Утре проф. СИМЕОН ЯНЕВ навършва 80 години, той е личност-институция в българската литература – прозаик, есеист, теоретик, литературовед. Роден е на 27.11.1942 г. в Нови хан, Софийско. Преподавал е нова българска литература в СУ „Св. Климент Охридски”. Принудително пенсиониран от СУ (2007). Автор е на книгите: „Но преди да изляза на ринга” (разкази, 1970), „Прочетено крадешком. Страници от дневник” (1973), „Традиции и жанр” (изследване, 1975), „Ден и нощ, нощ и ден” (1976), „Корени” (1976), „Тенденции в съвременната проза” (изследване, 1977), „Българска детско-юношеска проза” (1979), „Биографии на писатели, генерали и трети лица” (роман, І част – 1983; ІІ част – 1986), „Български характери” (есета, 1989), „Пародийното в литературата” (1989), „Участта българин” (2002), „Малък речник на българската литература” (очерци и библиографии, 2004), „Биографии на отрепки. Кн. І-ІІ” (2013). Носител на националните литературни награди „Елин Пелин” (2002), „Нешо Бончев” (2013), „Атанас Далчев” (2014). Съставител и редактор на редица трудове за българската литература – включително и на мащабния литературен проект Атлас на българската литература.
Посредният му писателски подвиг е „БИОГРАФИЯ НА МЪРТВИЯ ВЕК“,
за който тепърва ще се пише и говори.
Факел.бг с радост се присъединява към духовния „подарък“ на проф. Дора Колева и заедно честитим празника на един от най-будните български умове в съвременната ни история!
ПРЕЛОМЪТ ПРЕЗ 1989 И ТЕМАТА ЗА ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА В РОМАНА НА СИМЕОН ЯНЕВ „БИОГРАФИЯ НА МЪРТВИЯ ВЕК“
Дора Колева
Минали са десетилетия от излизането на романа „Биографии на писатели, генерали и трети лица”(1986), който писателят Симеон Янев оценява като книга на живота си и същевременно като книга за подемите и пораженията на своя народ. Междувременно двадесети век е отминал – неговата първа половина той е изучавал по документи и свидетелства, през втората половина сам е участник и свидетел. С натрупан исторически, социален и духовен опит на нов етап от своя и от живота на народа си, писателят се връща към книгата, за да осъществи по-големия й замисъл: „Биография на мъртвия век”(2022). Според историософските му възгледи какъв ще бъде започналият нов век зависи от това дали сме осмислили уроците на вече отишлия си век, дали сме съхранили утвърждаваните през вековете ценности.
След някогашните два тома, новите трети и четвърти том носят заглавието „Биографии на отрепки”, чиято двусмисленост, съчетана с поставените като мото текстове, създава очакване за многозначен и многопластов текст. Това, от една страна, припомня стиловите характеристики на първите части, а от друга, поражда впечатление за още по-голяма творческа свобода в тълкуването на заложените главни въпроси за съдбата на отечеството и свързаната с тях философия на морала, на съзнанието и съвестта.
Началната глава на новите части, озаглавена „Стената“, въвежда в социална реалност, в която остро се налага идеята за потребност от промени в общественото устройство. И не защото социализмът не е решил основните материални потребности на народа, както и възможностите за образование и наука на огромен брой хора. Умората и неудовлетвореността са от друго: от абсурдността на множеството норми, предписания, нареждания, изисквания и забрани, с които системата охранява идеологията си. Впечатлението за несменяемост на установилата се инерция се усилва чрез наслагването в повествованието на лайтмотива: „И животът си потече, както си бе текъл…“ Монотонността на времето, неговата застинала неподвижност се преживява сякаш без надежда за изход. Затова и вестта за падането на диктатора е посрещната с изненада, граничеща с неверие. Толкова трайно, толкова проточило се във времето (подобно на диктатора отвъд Дунава) било неговото властване, че изглеждало като неотменимо, като вечно. Живял и творил в тоталитарната система, авторът, както болшинството български интелигенти от това време, е болезнено чувствителен към всяко проявление на извънредна власт. Падането на диктатора е успоредено с падането на Стената. И въпреки че за нея не се говори, извеждането й в заглавието на началната глава определя ролята й на контекст, в чиито рамки трябва да се възприемат и предстоящите събития.
След бавното и тягостно влачене на българското историческо време „внезапно“ настъпва неговото взривяване: „забравило, че е предназначено да тече / времето връхлита“. И става герой на повествованието – предмет на изображение и обект на осмисляне. Каква е истината за започналите политически промени, какъв е смисълът им, какво е мястото им в историческия път на народа ни – тези въпроси максимално напрягат питащото съзнание на Петканов – главното действащо лице в неговото битие на писател, но и на автора, създателя на текста, композиционно-смисловия организатор на творбата. Сливането между автор и герой се изразява в акцентираното отношение към събитията, в тяхното преживяване, което се проявява на различни текстови равнища – вместо описание, избор на фрагмента като форма с възможности за постигане на силна емоционално-смислова енергия, монтажно изграждане, активизиране функцията на паузи, анафорични повторения, еднородни части; те от своя страна, ритмизират речта и усилват експресивната интонация.
Пространство на историческото време става площадът до катедралата – „най-голямата и най-известна катедрала в страната“. Там се провежда „първият демократичен митинг“, чието художествено пресъздаване се основава на многократното, със смислово-емоционален акцент повторение на ключовото: „за първи път“. Онова, което става за първи път, е заредена с полемичност антитеза на досегашните представи за митинг – организирано мероприятие с обиграни оратори. В контрастно оцветеното слово доминират отрицателните форми: „без транспаранти и знамена, без скандирания и лозунги, без волево стиснати устни или вдигнати юмруци“; „нямаше нито един / партиен или районен, низов или високоеталонен, мероприятиен организатор“; говорещите „не хвърляха лозунги, не ръкомаха“, думите им, отправени към съзнанието на отделния човек, „не се отнасяха за светлото бъдеще, а за късния днешен есенен ден“.
Вглъбен в търсенето на истината за случващото се, Петканов внимателно се вглежда в лицата на хората. Измъчва го горчивата равносметка, че не познава народа си. Защото „народът, с който живееше, и народът, чиято история четеше, нямаха нищо общо“. С представата за народа, внушена му от Вазов: „И всякоя възраст, класа, пол, занятие / зимаше участие в това предприятие“, той се вглежда с надеждата, че „ от многото лица на различните полове, възрасти и занятия (…) ще прозре лицето на народа“. Но в сегашните лица той не може да разчете самочувствието на хора, които сами се разпореждат със съдбата си. Ако от военната проза на Йовков го гледат българи, обединени в единен народ от благороден идеал, непонятни, недостижими за ума му са мечтите, надеждите, идеите и идеалите на техните сегашни потомци. Със „стиснати челюсти“, лицата им изразяват изненада, безразличие, недоверие, скепсис. Авторът впряга ведно различните средства – алюзиите, подтекста, откритото публицистично слово, за да изкаже концепцията си, че от времето, когато „този народ бе предоставил правата си на князе, царе, господа и другари“, е започнал да губи нещо много съществено – вътрешната си свобода, волята за отстояване на собствената си идентичност.
В стремежа да си изясни измъчващите го въпроси Петканов достига до онази възбуденост на съзнанието, която диктува поетиката на маскарада: от преливането на реалното и причудливото се очертава призрачният образ на слизащ по въжена стълба кокалест човек с оловни очи. Архетип на въжеиграча, този образ символизира нечистата сила и олицетворява страховете на писателя заради трагични повторения в българската история. Като маркер на нарастващото му вълнение е трикратно възникващият в текста мотив на групичка плачещи жени, които с вродения си майчин инстинкт долавят някаква заплаха. Петканов – „до болка напрегнат, целият вслух, изтръпнал от взиране“, се мъчи да проумее звука на тишината, гласа на мълчанието, който всъщност е „тътен, ехтеж, подземно бучене“ с различен потенциал и неясно проявление. Атмосферата на тревожни съмнения се сгъстява до степен, подготвяща новата поява на злокобната – все по-осезателна и по-застрашителна фигура на въжеиграча.
Поставил си за цел да улови и най-малкото движение в настъпилото ново историческо време, на другия ден след първия демократичен митинг Петканов е изумен от неузнаваемо променената картина на столичния град. От Люлин и Младост, от Надежда и Левски, от Кремиковци и Обеля, прииждат хора. Макар мълчащи и озъртащи се, те разширяват не само хоризонталното пространство – от периферията към централния площад, но прокарват и нов вектор: „поглеждайки към небето нагоре и забивайки поглед в земята надолу“. А когато се смрачава, палят свещи. Свещта е образ с обобщено-символно значение; по православен обичай народът пали свещ за здраве, или в памет на своите мъртви. Плахо светещите свещици в дланите на препълнилите площада хора създават усещане за тайнството на човешката близост, на общата молитвена устременост към Бог. И сякаш като реплика на Вазовото: „И господ от свода, през гъстия дим, / гледаше на всичко тих, невъзмутим!…“, и като отхвърляне на собствените си съмнения, писателят възкликва: „Не е възможно – не, невъзможно е Господ от небесния свод да не е видял тези свещици!“ Този възклик е въплъщение на личната му съпричастност и приобщеност към народната съдба; той е поетическата му свещ, вляла се в светлината на хилядите други свещици.
Обхванат от възторг и надежди за обновление, Петканов е смутен от сведението, че полският писател Тадеуш Капушчински, „жив свидетел на всяка революция и всеки преврат от последните десетилетия на ХХ век“, нарекъл победилата нежна революция „уговорена“. Червейчето на съмнението измъчва съзнанието му и след всяка среща с Историка Пенчев, зад чийто образ стои реалната фигура на професор Николай Генчев. Отговорен към истината, Петканов продължава да ходи по митингите, които след първия, оказал се последен демократичен митинг, потичат „от сутрин до вечер и до късно през нощта“. Множеството: „хиляди, хиляди, по улици, площади” поражда алюзия за Геомилевото: „Хиляди, / маса, / народ” – съотнасяне, водещо до извод за някаква постоянна същност на националното битие. Изброяването – структурен похват в поемата „Септември”, се настанява и в романния текст, за да предаде устрема на масите, духът, общото въодушевление. Когато в бързо променящото се време изведнъж се появяват „много водачи, много партии, много програми” и свързаните с тях всевъзможни „призиви, позиви, обръщения, предупреждения, декларации…”, изброяването заплашително нараства. То започва да гради пародийно-игрови контекст, сигнализиращ за излизане от рамките на нормалното, за действието на някаква неудържима стихия на карнавалност, на „театър”. „По-скоро сме на театро“ – така Историка Пенчев обобщава създалата се атмосфера на екзалтираност, на ирационално опиянение от призивите, които, все в името на народа, не водят до консенсус, до единна платформа, а задълбочават разкола, непримиримите противоречия. Неговата мрачна ирония внася подозрението, че започналият демократичен процес е имитация на демократизъм. Реминисцентната отпратка към поемата на Гео Милев, както и назоваването на събитията „революция“, целят осмислянето им през призмата на преживения исторически опит през първата половина на „мъртвия век“. Проявили се като граждански стълкновения, българските революции оставят след себе си само болест и национално разединение.
Със сетива за заплахите писателят улавя в обществената атмосфера знаци на напрежение. Познаващ уроците на миналото, болезнено преживяващ разцеплението, междуособиците, които бележат по-голямата част от историческия ни път, той се страхува, че положителната енергия може да се превърне в разрушителна, да придобие демоничен характер. Страхува се от повторителността на една и съща ситуация – на порив и крушение, в която вижда някакъв тегнещ над страната и над народа ни исторически фатализъм.
Х
В романа, отново след есето „Участта българин“, авторът подхваща темата за интелигенцията, която, като духовно-интелектуален нерв на нацията, в съдбоносни за историята на страната ни събития трябва да има водеща роля. Тази тема той смята за особено актуална в настъпилия преломен период, когато именно на интелигенцията принадлежи историческата мисия да прояви гражданска чувствителност, нравствена зрелост и идейна мъдрост, за да поведе народа си по пътя на демократичния хуманизъм. С взискателност, формирана от примера на възрожденските интелигенти, авторът оценява поведението на съвременните си духовни представители на нацията като безучастно и безотговорно. Вместо да задават идеите, те действат конформистки, съобразяват се с обстоятелствата, водени само от личните си интереси. Авторската дистанцираност – израз на разочарование и самотност, определя иронията като доминиращо средство за изграждане на героите. Тяхната двойственост – разминаване между думи и дела, е типологичната характеристика, върху която се проектират индивидуалните им различия.
Типът интелигенти, представян от институтските преподаватели Паунков и Дунков, и литературния критик Кичеков, се намира в приемствена връзка с писателя Руйников – носител на държавни награди, герой на социалистическия труд. Неговите стратегии и стил на поведение се оказват по-значими за тях, отколкото примерът на професор Минеков (негов прототип е професор Петър Динеков). Изцяло отдаден само на литературата, с достолепието на учен, отстояващ принципите на класическата българска наука, с целия си живот Професорът доказва, че стремежът към власт, към административни постове е несъвместим с истинската интелигентност, чиято сфера е сферата на духа. Подобно на Руйников, неговите възпитаници мерят писателските си претенции, заслугите си към литературата с количествения критерий. Затова авторът иронично изтъква впечатляващата бройка на техните книги, която може да бъде показател за механизирана продуктивност, а не за вдъхновено творчество, за отношение към писателството като форма на престиж, а не на съдба.
Със светоглед и морален облик, изградени във време, в което колективизмът е основна идеология, тези интелигенти, раздвоени между патриотично и интернационално, не дорастват до съзнанието, че са част от голямото цяло на народа си. Загубили вяра в утвърждавания от властта социалистически идеал, те само привидно го изповядват, изпълнени със скептицизъм към всякакъв вид идеализъм. Единственият направляващ идеал стават собствените им цели, а те им диктуват изчакване, съобразяване, нагаждане. При вестта за падането на диктатора избягват да изразят отношението си, докато не се изясни „какво ще последва от отприщената гласност и накъде ще завият събитията“.
В показването на историческата ситуация, наред с наблюдаващия Петканов, се включват и погледите на Паунков, Дунков и Кичеков. И това е в съгласие с полифоничния принцип, по който се строи романът. Всяка гледна точка, от една страна, има значение за пълнотата на общата картина, от друга страна, е саморазкриване на отделния герой. В размислите на професор Паунков по повод на новото революционно време възникват такива факти като Града на истината, трансформирал се после в Градове на лъжата, както и лягането по паважа в знак на демократична позиция. Определил ситуацията като „джунгла“, професор Паунков има един единствен главен въпрос. И това не е въпросът как да участва в съзидателните процеси, след като е възприел, че „съзидание“ е ключовата дума в отношението му към новата власт. Неговият главен личен въпрос е: „как да си проправи път в джунглата?“
Индивидуалните характеристики на професор Паунко Паунков, за които подсказва и семантиката на името му, са високомерие и чувство за превъзходство. Усвоил технологията на властта в тоталитарното време, прилагал я вече един или два мандата като директор на Института за начални и основни преподаватели, той ясно съзнава, че „след падането на Стената и събитията в месеците след това, в драстично променената обстановка, не може да се държи по начините, по които се бе държал преди промяната“. „Предвидливо замразил членството си в партията, към която доскоро е принадлежал“, разграничавайки се от всичко, което е компрометиращо в очите на новите претенденти за власт, той „разумно и бавно“ проправя своя „път в джунглата“.
Външно професор Паунков се е приближил до демократичните сили, но вътре в себе си остава дистанциран от „революцията“, която, според преценката му, „бе съживила всякакви отрепки и те, вливайки се в нея, изливаха цялата си обидена непотребност като възможност да компенсират непотребния си животец“. Тази двойствена умонагласа се проявява по повод на студентската стачка. Докладвано му е, „че някакви студенти с демократична ориентираност кроят планове, кога – още неясно! – да завземат сградата на Института, да я окупират, блокират, барикадират, да прекратят занятията, да обявят стачка, да обнародват исканията си и така да ги направят достояние на народа“. Парадоксът, върху който се гради сведението, е особено натрапчив – плановете на демократично ориентираните са заредени със заплаха, агресия, насилие. Формулата „всичко е позволено“ от романа на Достоевски „Бесове“ точно съответства на някои от методите, по които се утвърждава българската демокрация. Стратегически обмислена, за което свидетелства напомнянето на лидера на демократите, стачката трябвало да се представи като спонтанна проява на студентската инициативност. Без воля и решимост да защити академизма и самостоятелността на Института, професор Паунков не се чувства свободен да постъпи като достоен ръководител, а с изградените си в предишното време рефлекси се съобразява със звънтящия телефон. Различното в новия момент е, че телефоните са два – на победилата, но и на протестиращата срещу изборните резултати опозиционна партия. Отговорността за подкрепата на стачката той възлага на „разширения академичен съвет, всъщност разширено общо събрание“. Още с представянето на облечените в тоги институтски власти, обхванати от „съзнание за историческата мисия, която трябваше да изпълнят“, се задава ироничният тон на авторската оценъчност. Само един член на общото събрание има смелостта спокойно, „без гърчене между партийните предупреждения“ да защити академичното достойнство: „Не съм член на никоя партия и не ме интересуват партийните страни на проблема. Работим в академично заведение и за мен академичните права са по-важни от всичко друго. Настоявам да ми бъде осигурен достъп до аудитория, за да мога да си чета лекциите.“ Така, пледирайки за правото на избор на всеки човек, в пространството на романа влиза образът на преподавателя по философия Софрони Софрониев – „невзрачен човечец“ в очите на професор Паунков, а всъщност уважаван учен в областта си. Изказан по повод на конкретното събитие, неговият призив: „Нека не поставяме началото на правовия ред с безредие“ има значение на надежден ръководен принцип.
Кичеков, другият ученик на Руйников, от апартамента си в Лозенец напрегнато следи събитията, течащите като река – „по два, по три митинга всеки следобед“, за да си изясни „каква ще бъде идващата демокрация“. Защото, „че социализмът си отиваше, може би бе сигурно, но какво ли точно идваше след него едва ли знаеха самите режисьора“. Съмненията му по повод неяснотата на събитията, „които бяха мътни още от извора си и ставаха, дяволските, още по-мътни“, се подхранват от спомените на баща му за някакъв, оказал се измамен, опит за демокрация през 1956. Завършващи с внимателен анализ, със съответните изводи, наблюденията му отчитат „всичко и всички: от куклата, която играеше министър-председател, до мрачните субекти от миманса“. Лексиката от сферата на театъра потвърждава прозорливата реплика на Историка Пенчев: „май сме на театро“. А доколкото хората от миманса, макар и невинно стоящи в задните редове и „много рядко и много предпазливо“ нашепват нещо на най-разпалените оратори и постоянно сменят местата си от миманс в един в миманс в друг митинг, може да се въведе и термина „суфльори“. Със сетива, опънати до скъсване, Кичеков се мъчи да провиди бъдещето и правилно ориентиран „да се качи на влака“, тоест, да се включи в политиката.
Най-младият от тримата, но и най-амбициозният – доцент Дунков, е с голям интелектуален потенциал и с целенасочен практичен ум. Събитията активизират онези черти от облика му, които и в предишното време са му помагали кариерно да расте – енергия, воля, пък и лакти. И най-важното – стимулират изработването на поведение, съответстващо на новите обстоятелства и на първата му цел – да оглави Института.
Въпреки индивидуалните различия, типологичното сходство на тримата герои е в липсата на гражданска чувствителност – този много съществен, неотменим, завещан от националната традиция критерий за интелигентност. Без да е изказан пряко, в повествованието се таи въпросът: ако духът на тези интелигенти не е завладян от голяма идея, отнасяща се до другите хора, до общия живот, може ли да бъдат окачествявани като автентични интелигенти, като творци на националната култура?
Новата историческа реалност провокира към действия и стария писател Руйников. Тя му припомня някогашните септемврийски дни, когато в личното му човешко време се вмъква протичащото на улицата историческо време. Въпреки че преломните събития през 40-те години не са включени в сюжетното време на романа, чрез спомените на Руйников те се възсъздават ретроспективно. Различието между случайния, нелеп начин, по който младият Руйников се влива в тълпата през онези „велики дни“ и ентусиазма, с който през десетилетията го преобразява и разкрасява, показва фалша и притворството, белязали житейския и творческия му път. Дори в настъпилото ново време, когато промисля преживяното, за да напише стратегията на бъдещата си писателска и обществена дейност, той не може да осъзнае собствената си вина за компромисите, подменили човешката му идентичност.
Решението на Руйников да подкрепи студентската стачка е неговият опит да заеме мястото си на новата историческа сцена. Защото смята, че все още е нужен на обществото и защото потребността да бъде сочен и почитан като „първенец на литературата“ е станала негова същност. Въодушевен от идеята „да ободри“ стачкуващите студенти, вярвайки, че те ще бъдат поласкани от жеста му, той е шоково стъписан от тяхното раздразнително, дори презрително отношение. Повествованието се концентрира върху трескавото психологическо състояние на стария писател, когато, останал насаме, се изправя пред въпросите на собствените си илюзии и самозаблуди. Като израз на тъга заради похабената дарба и на милост заради останалото чисто и искрено у човека авторът му въздава естествена и лека смърт: „на зазоряване, когато въздухът е най-лек и когато стъпките на смъртта почти не се чуват. Всъщност смъртта при него дойде като въздишка“.
Живял, обграден от почит, в последните си часове Руйников иска да си представи как биха се държали при смъртта му „неговите деца“, отгледаните през петдесетте му години в литературата две-три поколения: „При стария строй – ясно! – но сега…сега дали биха имали безочието да не го изпроводят в последния му път, да не застанат на почетна стража, при новите условия нека бъде и без почетна стража – но поне да не рачат да хвърлят бучка пръст върху ковчега му. Не, невъзможно, па макар и от кумова срама!“ Недопускането на „безочието да не го изпроводят до последния му път“ е последната илюзия на писателя Руйников. Освободени от всякакви предразсъдъци, суеверия, сантименти, неговите ученици не изпитват нужното уважение към човешката смърт и този факт е знак за това колко по-ниско е паднало нравственото равнище на българския интелигент.
Като семантично-символична антитеза на приспособяващите се, на мнимите интелигенти в романа присъстват и други личности – с отговорно отношение към призванието си на интелигенти, съпричастни към социалния и духовен живот на своя народ, с ум и душа, устремени към изграждането на демократично общество. Искрено загрижени за извършващите се в началото на 90-те години радикални промени, те не се страхуват да заявят позицията си. С изработено от уроците на историята „предусещане“ Историка Пенчев гневно реагира на действията на хора, претендиращи да са демократи, а изповядват идеята изцяло да се унищожи старото и върху неговите руини да се строи новото. И преводачът Стоян Бакърджиев иска среща с президента, за да настоява за повече разум в провеждането на радикалните реформи, които могат да имат разрушително въздействие и да доведат до непредсказуеми резултати.
Според авторската концепция утвърждаването на българската демократична интелигенция в новото време е трябвало да започне от личности като Историка Пенчев, философа Софрон Софрониев, преводача Стоян Бакърджиев. Но в създадената обществена ситуация такива личности остават недооценени, често с изменен социален и професионален статус. Изхвърлени като непотребни, те се оказват аутсайдери, маргинали. И това е една от причините за мъчителния път на българската демокрация.
