Продължавам да се удивявам всеки път когато мислите ми правят високи скокове и необичайни пируети в асоциативен танц, как някоя случайна като бълха мисличка разгръща далечен хоризонт и шансове за себепознание и растеж.
Чета в ръкопис автобиографията на първата жена диригент в България Радосвета Бояджиева, написана от ръката ѝ. Много е приятно усещането, имала е талант и да пише и с лекота го е изразила в разказа си. Намирам се сега с нея в началото на хилядолетието. Говори в кратък тъжовен абзац за управлението на Костов, но осъзнавам мигновено, че същите думи са верни и за последното ни правителство, както и за кое да е правителство през всичките тези вечно преходни години.
Помислих си за жената просякиня на Лъвов мост вчера, кротка жена, как я наругаха хората от баничарницата, като я видяха, преди да разберат, че е застанала там, защото аз ѝ предложих да се приближи и да си избере баничка.
И тук с червен маркер през съзнанието ми се изписа: „Клаха народа си така, както и турчин не го е клал.“ И е ясно, че илюстрирам днешния ден, че думите на Антон Страшимиров, казани за Септемврийското въстание, са верни и за това, което се случва днес.
Кликнах в Гугъл, както всички ние правим, за да разширя с малко повече информация обхвата на мисълта, а и за да проверя точността на изказа.
Като метафора е вярна и днес. Дори е вярна буквално. Защото българските управници през цялото време на прехода извършват това ритуално клане по погубването на България и българите. Подложени сме на „поголовна сеч“, верен и страшен израз.
В интернет попаднах на информация за Септемврийското въстание, при която ме заведе мисълта на Антон Страшимиров.
Това е историята на двама души, единият от които е убиец, а другият – оцелял, участници в една и съща ситуация по време на Септемврийското въстание. Всеки здравомислещ човек ще се свие в емоционален гърч от това изречение в разказа на убиеца, с което той описва как събрали селяните на площада, за да гледат как умъртвяват въстаниците.
„… С натъкнати на пушките ножове ги намушкаха и по този начин ги умъртвиха пред населението…“ (твърди свидетелят от страната на убийците, заемайки ролята на наблюдател, а не на участник, убеждавайки ни, че не е убивал пряко; може и така да е)
А това е гласът на „убития“, оцелял като по чудо: „И тогава стана нещо много страшно. Войниците забиха ножовете в телата на двамата ранени въстаници от селото и ги издигнаха във въздуха. Всичко това ставаше пред нашите очи и очите на хората от цялото село…“
И после лично преживяното:
„…войниците започнаха да ни мушкат с ножовете. Първият удар беше под ребрата, а последното мушкане, което запомних, беше откъм гърба. Чух един от „колячите“ да казва: „И тоя умря, да му… майката!“ После вече нищо не помня…“
Бихме си помислили, че е свързано с Баташкото клане. И което и да било друго клане по света. И в този миг се случва някъде, вероятно и в баталията съвсем близо до нас.
„Убиха и брата ми Тодора. Бог да пази България!“ – пише Антон Страшимиров след убийството на брат му Тодор Страшимиров, разстрелян на улицата през 1925 година.
Нека сега да погледнем към войната, която е между братя, които също са наши братя.
Ние гледаме ти ви сеир. И гледаме, препълнени със силни чувства, всякакви чувства – първобитни, кръвожадни, цивилизовани – многолики чувства, подходящи за зрителя в древногръцката трагедия, с надеждата може би, че масмедийният режисьор ще ни осигури подходящия, верния, спасителния катарзис. Отсъждаме кой крив, кой прав и пращаме на героите в трагедията тайно и явно оръжия, за да се избиват.
И е вярно, че сме един малък брат, не можем да скочим и да ги спрем, защото ще ни пометат, или още по-лошо – бабаитите, които са ги насъскали, могат да „ни свият сармите“. И тази картина с метафори и аналогии мога да я разгръщам много. И всеки може да импровизира с разгръщащото се нещастие пред нас. Защото всички знаем истината или се доближаваме до нея и провиждаме.
Но есенцията се свежда до едно семенце, на което можем да дадем шанс да гребе от слънчевата светлина на милосърдието и състраданието, на съчувствието и грижата – НИЕ СМЕ БРАТЯ.
Братя сме не по силата на славянската ни принадлежност, на православната ни вяра или географската близост, нито, забележете, по цивилизационния ни европейски статус.
Ние сме братя, защото сме човеци. ЧОВЕЦИ!
Можем да го прошепнем свенливо, да го измучим, да го изкрещим, да го живеем.
Чувствам се длъжна да припомня на себе си и всички нас онзи откъс от Медитация XVII на Джон Дън (преводът го взех наготово от бележника ми, за съжаление не съм записала името на преводача, ако си го познае, моля да ме извини, възможни са много преводи, но именно този текст ме докосва):
Никой човек не е остров, сам за себе си;
всеки е парченце от сушата,
частица от всичкото.
Дори една буца пръст да отмие морето,
Европа се смалява,
тъй както ако е бил отнесен цял полуостров
или пък домът на твой приятел,
или твоят собствен:
смъртта на всеки човек ме смалява,
защото съм отговорен за човечеството,
така че никога не питай за кого бие камбаната;
тя бие за теб.
Какъв удивителен тест трябва да решим за отличен! Все същият тест, на който човечеството е подлагано откакто съществува – брат ли ми е другият човек и грижа ли ме е за него?
И докато си мислим, че нищо не можем да направим, че сме безпомощни, зависими от шефа, от банката, от губернатора, че сме „малки“, ние притежаваме нещо, което е само наше – нашите мисли, нашите души, нашият дух!
Можем да направим нещо велико!
Можем вътре в себе си да изберем страната на Човека и Човечеството и да изберем и правим мир отново и отново, всеки миг – в мислите си, в думите си, в поведението си.
Да си кажем, че избираме мира. Аз избирам мира.
Да си кажем, че избираме мир за всички хора. Избирам мир за всички хора.
Да си кажем, че искаме да постигнем мир в собствения си живот. Избирам да постигна мир в собствения си живот.
Ние можем да намерим онова място на военни действия вътре в нас и да започнем да работим за мира. Аз избирам да работя здраво и да упражня своята воля за мир, като постигна мир вътре в себе си.
И да работим всеотдайно – със смирение, с разбиране и ум.
Представете си, че всички ние, които сега се чувстваме безпомощни и не вярваме, че можем да направим нещо или сме заели страна в конфликта (в кой да е конфликт), представете си, че се доверим, че можем, че от нас зависи бъдещето на човечеството, че ние, излъчвайки мисли за мир и благоденствие между всички хора, че ние, изцелявайки войните в нас, в този миг трансформираме човечеството, в този миг спасяваме човека, който ни е брат.
Представете си, че от стъпката, която ще направим днес за мира, за един мирен свят – аз, ти, любимите ни хора – от тази малка стъпчица ще се реши съдбата на човечеството.
Вярвам в Човека! Вярвам в съзидателната сила на Човека! Вярвам в теб! Вярвам в мен! Вярвам, че можем да правим мир във всеки миг от живота си. Вярвам, че сме могъщи Творци на Добро!
Ще направим ли тази стъпка? Малка и гигантска! Величествена!
Ще скочим ли към високото, към Небесата?
(Дванадесетото упражнение от Паневритмията, дадена от Учителя Беинса Дуно за духовен растеж, може би неслучайно се нарича Скачане:
Нагоре да полетим!
Към небесния простор.
С мир, любов и светлина
всичко расте в красота
и ни носи мъдростта!
И когато го направим, чувството е сладко и сладостно! Велик мажор, който има смисъл да дирижираме! Опитайте!
https://www.youtube.com/watch?v=ElP3ggwbnoo
И може би Скачане е с номер 12, за да ни напомни за дванадестия час, когато бие камбаната – за някои зловещо, като час на падение, а за други – тържествено, като час на възход и извисяване.)
Да го направим!
Людмила Филотей
