Романи, които черпят своята тематика от Древна Гърция, се срещат доста често в последните десетилетия. Ако не греша, този вид не трябва да е съвсем по вкуса на широката читателска публика и не е случайно, че писателите, следващи усърдно предпочитанията ѝ, не изоставят лесно изпитаните мелодраматични рецепти, за да се изпробват в несигурността на творчество, което е по-взискателно, и изисква предварителен труд. Споменавам това, понеже романите, вдъхновени от древността, какъвто е и „Спомените на една хетера“ на Христос Хартомацидис, несъмнено изискват мъчително проучване, преди да се започне творческият процес. Проучване, което може да продължи с месеци и години, когато авторът има амбицията да пресъздаде цяла една епоха, а понякога да ни пренесе и в различни географски ширини, с особености, които не се отнасят само до облика на местата, но и до нравите на различните персонажи.
Класическата и посткласическата епоха представлява интерес за романи, които не могат да се отминат с безразличие, макар и да не са се озовали в списъка на най-продаваните книги, понеже техническите трудности в пресъздаването на други епохи са много повече от тези на едно съвременно праволинейно повествование. Да споменем сред тях: „Моят господар Алкивиад“ на Ангелос Влахос, историята на „Тимандра от Аркадия“, вдъхновила Тодорис Калифатидис, „Трупата на Атиняните“ на Василис Гуроянис, имаща за тема напразните усилия на група артисти, да възкреси античната трагедия през 326 г. след новата ера в един момент, в който древността е вече мъртва. Ще спомена и книгата на Христос Хоменидис, която ни връща още по-назад, в годините на Омир, представяйки един автор на устната, епична поезия да разказва сладкодумно за един приказен свят, при все че данните, с които разполагаме днес за онези години, са извънредно оскъдни.
В „Спомените на една хетера“ имаме много повече исторически дадености. Намираме се в края на V в. пр.н.е., в последния период на Пелопонеската война, която е още една гражданска война, в безкрайната поредица от Омирово време, до ден днешен. За познанията ни за Пелопонеската война се базираме на една сигурна основа – Тукидид (когото вярвам, че Хартомацидис е ползвал като източник). Чрез неговия труд, който предполага проверени описания и свидетелства от онази епоха, говорим вече за истинска История. Но за да се върна към конкретната книга, питам се дали писателят се е интересувал да се придържа към делото на историка, или е заимствал, без особено да се ангажира декора от 406 г. пр.н.е. на една Гърция с тогавашните градове държави Атина и Спарта. Като читател на романа мисля, че авторът клони повече към втория отговор, и как иначе би могло да бъде, след като не го блазни друго, освен да е вдъхновен разказвач на приказки за възрастни. Иначе не биха могли да се оправдаят някои несъответствия във времето, както и събитията, в които съжителстват „реалното“ с измисленото, с продукта на въображението на белетриста.
Споменавам всичко това, за да стигна до нещо, което трябва да имат предвид читателите толкова на конкретния роман, колкото и на други подобни, които пресъздават древния свят, че Хартомацидис, както и всеки друг уважаващ себе си автор, не създава история, не се стреми да е верен на историята, не иска да я напише отново. Иска само да използва общата рамка на една епоха, както ни е дадена, за да види отвъд нея, за да ни покаже потайните ъгли, принадлежащи на неосветената страна на историята. Писателят се
интересува от микрокосмоса, от човешките страсти, враждите, амбициите и ежедневието, както той си ги представя, че са били, а не на всяка цена, както наистина са били, за което много трудно можем да твърдим, че знаем. Ключът
към успеха на една такава книга е способността на писателя да смеси различните съставки по такъв начин, че да се получи нещо, което да е приятно за четене, да ни увлича и забавлява, и в най-добрия случай да ни накара да се замислим.
Ситуациите, лицата, говорът, навиците им съставят една уникална действителност, литературната действителност, която остава в паметта ни.
Алхимиите и пресътворяването на нещата при Хартомацидис са немалко. Има „вмъкване“ на допълнителни истории в основното повествование, както е при
траките и тяхното царство, както и при много други лица като Алкивиад, царя на Спарта – Агис ΙΙ, жена му Тимеа, Леотихидас – незаконния според преданието син на Тимеа и Алкивиад, лица исторически, които сега стават литературни образи.
Иначе казано, героите излизат от официалните си одежди, с които ги е облякло академичното проучване, осветявайки ги единствено с неговата си версия на нещата. Общата рамка съществува – и пак бушува войната между Атина и лакедемонците, но не това е целта на Хартомацидис, той се
интересува ведно с почти аристофанската сатира на институциите да преобърне всичко наопаки, да ни представи една Спарта разголена, нямаща нищо общо с легендите и само привидно героична. Всъщност един град държава, който според съвременните ни представи бихме характеризирали
като тоталитарен, с пирамидообразна структура – на върха Агис, под него олигархичната каста на Равноправните, протектирана от изпълнителната власт на Криптията (т.е. на тайната полиция). В основата на тази пирамида са многобройните групи на Илотите и Перииките, върху чийто труд се крепи това блестящо съзидание. С други думи – отхвърля се митът на аскетичната, героична и мъжествена Спарта. Тук решенията се вземат и се ръководят от духовенството на Делфийския оракул, осмян жестоко с познатия и от другите му произведения корозивен хумор на Хартомацидис.
Сатирата и ироничният начин на разказване на Хартомацидис са ни известни от всичките му досега белетристични произведения, разкази и романи – „Китарист в таверна“ (1996), както и от несравнимите „Приключенията
на Бренгас“ (2001). И в „Спомените на една хетера“ авторът се стреми да разгради невеселия лик на историята и на микроисторията. Може би не с предишната си прецизност, понеже специално този роман разполага с „излишък“ от материал, който в някои случаи натежава, както и с ненужни
според мен повествователни прийоми, в резултат на които нещата невинаги са балансирани. Въпреки това в полето на общите символики романът е впечатляващ. Не твърдя, че това е истинската Спарта, Спарта, която досега не съм познавал, но мога да кажа, че полисът на Хартомацидис, изобразен с факти както обосновани, така и измислени, е един град, който функционира в съзнанието ми като метафора за други действителности, по-близки до моите преживявания, до ежедневието ни и дори до политическите ни възгледи.
Изключвайки чувствената любовна част, която спрямо света на политиката и военното коварство е светът на невинността, изключвайки, значи, връзката на младата хетера Дафни с шефа на Криптията Фигеас, който осъзнава, че от
преследвач се е превърнал в жертва, малко неща убягват от убийствения хумор на автора.
Впрочем и в предишните произведения на Хартомацидис осмиването и острият хумор са най-характерните елементи на езика и нрава му. Непрекъснатата им проява показват, че произтичат от спонтанна, вътрешна необходимост да противопостави непосредствеността и невинността
на бруталността и цинизма. Затова и в някои от книгите си, както е
в „Приключенията на Бренгас“, чрез хиперболизирането на суетата, твърдоглавието, интригантството ги извежда до нивото на фарса,
на гротеската.
Един такъв гротескен образ в „Спомените на една хетера“ е племенникът на Агис, лудия на царския двор, който обаче се оказва по-мъдър от всички, който отчита, че всички зверства, които се вдъхновяват и извършват, погледнати в дълбочина, са комични, абсурдни и безсмислени. Хартомацидис е възпитан от източноевропейската литература, която от времето на Николай Гогол, Ярослав Хашек, Михаил Булгаков, Милан Кундера, Данило Киш и много други осмиват прекалено сериозното лице и добрите порядки на тоталитаризма, и мисля, че в този момент е един от най-надарените ни белетристи в областта на комичния обрат. Едно изкуство, за което е сигурно, че под прикритието на смеха се крие критичният политически поглед на автора.
––––––
Алексис Зирас е роден през 1945 г. Той е един от най-видните съвременни литературни критици в Гърция. Завършил е икономическия отдел на Юридическия факултет в Солун. Води литераурни рубрики и пише статии във вестниците „Тесалоники“, „Авги“, „Катимерини“ и „Елефтеротипия“.
Работил е като съветник по програмирането и продуцент в Държавното радио и телевизия (1982–1993).
Алексис Зирас е между основателите на Съюза на гръцките писатели. Дълги години е член на Управителния му съвет, а в периода 2009–2013 г. е Председател на Съюза. От 1984 г. е член, а от 2013 г. е Председател на Комисията за Държавни литературни награди към Министерството
на културата. Автор е на множество рецензии, представяния, проучвания,
статии, преводи, както и авторски текстове, публикувани в почти всички гръцки съвременни литературни издания.
Към българския читател
(или защо си заслужава да бъде прочетена тази книга)
Тази книга не е исторически роман. Няма амбициите, че пресъздава точно историческата обстановка и събития. Повече ме вълнува да предам аналогиите, напомнящи днешната епоха. Нали затова Историята е учителка на народите! За да не повтаряме грешките на предците си! Съвсем неочаквано за нашия съвременник Древна Спарта има много общи черти с бившите соцдържави.
Като се започне със законите, забраняващи пребиваването на чужденци на територията ѝ, и се стигне до ергенския данък, който са заплащали спартанците, закъснели да се оженят. Привидното равноправие, почтителното отношение към жените, уважението към жената майка, многото глоби, налагани на жителите, и цялостната милитаризация на страната, са част от тези прилики. Градът не е имал крепостни стени, считайки, че не са му нужни – не само заради храбростта на воините, но най-вече заради провежданата агресивна политика на експанзия. Неслучайно във военното училище в Уест Пойнт се изучава историята на Пелопонеската война – тази между двете големи сили в Древна Елада. Спарта е била с най-силната сухопътна
войска, а Атина имала най-мощния военноморски флот. Атина е била демокрация, Спарта – милитаризирана монархия.
Аналогиите идват от само себе си!
Атина оставя безброй културни паметници, в нея се появява и развиват театърът, философията, изкуствата. В Спарта не е имало дори представителни обществени сгради, за театър и философия – да не говорим. Единственият известен поет на Спарта е куцият Тиртей, за когото се счита, че е атинянин по произход, наложен на Спарта от Делфийския оракул, за да вдъхновява бойците с бойните си пеани.
Спарта е известна само с легендите за непобедимата си армия и нейното сурово обучение. Чели сме за Леонид, който с 300-те си Равноправни се бие на Термопилите срещу многохилядната персийска войска. За спартанците се е знаело, че не се предават в плен, и въпреки това точно по времето на Пелопонеската война, на островчето Сфактирия, атиняните принуждават 120 Равноправни да се предадат. После, оковани с вериги, биват развеждани
като зрелище по улиците на Атина.
Продължителната Пелопонеска война трае от 431 г. пр.н.е. до 404 г. пр.н.е., прекъсвана от краткотрайни мирни периоди. Войната става причина Аристофан, който е бил за мира, да напише някои от най-добрите си комедии.
Сцена на военните действия са както Пелопонес и Атика, така и крайбрежията на Мала Азия. Войната завършва с победа на… флота на Спарта, в пристанището на Козята река, в началото на проливите към Мраморно море, където спартанските кораби изненадват слезлите на пристанището, за да обядват(!!!), екипажи на атинските триери. Както се случва обикновено, дългогодишният военен конфликт води и двата града до упадък.
Бих искал обаче да направя някои уточнения, отнасящи се до историческите факти.
Няма точни данни за годината на раждането на Леотихидас. Повечето автори считат, че връзката между Алкивиад и Тимея процъфтява по време на бягството на Алкивиад в Спарта – след 415 г. пр.н.е. За нуждите на сюжета поставям началото на тази връзка шест години по-рано, по време на подписването на мира на Никий (Никеас) 421 г. пр.н.е. Алкивиад не е сред атиняните, които с клетвата си утвърждават сключването на договора. Би могъл обаче да присъства сред технократите (както бихме се изразили днес), включени в делегацията – за да придобие опит, още повече че семейството му има връзки на гостоприемство със знатния спартанец (ефорос) Ендиос. Една
година след това Алкивиад става стратег. Като неофициално лице би му било по-лесно да флиртува с Тимея. За самата Тимея би било по-лесно след отпътуването на делегацията да представи детето като рожба на Агис и той да
го приеме. Нужна е било голяма дързост (нещо, което не е липсвало на Алкивиад), както и лекомислие, за да направи всичко това, бидейки бежанец, гонен заради процеса със статуите на Хермес. Целта на тази невинна моя намеса е Леотихидас да бъде поне петнайсетгодишен, за да може да
участва в мисията при траките.
Романът „Спомените на една хетера“ е повод за един различен прочит на историческите текстове. Опит да си представим както значимите исторически личности, така и обикновените хора. Защото съдбините и преживяванията на всеки един от нас, взети заедно, са истинската История. Впрочем мисията на Криптията, за която се говори, е секретна и не се упоменава в хрониките. Или, както се казва: „Не се е случила никога тази история“.
Х. Х
