще каже: че всичко
леко страшно ни тежи…
И отново антитезата: леко/страшно ни тежи.
Тази амбивалентност е в природата на душевния ни свят.
Дори в своята „Тотем и Табу“ Фройд декларира, че не може да
обясни тази двоякост.
Неслучайно битува мнението, че Бог дава на всекиго толкова,
колкото може да издържи – и като познание.
Затова и последните нотки в стихотворението „Атлас“ са минорни –
тази наша прекомерна тягост…, но все пак това то оставя у нас е
увереността, че Човекът с главно Ч се родее по вътрешните си
нравствени сили с митологичния титан Атлас.
По-нататък в подредбата на книгата срещаме стихотворението
„Катерачът“. Отново в гамата на философското търсене и
надмогване на себе си.
Върхът, природен или духовен, винаги е квинтесенция на човешките
усилия – чрез катерачество да се върви напред и нагоре:
Прибулени в мъгла – защо укриват
себе си там горе, върховете!…
Пълзят към тях треви,
и хора,
и дървета
тревожни като недозрели мисли.
….
…Самотен катерач
със вихрено въже
от себе си изтегля
глъбината!
8
Великолепна е тази метафора за тревите, хората, дърветата, които
пълзят нагоре, като недозрели мисли.
Владимир Луков образно рисува процеса на мъчителното раждане
на мислите човешки. И всред този смут от недостигащи до зрелост
мисли ние търсим и опитваме да изтеглим от себе си глъбината, да
извлечем онова, дълбокото, което ще ни изразява най-добре, което
ще е образа на вътрешния ни духовен и душевен живот.
Единосъщ, но и постоянно обновяващ се в пътя си, поетът като
самотен Катерач наистина върши това – от себе си / изтегля
глъбината. Върши същото и във всяка своя следваща книга, във
всяка своя нова творба. Така ние виждаме, че и в последната засега
негова стихосбирка „Усамотени стихове“ от 2024 г. катерачът у него
постига ново по висота ново ниво на озарение. На озарение сред
озареност, парадоксално – и като изтегля от себе си глъбината, и
като напредва по слънчев лъч „към Върха си“.
Свидетел за това е Той самият –
смълчаният и смръщен стар Балкан…
Със мълниите гневни върху Него.
Със Слънцето във зимния си блясък.
И с този Катерач – сред озареност –
по слънчев лъч напредващ към Върха си… (Катерачът)
Да забележим: „…Той самият…… с този Катерач – сред
озареност…“?
Тук „Той самият“ (Балканът като символ в духа ни) е своята
всеобхватност (като Бог) именно „с този Катерач – сред
озареност…“ С катерачът в нас. Така всъщност, поетически,
Балканът и Катерачът ни се разкриват като едно единно, като едно
цялостно човешко същество в нас – духовно.
И ето след тази начална група стихотворения, включени в
стихосбирката му „Човекът с протези“ – където са сенките на
самотникът, Библийската вяра, митологичният Атлас с
екзистенциалните ни брожения, идва едно стихотворение отново от
духовната съкровищница на книгите – стихотворението „Росинант“.
Росинант е мършав, но е великолепен в идеята си, която носи.
9
Пръстта под нозете му не се взривява, тревата не трепва, но
символът, на което е Росинант, е духовно величествен:
и Слънце във очите му сияе,
ако Рицар го възседне!
Винаги, когато се докосвам до това стихотворение, ме вълнува
символиката на Рицаря на Печалния образ и картината на Пикасо –
Дон Кихот и Санчо Панса, – защото Книгата на Сервантес е една от
най-великите книги в книжовището на света.
В последователността на подредбата на „Човекът с протези“ се
появява и едно стихотворение „Версия – 1990“. В тези смутни
времена Владимир Луков ще засегне една много невралгична тема,
която и Радой Ралин също изрази в онези години. Да, за поета и за
всички стана ясно, че не само едно дете в приказното може да
извика „Царят е гол“. Че много от надеждите са били миражи. Ето
последните му :
Но всеки в себе си каза:
Мен какво ме топли!
Ето ризи имам много,
ала ближни нямам!“
И ето как, по някаква вътрешна логика и неведоми пътища на
мисълта, през едно друго стихотворение, което Владимир Луков
помества в книгата – стихотворението „Гардеробът“– за дрехите, за
израстването (физическо и духовно) и спомените:
но мога ли
ей тия дрехи да забравя,
които вече са ми тесни
като момчешките ни спомени.
Да, тези дрехи приличат на мислите забравени, недоизносени.
Поантата в това стихотворение е толкова талантливо изразена от
поета, че досяга всеки, който го чете – с въпроса към себе си: къде
сме ние сега с недоизносените мисли. Те закотвят ли ни във
времето, блокират ли ни или е нужно да имаме храбростта да ги
пуснем и да вървим напред – както е показано това в самата поанта.
10
Облича се със тях момчето,
което още гони Вятъра
и вдига птиците в Небето…
Колкото напредваме по страниците на стихосбирката, като че ли
настроението се разведрява със стихове за Ездачът и кончето, което
полудява в полето, за цъфтежа на вишната и слънчевите вихри, за
кръговратът в унисон с колелетата на каруцата, за изкуството, което
ни доставя звездни мигове.
Тази първа книга на Владимир Луков е интересна и с включването
на един кратък цикъл за човека и неговите опции: „Човекът на
брега“, „Човекът и думите“, „Човекът на хоризонта“, „Човекът с
Фенера“, „Човекът с протези“, „Човекът с телескопа“. Всички тези
стихове са писани през 1981 година и са израз най-вече на
екзистенциалните търсения на поета.
Родеят се до голяма степен с баладичното. Ще цитирам
стихотворението, дало заглавие и на стихосбирката „Човекът с
протези“:
На детството ми горестното чудо –
Човек с протези и душа крилата…
И днес потръпвам опнат като струна
на ехото безсмъртно на войната.
По плочника към залеза пътуват
нозете от дърво като приклади,
свалени от ония бойни пушки,
воювали в окопи, барикади…
И всяка твоя стъпка се повтаря
дълбоко в мисълта ми укротена.
И тръгвам редом с теб, но се смалявам
пред твоя ръст, Човеко със протези!
Навярно затова, че под крилата
на твоята душа аз кретам още
с протези към света на свободата,
заселен от поети и апостоли.
Или затуй, че горестното чудо
Остана там, във детството ми свято,
А днеска възмъжал, добър, отруден,
аз виждам само пътя на крилата.
11
Това стихотворение е класика по отношение на преминаване през
сърцето на дълбокия исторически патриотичен и граждански дълг. И
ни показва всъщност, че това, което в сърцето е стремеж към мир и
разбирателство, минава през античовешкото състояние – войната.
Фройд, по време на Първата Световна война изнася доклад във
Виена, където отново напомня на човечеството, че по време на
война хората се връщат към атавистичните си чувства и състояния
на праотеца-дивак. И по нищо не се различаваме от него. Напомня
още, че „По време на война е нарушена нашата културна
договореност със смъртта.“
Потомствените спомени на Владимир Луков дълбоко досягат всяко
сърце, изпълнено с човечност и толерантност. Спомени, минали
през сърцето на едно дете и юноша. Затова, човечеството крета
към света на свободата с протези. С протези на чувствата в сърцата
и на мислите в умовете ни – най-важните и страшни – духовните и
емоционални протези.
Ще допълня и два интересни факта, които имат отношение към
интуицията на твореца и Несъзнаваното.
След време от написването на това стихотворение, Владимир Луков
попада на информация, че немският културтрегер Дюренмат също е
казвал, че човекът се състои от протези. Животът на идеите и
квинтесенцията на изкуствата са неведоми. Но в цивилизационен
план, много често се случва една идея да оплоди няколко човешки
умове едновременно или през интервали от време. Това е известно
за развитието и еволюцията на науката и изкуството.
А в София, на Раковска и Руски, когато е занесъл точно тази книга
за разпространение през 1992 г., поетът пред себе си вижда на
светофара чужденец с протези. Тези съвпадения като синхронично
случващи се събития във Вселената често ни посещават и ни се
откриват в определени мигове.
Звездни мигове.
Корицата на книгата е правена от художникът Живко Мутафчиев,
изобразявайки едната ръка на човека с патерица, а другата ръка е
крило.
Бих добавила още, че това стихотворение е много лично и
съкровено за Владимир Луков.
12
Горестното детство до голяма степен оформя (като у всеки) човека
и твореца Владимир Луков. Многото емоционални дефицити в
детството и юношеството му, когато периодично е трябвало да
изкарва прехраната си (в буквалния смисъл на думата) далеч от
родния си дом, дават пък от своя страна една невероятна
чувствителност – наред с природната интелигентност и талант на
този човек. Без преживяното той нямаше да е същият. Тази горест
поетът у него превръща в житейска и творческа обич.
И най-хубавото е, че вижда само пътя на крилата.
Това е надмощието на духа над битието и горестта.
