Георги Марковски. Творчеството му е съсредоточено около проблемите на отношенията личност-време и творец-власт, синтезирайки традиционното и фолклорното с експерименталните техники на постмодернизма. Завършва гимназия в Лом (1959). Първата си публикация прави през 1956 г., а през 1959 г. приключва работата по първия си останал непубликуван роман. Завършва българска филология и философия в Софийския университет (1967).]Член на Съюза на българските писатели от 1978 г., два пъти носител на годишната му награда – за романа „Хитър Петър“ за 1978 г. и за сборника философски фрагменти „Христоматия за двама“ за 1996.[Романите „Хитър Петър“ и „Разказвачът и Смъртта“ изследват – първият в исторически, вторият в съвременен план, автономността на таланта във взаимоотношенията му с властта. Те предизвикват остра полемика във връзка с утвърждаването на един нов подход в съвременната българска белетристика: концептуално-философско изграждане на текста посредством пародийното, притчово-алегорично препрочит на културно-историческата традиция. В „Хитър Петър“ се преобръща фолклорната и средновековно християнската традиция (цитати, образи, технически конструкции), за да се обогати художественият и социалноисторическият образ на един национален герой, да се потърсят нови измерения на духовните корени на нацията. В „Разказвачът и Смъртта“ целенасочено се демаскира митологемата за „елитарното“ изкуство.[2]
Умира на 9 януари 1999 на 57 години.
– Вие сте дързък и провокативен в прозата си. Обичате ли този тон извън нея? А ако той е насочен срещу Вас?
– Аз само търся най-подходящия инструментариум за изразяването на занимаващите ме проблеми и ако в книгите ми има дързост и провокативност, те вероятно произтичат от естеството на тия проблеми и не са самоцелни, а отразяват начина ми на мислене. Различен в живота, различен в писането: въпреки компенсаторната роля на писането, това може би е постижимо, но не би ли било двуличие? И още: ако книгите (и личността) ми предизвикват дързък и провокативен тон, това не е ли знак, че съм на прав път?
– Повечето от Вашите книги се посрещат на нож!
– Да, стана традиция книгите ми първо да предизвикват спорове, а после да ги преиздават. Предполагам, че те може би третират проблеми, за които част от обществеността ни още не е подготвена, оттук и изненадата, объркването, противоречията. Тъй като с всички значителни български белетристи подир Втората световна война се е случвало така (да припомням ли баналните примери с Димитър Димов, Емилиян Станев, Генчо Стоев, Ивайло Петров, Йордан Радичков…?), раздвижването на общественото мнение от книгите ми ме обнадеждава, че те имат шанса да се включат в националния литературен процес. А може и горчиво да се лъжа. Времето ще покаже.
– Обичате ли да си разчиствате сметките с критиците?
– У мнозина битува невярната представа за антагонизма между писателя и критика. Истинският писател е недоволен от литературния критик не когато той не е одобрил новата му книга, а когато не е успял да й направи естетически анализ. Мене мнозина са ме отричали със силни думи, но със слаби аргументи, което ме подсеща, че има категория критици, които, ако те порицават е лошо, но ако тъкмо те те хвалят, е трижди по-лошо. Спор с критик си позволих само веднъж: той заяви в печата (по повод на романа ми „Хитър Петър”), че на писатели като мене трябва да се забрани да пишат. Аз му поисках чрез печата разрешително да продължа да пиша, печатът отпечата разрешителното. Сега, подир толкова години, си мисля, че таз срамна препирня се дължи колкото на моята невъздържаност, толкова и на качествата на критика, а най-вече: на незавидното равнище на тогавашния ни литературен печат. Съжалявам, че се оставих да ме въвлекат в тая история, защото задачата и на писателя, и на критика е – всеки със специфичните си средства – да придвижват националния литературен процес.
– Един критик сподели, че романът ви „Разказвачът и Смъртта” го изнервя, а друг го нарече „талантлив провал”. Веднъж в един разговор по друг повод вие употребихте израза „великолепно сгромолясване”. Сигурно има хора, които не са съгласни с критиците и, предполагам, един от тях сте вие.
– Не разбирам добре въпроса Ви, дори долавям някаква клопка в него, но ще се опитам да Ви отговоря честно. Може да Ви прозвучи профански, но писането понякога ми прилича на борбата: както красива схватка може да стане само между равностойни противници, така голяма творба не може да стане, ако малък талант се захване с голям проблем, или обратното – ако голям талант се захване с малък проблем. Когато голям талант се захване с голям проблем, никога не се знае кой ще победи, кой ще се сгромоляса. Понякога провалите на едного са многократно по-ценни от успехите на другиго. Гибелта на пътешественика Дейвид Ливингстън в блатата на екваториална Африка е провал, и Априлското въстание на българите срещу Турската империя е провал, и изпламтяването на Джордано Бруно на кладата заради вярата му в многобройните населени светове е провал, но това са провали, които проправят път на човечеството. „Великолепното сгромолясване” си представям като сгромолясването на планинската въжена линия на Алексис Зорбас от едноименния роман на Никос Казандзакис: голяма душа, голям размах, голям риск. Дали „Разказвачът и Смъртта” е успех, или е провал – та макар и „талантлив провал”, – аз самият не мога да разпозная, защото в сърцето ми още живее не готовата, завършена книга, а замисълът, предварителното ми намерение. Но интуицията ми подсказва, че не аз, а отрицателите на романа грешат.
– Но при всички случаи тази книга заслужава да бъде разнищена. Поставял ли си е някой от критиците такава цел? И дали я е постигнал?
– Според мене задачата на критика е да анализира ония книги, които разширяват идейно, тематично и инструментално националния литературен процес, за да подпомага неговото развитие, а не да се занимава с така наречения „сив поток”, който по рождение си е обречен да не участва в процеса. Но на практика не е така, защото мнозина са заинтересувани да подменят литературния процес (отразяването на диалектиката на живота) с литературния живот (задоволяването на конюнктурните потреби), като по тоя начин прикриват творческата и гражданската си посредственост. В логиката на това поведение попадна и „Разказвачът и Смъртта”. От изданията на Съюза на българските писатели вестник „Литературен фронт” публикува две отрицателни рецензии и отклони всички положителни (които излязоха другаде), а списанията „Пламък” и „Септември” премълчаха книгата. Всички останали рецензии – и положителни, и отрицателни – излязоха в нелитературния печат, в провинциални литературни издания, в градски вестници дори. Друга причина за липса на пълни естетически анализи на романа е липсата на вкус (а може би и на възможности?) на оперативната критика към анализа. Предполагам, че и самата книга прави несъвместими естетическия анализ и вестникарската рецензия, а за сериозна проблемна статия се изискват и време, и възможности, и място в печата. Досегашните критици на романа – и отрицателите, и доброжелателите му – боравеха предимно с емоционални аргументи, но ако той заслужава, непременно ще си намери тълкувателите.
– В него вие постигате степен на саморазголване, което сигурно дразни някои читатели. Има ли според вас закони в изкуството, които да определят тази степен? Кой е законодателят?
– Законодателят е естеството на самото изкуство, то изисква пълна откровеност при обсъждането на проблемите. Мислите ли, че степента на откровеност примерно в „Престъпление и наказание” на Достоевски или в трилогията „Селцето – Градът – Имението” на Фокнър, или в „Сто години самота” на Маркес е по-малка, отколкото в „Разказвачът и Смъртта”? Но тъй като при мене повествованието се води от първо лице – а на всичкото отгоре героят ми е писател, – мнозина схващат романа като автобиографичен, намират пълната му откровеност за неприлично саморазголване, дори откриват несъществуващи несъответствия между автор и герой. Но аз съм предвидил такова недоразумение и проблемът за героя като морален двойник на автора е една от темите на самия роман, тук нямам какво повече да добавя.
– Чувствате ли се изчерпан след „Разказвачът и Смъртта”? Може би за тази книга важи с пълна сила изразът „изтръгвам от себе си”? Оставя ли тя шансове на други книги подир нея?
– Да, тя е от ония книги вампири, които изчерпват емоционално създателя си. Така беше навремето с романа ми „Хитър Петър”. Така беше още по-преди и с новелата „Повест за Истатко Бирков”. Ще ми трябват още няколко години за ново емоционално зареждане, за да захвана някоя от книгите, които отдавна имам готови като замисъл. „Рехабилитационният” процес протича чрез общуване с нови хора, с нови книги, и – толкова рядко ми се случва… – с нови идеи.
– Не мислите ли, че талантливите провали са необходими, и ако ще са сгромолясвания – великолепни да са?
– Единствено страстното творческо дирене може да те доведе до художествено откритие, освен това самият акт на търсенето на истината за твоето време си има своя собствена естетика и си струва – о, как си струва само, как само си струва! – животът ти да е низ от приключенията на духа, наречени творческо дирене, и то без оглед на крайния успех…
– Не следвате никакви предписания, никакви „проверени” жанрове. Не ви ли създава това чувство за несигурност? Накрая сигурен ли сте в резултата?
– Малко ли са книгите, създадени по всички правила на жанровете, които имат само един недостатък: не стават за четене. По един и същи начин изработва книгите си занаятчията, а майсторът – използвайки същите проверени правила – не ги прилага механично, а ги приспособява към конкретния случай. Убеден съм, че всеки проблем – обект на литературата – си изисква свой инструментариум и добереш ли се до него, не ти остава нищо друго, освен да следваш неговата логика, за да стигнеш до завършека. Не стигнеш ли до последната точка, не можеш да си сигурен, че няма да я сложиш. А сложиш ли я, интуицията не може да не ти подскаже близо ли си до предварителния замисъл, далече ли си от него. В чекмеджето ми има няколко ръкописа от различни години, които – ако бяха публикувани – вероятно нямаше да дразнят никого, но къде да се денеш от собствения си срам?
– Постоянното вдигане на летвата не е ли израз на невъзможното? Понякога не ви ли създава това комплекс за малоценност? Никога не можете да постигнете съвършенството!
– Ще ви отговоря с един цитат: „Удря часът на раздялата ми с Истатко Бирков – пиша в заключителната си страница на „Повест за Истатко Бирков”. И може би животът, личността и съдбата на Истатко Бирков наистина са доказателство, че човекът по природа се стреми към съвършенство. От ангелоподобния до диктатора, от бездарника до гения, от слепеца до просветения: всички според призванието си. И може би постигането му наистина понякога да е човешкото щастие, понякога и гибелта на човека. Предпочитам човекът винаги да остава на една крачка от съвършенството, защото неговото постигане значи да постигнеш себе си и да увиснеш в безтегловното пространство на изпразнената си душа. И кой знае, кой знае, може би един ден душата на Истатко Бирков да зазвучи отново от партитурите. Трева кълни над гроба на Истатко Бирков, избуява, прегаря от есенното слънце и ледове я сковават, за да кълни отново. И може би името на Истатко Бирков – кларнетиста от Поломието – ще бъде пощадено от времето, за да ни напомня, че ние не знаем къде е опънал мрежите си Сатанаил, изкусителят.” Какво повече да добавя?
– Словото е коварно, изменчиво, безпомощно. За всички писатели ли писането е кръст? Няма ли такива, на които то се удава лесно? После, много е трудно зад някои редове да откриеш усилие. А може би усилието го има, но резултатът не е очакваният?
– В литературата е важен резултатът, а не пътят, по който се стига до него. Няма значение дали седем пъти си преработил текста или седем пъти си го премислил, преди да го напишеш веднъж, има значение дали този текст ще бъде романът „Война и мир”. Оттук и неприятната истина: за да напишеш „Война и мир” трябва да си Лев Николаевич Толстой, останалото са индивидуални трудови навици. Не си ли лъв в литературата, все едно е трудно ли пишеш, лесно ли пишеш. Ще си позволя още един цитат: „На разказвача тъжна е съдбата, защото вместо да се радва на живота, той подменя го с измислени неща; разказвачът трябва да е луд достатъчно, за да захване труд, който ще го води седмици, месеци, дори години по пътя от зачатъка до отпечатването, че разказвача, макар и в творчески екстаз, макар и пленник на словата, макар и обладан от благороден бяс, на всяка крачка дебнат го подводни камъни и аз не знам човек, подобен нему, който би захванал нещо, дето не се знае ще му бъде ли успешен краят – пиша в романа „Разказвачът и Смъртта”. – Но защо – при тия мъки – той не се откаже, защо не се захване с нещо друго, защо са тия страсти да разказва? Разказвачът, щом не пише за слава, за власт и за пари, щом не съчинява за забава, щом и не твори за други цели, какво тогава му остава: нему му остава просто да се примири, че да изтърпи е програмиран болката по смисъла на битието, и да следва робски тая орисия.” Проумееш ли тази истина, и въпросът за усилията, и въпросът за кръста на писателството, и въпросът за резултата стават невалидни.
– Как живеете извън писането? Хваща ли ви нещо за гърлото така, както понякога става над белия лист? Когато преживявате нещо, винаги ли мислите как да го пресъздадете?
– Аз съм устроен така: когато пиша, друг живот за мене няма, а когато не пиша, забравям, че съм писател.- На млади години всичко край мене ме хващаше за гушата, предизвикваше ме да го променям, караше ме да му създавам мой си модел, но сега, когато наближавам петдесетте, си давам сметка, че само няколко неща в човешкия живот са ценност, която непременно трябва да опазим, останалото е суета. Но начинът ми на писане си остава непроменен: никога не описвам преживяванията си, а съпреживявам с героите си ситуацията, в която сме попаднали.
– Когато пишете, мислите ли за читателите си, или повече за приятелите си (за „сродните души”)?
– Пиша ли, не мисля за никого другиго, освен за героите си.
– Един ваш приятел ви нарича „писмовен тип”. Обичате да разговаряте с хората чрез написаното от вас и евентуално чрез написаното от тях. Така ли е?Различават ли се хората, когато пишат и когато говорят?
– За другите хора не знам, но аз се различавам в говоримата и в писмената си реч: когато пиша, по-добре формулирам мислите си, затуй предпочитам написаната дума. Освен това чрез писаната реч избираш събеседника си, докато устно обикновено те занимават с банални житейски истории, които завършват с открития от типа на „водата е мокра”. (Такива са и болшинството от книгите, но тях можеш да захвърлиш, когато си поискаш.) Но от време на време се срещат и нестандартни хора, които те изненадват с неочаквана гледна точка към живота и душата ти ликува. Ще се обясня с един пример. Веднъж един човек взе да ми говори за религията: как при някакви обстоятелства изпитал потребност от вътрешна опора, от стройна система на йерархията на житейските ценности и като не намерил нищо надеждно около себе си, стигнал до вярата. Тъй като нямах никакъв избор, приготвих се да изслушам историята му, а той продължи с тих глас за затрудненията си как да попадне на вярващи хора, как най-неочаквано един непознат се заинтересувал от него, как още по-неочаквано го поканил в някаква секта (състояща се изключително от научни работници). Отишъл до най-близката им служба, разговаряли за смисъла на човешкия живот, за моралните рискове при творческото дирене, за умирането като преход от живота към смъртта, късо речено: разговаряли за нещата, дето тормозели изтерзаната му душа. „И изведнъж те взеха да се молят! – извика гневно моят събеседник. – Представяте ли си: да се молят! Как тъй ще се молиш за нещо, което не си заслужил, това е безнравствено! Ужас: те се молеха!” Той възмутен напуснал смаяната секта, душевните му колебания се изпарили яко дим, пак станал сам на себе си опора. В тази случка се отразява цялата му личност, с разказа си той ме спечели за свой приятел, а неговото приятелство за мене е дар свише. Разказвам тая история не защото е кой знае колко интересна, а защото понякога се надявам че – посредством книгите си може би и аз печеля приятели сред читателите си.
– Не смятате ли, че фабулата ви изхабява в редките моменти, когато вървите строго подир нея?
– Знам, че вниманието на масовия читател се задържа най-лесно с добре изпипаната интрига, но мене непреодолимо ме влече диалектиката на идеите.
– А не ви ли се струва, че разказвачите в традицията на Вазов, Елин Пелин, Йовков се приемат с по-лека ръка в сравнение с останалите, да ги наречем модерни разказвачи?
– Това предпочитание съществува и то нанася щети на българската литература, защото обуславя известна нейна едностранчивост. Ако не сте съгласен с мене, посочете ми поне едно художествено откритие, което да има български адрес. А в науката и техниката имаме открития, защото там действат други закони, не законите на администрирането. Но нека пак се поясня с един пример: без екзистенциализма българската проза би била онова, което би била българската поезия без символизма, защото някои от модерните течения по-късно се оказват празни модни увлечения, но други са неизбежни етапи на естетическото развитие. Историческите причини, поради които българската литература се намира в талвега на битовия реализъм, съм коментирал в книгата си „Достойно ест. Похвално слово за българската литература” и сега няма да ги повтарям, но ще използвам случая да продължа разсъжденията си: подир Втората световна война българската литература се занимава предимно с решените проблеми (като илюстрира процеса на решаването им), докато същинската задача на литературата е да поставя на вниманието на общественото мнение нерешени проблеми, защото именно нерешените проблеми са вярната характеристика на едно общество. (Дълго време кооперирането на земята изглеждаше вярното решение на проблема за българското селско стопанство и за кооперирането писателите изписаха планини от хартия и море от мастило, но когато се видя, че механичното копиране на чуждия опит е пагубно за нашите условия, виновниците веднага се надигнаха срещу романа „Хайка за вълци” на Ивайло Петров, който сложи пръст в раната.) Освен това светът подир Втората световна война, светът на средствата за масово унищожение, не е светът отпреди войната, той стана малък, обозрим и уязвим и това формира ново съзнание у човека, промени йерархията на моралните ценности, намали стойността на индивидуалното човешко съществуване. Ами влиянието на науката (примерно: застрашителните постижения на генното инженерство)? На информационния потоп (примерно: телевизията)? На идеологическата бруталност (примерно: срамното поведение на италианското правосъдие на процеса във връзка с атентата срещу папата)? Не може, не може светът от последната четвърт на ХХ век да бъде усвоен естетически с художествените средства на отминали векове, та каквито и шедьоври да са ни оставили те, новият свят изисква нов художествен инструментариум, както го постигна в други области на човешката дейност: лазерният лъч в ролята на хирургически нож или космическата метеорология, или био-технологиите.
– Вие говорите за откритията в човека и за откритията извън него. Те са свързани, но все пак някъде натежават вашите предпочитания: да изследвате психографията на човека или да изследвате средата, в която той живее?
– Връзката между човека и заобикалящия го свят (или между човека и средата, в която той е потопен) е от диалектическо естество. Задоволяването на човешките потребности променя средата, подир което средата променя човека, а новопоявилите се потребности отново променят средата… и вероятно това ще продължи до момента, когато човекът унищожи заобикалящия го свят, а унищоженият свят унищожи пък него. Натам вървим: към изчерпването на суровините, въздуха и водата, на моралните задръжки, на любовта към ближния. Някои смятат, че след като човек усвои Природата, посредством науката и техниката ще създаде нова – дори по-добра! – изкуствена жизнена среда. Дано! Други смятат, че подир изчерпването на Земята човекът ще се разсели из Космоса. Дано! Трети смятат, че подир приключването на биологическия етап от развитието на разума човекът просто ще стане излишен – както инкубаторът подир излюпването на пилците, – защото органи на разума ще станат самоусъвършенстващи се машини. Дано!? Дано да не се окаже напразен – като път на отбрулено от вятъра листо от отсрещната топола – Пътя на човека, дано Човекът да не е преходен като това листо, като геологическите ери, като избухването, изпламтяването и угасването на звездите, дано да се окажем цел на мирозданието… Човекът! Какво друго, ако не той, Човекът, може да бъде цел и на писателското перо?А всичко друго – неговата променяща се среда –е само фон на променящия се Човек! Само там е шансът на писателя: да изобрази човека на своето време. Омир изобрази човека на своето време, Флобер, Дикенс и Гогол изобразиха човека на своето време, ние пък сме длъжни да изобразим нашия съвременник.
– Напоследък в прозата намират място все по-драстични явления на нашето време. Не намирате ли, че в много случаи радостта на твореца се свежда до факта на публикуването? Отново ги няма задълбочените и проникновени открития за човека, както ги няма и в онази проза, където не са описани подобни явления!
– Ако радостта на твореца се свежда до публикуването на съчинения, в които е все едно има ли ги, няма ли ги задълбочените и проникновени открития за човека, то що за творец е той? Не драстичните, а характерологичните явления на нашето време са обект на истинската литература, защото сензацията – във всичките й разновидности – е противопоказна на литературата. Драстичното е удобно за конюнктурно боравене с фактите, за доказване дори на взаимно изключващи се тези, но не и за диалектически анализ.
– Мнозина от младите писатели се страхуват, че написаното от тях няма да мине. Как бихте определили това: като параван за безсилието им, като наличие на обективни бариери, като страх от некомпетентни редактори или като криворазбрана предпазливост? Склонни ли са младите да рискуват или предпочитат да вървят по провереното?
– Страхът, че написаното „няма да мине” е знак за талантна недостатъчност. Грижите на големия талант са ще успее ли той да усвои естетически своето време, а не ще има ли затруднения с обнародването на творбата, защото нито една добра творба не е останала непубликувана. Творческият риск е характерна особеност на таланта, тъй като без художествено търсене няма художествено откритие, а вървенето по проверени пътища може да те изведе до вече постигнати резултати.
– Какво ще посъветвате младите писатели, освен че трябва да работят?
– Ами пак това: да работят. Ако талантливият иска да опропасти таланта си, нека шмекерува, никой не може да го спре. Нито пък може да помогне на посредствения да надмине себе си. Талантът се развива по своя собствена, автономна логика и безброй изкушения могат да го съсипят, докато да го подхранва може единствено упоритият труд, където човек се учи от чуждите шедьоври и от собствените си грешки. Та: труд, труд и пак труд.
– И накрая: не се ли опасявате, че този разговор няма да ви представи в добра светлина?
– Пред кого: пред приятелите ли? Или пред враговете ми? Отново мисля единствено за героите си, които непрекъснато ме връхлитат с въпроси, на които нямам утешителен отговор: дали наистина съм писател? Не съм ли само един от многобройните самозванци? Дали шансът ми не е пък в следващата книга?
Разговаря: Атанас Стойчев
