от Теодора Георгиева
Сред сто представени книги за литературния конкурс „Орфей“ романът на Михаил Михайлов „Перфидни илюзии“ е отличен с награда. В журито на конкурса е Румен Леонидов – поет, преводач, общественик, който с всестранната си дейност желае да лекува, както сам пише, нашата нация от „болното й самочувствие“, от „недостатъчното й достойнство“, от „окуцялата й духовност“. Леонидов развива неуморна дейност по откриването на таланти, търсен е за нелеката работа да промива хиляди страници словесна руда и да открива там златоносни късчета. Негови са думите: „Нужна ни е осветената вода на единението, благият хляб на личния пример, на личното дело…“
В своята книга „Перфидни илюзии“ Михаил Михайлов разказва за своя живот – от момента, когато е двадесет и пет годишен, до наши дни, вече навършил шестесет и седем. Но това не е автобиография, не е дневник с лични преживявания, не са и мемоари, венчаещи със слава или мъстящи на врагове и съперници. Това е роман, изпълнен, по думите на проф. Валери Стефанов „с красива шарения“, „даваща и отнемаща“. Това е изповед, но и обобщение за едно неспокойно време. Многобройни случки преливат в образи и размисли, всичко е оразмерено, дозирано, четивото е увличащо, темпото е ускоряващо. Питаме се – какво ще стане с главния герой? А той ни става все по-близък, все по-симпатичен със своя възторжен младежки наивитет, с безкрайната си борбеност и трудолюбие в зрелостта, с натрупаната мъдрост след края на перфидните илюзии. Героят не захвърля илюзиите си в килера на презрението, виждаме ги изстрадани, осмислени и пречистени в житейските му битки. Те са втъкани като броня в сърцето на един човек, живял повече в Африка, отколкото в България, но запазил в себе си любовта към родината и ценностите, които тя и семейството му са вложили в него до 25 годишната му възраст.
Михаил Михайлов е талантлив разказвач на истории. Те са толкова много! Повествованието е разделено на 50 глави, може би така е решил авторът или пък е умела композиция на редакторката Екатерина Благоева. Със своята краткост те тласкат развитието на действието, придават му ритъм, разпалват любопитството на читателя. Михайлов владее умението да поддържа интереса, често прилага контраст в ситуациите, езикът му е богат на смесени и противоположни нюанси: смешно-сладко, сериозно-горчиво, а след 30-та глава (когато започва Прехода) става горестно-тръпчиво.
Началните глави на романа навеждат на мисълта, че Михайлов би бил чудесен филмов сценарист. Тук диалозите са истински словесни откоси, фабулата е съвършена, действието – наситено с напрежение. Писателят не облича в бели одежди главния герой на романа, не го разкрасява и самосъжалява. Той е син на своето време, епохата го притежава и насочва в посоки, предопределени от исторически стекли се обстоятелства. У него безстрашието и приключенска страст са съчетани със самоиронията, с радостта от обикновените неща в живота. Окрилен от своята младост, героят „подхвърча“ по жълтите павета на „Царя“ с развени от майския вятър къдрици. „Лъха на свобода“ и сякаш дочува своята песен:
„Сега разбирам, че животът е бил красив,
борихме се да бъде по-добър и справедлив.
… стапя се денят в нощта…“
Като зловещо въплъщение на друга строфа от песента: („… утре ще ме разстрелят…„) пред него „се изправя мустакат здравеняга с черен шлифер.“ Представя се с безличното име „бате Гошо“. Възлага му задачата да разкрива враговете, които „подриват социалистическото бъдеще на Етиопия“. Ще работи под прикритието на трети секретар на българското посолство там, защитен с дипломатически имунитет. Актът на убеждаването е увенчан със солидния аргумент: „Пред теб е уникалната възможност да помогнеш на родината ни.“ И фаталния избор е направен: „Няма нужда да мисля. Ще се справя! – отвръщам на един дъх, смаян от внезапното си решение.“
Изпълнен с решителност героят тръгва по път, изпълнен с неизвестности. А там, далеч, под африканско небе в Етиопия го чакат изпитанията, разочарованието и съмненията: „… не зная дали съм добър или лош. Живея във фалшив свят, пропит с изневяра на ценности и обич. Питам се защо съм тук? Кой ме поведе насам?“ Искрено съжалява, защото е бил предупреден от баща си: „Не се увличай по революцията, сине. Болестта й е неизлечима. Ще разбереш, че е утопична, недостижима и същевременно ще се надяваш да победи. Ще живееш цял живот с перфидни илюзии. „
Кратка е кариерата на разузнавача, но по-голямата част от книгата е за този период, когато реката на съдбата му е отбита, отклонена в чужди брегове. Михаил Михайлов не вини никого, но си личи от страстта, с която пише, че страда по онзи момък, възторжено крачил по „Царя“, запленен от майския ден. Успява да спаси много от него и от песента… но чак в Намибия. „Дали защото в България беше студено и всичко, в което вярвах, се разпадаше, или заради палмите, чистотата, спокойствието на хората и изобилието на африкански животни.., влюбвам се в Намибия от пръв поглед.“
И ето го отново сам, пътуващ към неизвестността. Решава да се изнесе окончателно в Намибия, ненапразно наричана „най-толерантната страна в Африка“. Трезво преценява обстановката: „Нямам никаква представа как ще си изкарвам хляба.“ Активизира всички свои таланти и умения: свири на бас китара, говори няколко езика, има стаж на дипломат, професионален ловец е. И Намибия го посреща с отворени обятия: „Започвам работа като преподавател по музика в Колежа по изкуствата.“ Покъсно го търсят от Министерство на външните работи да помага като Почетен консул на България в Намибия. Той се отдава с патриотичен плам на тази дейност, макар подписването на консулския протокол с решението да се бави с години.
Лазар Мурджев, събрат по перо и ловни пристрастия на Михаил Михайлов, пише: „Така Мишо в разцвета на силите си, талантлив, подготвен, с отлична диплома по архитектура… хукна по света с осквернена душа, онеправдан и обиден…Този странен дипломат на времето е яхнал прикритието на ежедневието и като Дон Кихот на самия себе си, на собствената си ничия принадлежност, развява знамето на България, знамето на Човешкия дух…“ Това, което възвръща силите, което обогатява емоциите на Михайлов, са срещите с приятелите, ловните излети, желанието да тълкува в свои творби завещаната мъдрост на вековете.
В новата му книга запомнящи са онези откъси, в които разказва за африканската и българската природа. С колко радост е изпълнен героят на романа при срещата си с Омо, „една от най-големите реки на Етиопия“. Редовете за палавата газела Боцко, „откърмена“ от него, са достойни да влезнат в детските читанки. Колко нежност има в описанието на птицата, която плете гнездо за своята избраница! Срещата с грамадния глиган е и страховита, и вълнуваща. Това са картини, описани с филигранни подробности, с много поетичен език. Тончо Жечев казва в есето си “ Митът за Одисей“, че „… историята на Одисей не е история на едно пътуване, а история на едно завръщане.“ И ето, героят на Михаил Михайлов достига обратно в родната Итака. За да остане в нея – с озарена душа, с благослова: „Българийо! Майчице свята! Такава измъчена, страдаща, жална си ни още по-милна и свидна!“
През месец февруари 2022 година писателят Стоил Рошкев учредява наградата за нов български роман, наречена „Орфей“, а през юни вече е обявен и победителят в конкурса. В този кратък срок успяват да се впишат множество усилия: на авторитетното жури по организацията и подбора на творбите, на Университетско издателство „Климент Охридски“ с прецизно редакторско и полиграфично оформление, на художника Михаил Тенев, чиято лицева корица е възхитителна с умело вложената символика. Така, стъпка по стъпка, ръкописът на Михаил Михайлов се превръща в чудесния и награден роман „Перфидни илюзии“, наречен от проф. Андрей Пантев „книга за всеки дом и за всяко въображение.“ Творба, събрала в себе си много плам, младежка неустрашимост, знание как да претопяваме илюзиите в нова сплав от убеждения, трайни приятелства, вяра, любов и целеустременост. Тези ценности, изстрадани и отвоювани от автора Михаил Михайлов, са като жива вода за културата на България и за бъдните й поколения.
„Продължение на един разговор“ –
отзив за книгата на М. Михайлов „Бушменска прокоба“
отзив за книгата на М. Михайлов „Бушменска прокоба“