ТВОРЧЕСКА МЪДРОСТ И ХУДОЖЕСТВЕНА СИЛА
„Небесното момче“ от Иван Здравков е поетична книга-събитие в съвременната ни литература
Поетът Стефан Маларме (1842-1898), който цял живот търси чистата съвършена красота, е стоял съкрушен до постелята на умиращия си осемгодишен син Анатол (1871-1879) и не е искал да повярва в неговата смърт. Той създава едно преизпълнено с бащина мъка произведение – „Пред гроба на Анатол“, издадено едва през 1961 г. Приятелят му Пол Верлен го представя в своя цикъл „Прокълнати поети“. Подобно на автора на „Иродиада“ и „Следобедът на един фавн“ и Иван Здравков не може да се примири с жестоката загуба на единствения си син. След като написа поемата „Небесното момче“, сега той издаде сборник с избрана поезия „Небесното момче“ (2019).
1.
Независимо, че присъства в съвременната ни поезия повече от четиридесет години – първата му книга „Закълнете се в солта“ е издадена през 1977 г., Иван Здравков не е автор, който постоянно се появява със своите творби, в неговото присъствие има нещо доста тайнствено и интригуващо, защото бих казал, че това е „мъчен“ поет. Едно от стихотворенията му се казва предизвикателно „Енигма“, тази чуждица не я харесвам много. Д-р Кръстев така нарича автора на „Нощ“: „ Яворов е една енигма…“. Но в това твърде дискретно творческо изявяване Здравков показва сигурна вътрешна творческа енергия и позиция, защитава твърдо самобитния си профил – много стегнат, солиден и ярко открояващ се на фона на едно твърде хаотично развитие на поезията ни днес.
Сборникът „Небесното момче“ се открива не случайно със стихотворението „Четейки Омир“, което е своеобразно творческо верую на поета. Именно то ни въвежда в онова необикновено преживяване, оставило трайна диря в авторовото съзнание след прочитането на един стар черен тома на „Илиада“. Така е формирано изтънченото литературно преклонение пред древните авторитети. В цикъла „Притчи“ срещаме и „Притча за Омир“. Появяват се и стихове като „Данте“, „Двойникът на Одисей“, „Овидий“, „Балада за Франсоа Вийон“, „Кавафис“ и „След Нобел“ с образа на Хемингуей. Литературните реминисценции дават възможност за едно убедително и силно изграждане на критерия при търсенето на основни теми и герои. Иван Здравков се стреми да намери своето тълкувание на прастари и минали образи и събития като ги пречупи през собственото съвременно светоусещане. Неговата нагласа е да се самовглъбява в тези древни послания и да търси техния неотмиращ смисъл и това е важна част от таланта му. В това отношение той е своеобразен продължител на Далчевата линия на нравствено-философско вглеждане в действителността.
Още в първия цикъл на книгата, в който поетът е събрал своите „притчи“, откриваме нещо забележително – той не рисува конкретно реални картини, а те са плод на неговото субективно виждане. Това ми напомни проникновените анализи на Томас Ман в статията му „Билзе и аз“ (1906), в която той пише: „Действителността, с която поетът си служи за своите цели, може да бъде негово ежедневие или негов най-близък и най-любим човек; поетът може, колкото си иска, да се придържа вярно към детайлите от действителността, може най-старателно и последователно да пресъздава в творбата си всяка нейна характерна особеност – и все пак за него (би трябвало и за целия свят!) ще остане да съществува бездънна пропаст между действителността и нейното изобразяване: точно тази съществена разлика отделя завинаги света на реалното от света на изкуството.“ По-нататък гениалният романист говори за „субективно вглъбяване при изобразяване на дадена действителност“.
Така възприемам тези притчи на Иван Здравков – в тях откриваме неговото субективно вглъбяване в образи и картини, които само той познава и ни ги представя вече чрез своята интелектуална визия. Коя е Червенокосата и къде е ковачницата на Мирон? В „Притча за ловеца на птици“ авторът ни провокира открито: „Нима не го видяхте как пресече изгрева и влезе в забранените полета?“ Сходен е образът и на героя от „Притча за преследвания“: „Обезумял, пресече хоризонтите преследваният, сподирян от ловци и лай на кучета.“ Трагичният край на реставратора на стенописи, неочаквано обгръща образа му с нещо неясно и мътно, само тази „загадъчна следа от наркотик в кръвта“ подсказва за реалността. Конкретен е образът на монаха художник, но поетът търси непривичното: „Загадъчен е погледът, обърнат към Русия и пада сянката на птица в сълзата на Андрей Рубльов.“ Фарисеите се появяват неочаквани и непознати: „Изплуваха в димящата здрачевина и бяха трима, кълна се – никога преди не бях ги виждал.“ Но всички тези образи добиват очертание и смисъл чрез авторовото съпреживяване и то потвърждава – отново ще се позова на Томас Ман, който казва: „В сферата на изкуството изобщо не съществува обективно, а само интуитивно познание.“ Така истините, които сме научили в тези притчи ни въздействат и будят размисъл.
Мотото на цикъла „Екзис“ е графит на автора: „Освен живи и мъртви, съществуват и поети призраци, които оживяват внезапно.“ Голямата тема за таланта го вълнува трайно и силно, той иска да я разтълкува от различни страни и в стихотворението „Време за свобода“ откриваме трудните преображения на съзидателното творческо начало и неговите измерения. Отново се сблъскваме с един неочакван герой, зад който неволно подозираме автора:
Някой пише в Голямата книга безспир.
Той не е Еклисиаст.
А е призрачен мъж. Сечиво.
И е памет в нощта.
Той живя две хилядолетия след Христа
и ви казва:
– Дайте мир на душата. Дайте й мир.
В този цикъл, в който срещаме библейски образи и мотиви, се откроява творбата „Блудният син“. В отдавна познатия смисъл на сюжета за блудния син Иван Здравков вплита темата за двойника, за онази невидима сила, която изтезава творците и техните въпроси са мъчителни и строги: „Защо си спомняме за блудния? Защо съдбата му ни мъчи и ни изпълва с тъмен трепет? Какъв ни е? Какво заравяше край запустяващата къща?“ Никак не е случайно, че в този цикъл намираме творби като „Младият Ботев“ или „Балада за Франсоа Вийон“. Съдбата на поетите е противоречива и сложна, затова Здравков търси нейните морални очертания, опитва се да разтълкува скритите смисли на битието им, да вникне в онези неподдаващи се на никакви определения и мерки, характеризиращи таланта.
Появява се и „Белият кон“, чийто образ виждаме и на корицата на стихосбирката. Разговорът със сина, който съдържа бащиният завет, изпреварва това, което впоследствие се разиграва като лична трагедия. Разменените места при идването на внезапната смърт преобръщат неочаквано авторовия замисъл. В поемата „Небесното момче“ той изплаква бащината си мъка след всичко преживяно.
Графитът „Единствен любовният бог е безсмъртен – всичко друго е смъртно.“ подсказва тематичното съдържание на цикъла „Вечер“ – любовта. И в тези свои стихове Здравков не търси обичайната изповедна форма за преживените интимни вълнения. И тук още от самото начало той търси символите – чашата, вечерния шал, свещта… Подобно на Яворов душата играе изключителна роля в любовното преживяване:
Синове, как отчаяно късно ви викам.
Бе хипноза главнята в утробата жадна.
Сякаш нямаше никой.
Сякаш нямаше никой.
Само ти, гилотино на моята младост.
А се любех красиво, жестоко, сияйно.
Умолявам ви, събудете се от надеждата.
Колко бяха, душа?
Колко бяха безпътнице?
И душата крещи ужасена: – Хиляда.
Пределната сила на „Христовата възраст“ е отразена великолепно в любовното изживяване, когато се сплитат диво телата, когато демоните на плътта и душата са призовани с всички сили и пред светлината е съблечена любовната риза. Но задавяща болка трикратно е намерила израз в един стих: „Като сън отминава Христовата възраст.“ Това драматично напрежение изпълва и творби като „Прощална вечеря“ и „На крачка от светлината“. „Само посредствеността вярва, че грях и морал са взаимно изключващи се понятия“ – подчертава авторът на „Вълшебната планина“ и „Тонио Крьогер“. В „Ерос“ Здравков подчертава този многообразен и сложен кипеж на мисли и чувства в интимното преживяване. Той излиза от твърде познатото интерпретиране на жадната за наслада плът, за него любовната игра съдържа също богат и подсъзнателен духовен порив, който обаче трябва да се усети. Затова подсказва неговите възможности. В „Прощална вечеря“ това ярко личи във втората част на творбата:
Аз бях черният пламък,
аз бях черният пламък,
който още в душата ти бяла трепери.
Днес е краят на нашето бясно бълнуване.
Днес е отричането от светлината.
Пада нощ като в тайна гравюра на Дюрер.
И догаря свещта – нито бог, нито Ерос.
Димитър Димов сравнява Фани Хорн от „Осъдени души“ с портретите в мадридския музей „Прадо“. Тези сложни културни пластове и асоциативни връзки изискват доста силно познание и духовен кръгозор. Би било доста наивно да смятаме, че всеки разбира стиха „Пада нощ като в тайна гравюра на Дюрер“ или това, което е искал да ни каже известният романист. Или пък, който чете „Ангелът на Шартър“ на Далчев, дали веднага вниква в неговия подтекст и разбира какво е взел като спомен от прочутата катедрала той, защото този ангел на покрива има такова силно влияние. Затова редица от стиховете на Здравков не се четат с лекота, а изискват по-задълбочено вникване в тяхната вътрешна сложна идейно-емоционална конструкция.
В тази връзка искам да подчертая и една доловима слабост, която допуска този поет – понякога увлечен в своята метафорична многозначност и алегоричен изказ той става абстрактен и неубедителен. Започва да се повтаря с някои находчиви хрумвания, които в контекста на едно произведение са получили нужната сила и действеност, но в друго загубват търсеното внушение. В „Притча за любовницата на Мирон“ срещаме едно ярко поетично хрумване: „И ето – тя отново се яви – видение от младостта, в нощта срещу разпети петък.“ Но разочароващо е когато в „Дихания“ попадаме на „Ван Гог“, където авторът е казал: „Ван Гог видя гарваните, беше разпети петък – плю от гадост холандецът и влезе в небитието.“ Неудачно и безсмислено.
Сред предпочитаните цветове от Здравков е аленият – изключителен като въздействие и подтекст и той го използва многократно. Ето някой от сполуките: „И диви викове ме давят, но съм безсилен да извикам: – Ще бъде алена гората!“ или „Преследваният ще потъне в ален здрач.“ Бих добавил: „О, ален страх под светлата ми риза, защо не можеш още да умреш?“ или: „Време за удар кървав с нож – алено време.“ В контекста на отделната творба баграта играе значима роля, допълва и доосмисля основната идея. Но в „Капричос“ срещаме и „Алено“, което е игра на думи: „Алено – като капка кръв върху скалпела. Алено – като ягода между устните. Алено – като розата и мълчанието…“ Ще спра да цитирам по-нататък неуспешното самоцелно интерпретиране на аленото.
И понеже споменавам Далчев – не правя сравнение между двамата, не защото е невъзможно, а защото поетиката на Здравков е доста различна, но класикът е използвал само на две места този епитет и то така, че те остават като неповторими. Най-напред в „Любов“: „Над старото тържище ален бе залезът като домат.“ И в „Камък“: „Алена искра от теб изтръгната, камък, истината в теб прозрях…“ И двете стихотворения са от 1927 г. Далчев знае силата на думата. Томас Ман: „Точната дума наранява.“ При съвременния поет намираме думата обуща, която срещаме в края на „Любов“ и при Далчев. Той използва и съвременната дума обувки. За влиянието на класическата ни поезия върху Здравков разбираме и от стихове като: „И трепереше ножът в ръката за казън.“ Или: „Ний не знаем какво ни готви съдбата – позор или слава.“ При Дебелянов в едно от най-хубавите му стихотворения срещаме: „Моята казън са дните предишни!“ В поезията ни формата на личното местоимение за първо лице множествено число „ний“ има дълголетно използване. Ботевският израз в съчетанието „позор или слава“ също подсказва корените на Здравковото израстване. Посочвам тези примери защото те разкриват едно много плодотворно влияние и осъвременяване на някои остарели на пръв поглед думи, а те могат да получат нова стилистична багра, когато се използват уместно и находчиво.
Хубаво е, че Здравков се стреми да разчупи формата на стиховете си – добавя графити и дихания. Сам избрал обаче стегнатата и експресивна мисъл той трябва да се предпазва от самоповторения, от изрази-ребуси. Всъщност аз възприемам кратката форма на творческо писане Дихания като опит да се улови един мисловно-емоционален дъх. Пак ще цитирам моя любим романист: „Дарбата на одухотворяването, а не на изобретателността е тази, която създава поета.“ В този смисъл неговият сериозен опит да намери нещо ново ще намери художествено претворяване само ако успее да изпълни търсеното изречение с жизнена сила и трайна дълбока мисъл.
2.
През изминалите месеци многократно Иван Здравков споделяше в стихове своите „скрити вопли“ за жестоката загуба на единствения си син. Образът на Миро, на Мирослав, вече е неотделим от този на бащата. Тези дни прочетох в сайта „Факел“ поемата „Небесното момче“ – един разтърсващ диалог на поета със сина. Всяка от частите на творбата, въпреки привидната фрагментарност, е споена от основното скръбно чувство, просветлено от топлотата и нежността между двамата. Споменът и ретроспекциите, литературните инвенции – Малкият принц, Маркес, Черният човек, придават на изображението ярка експресивност, а мисълта изглежда по-ясна и по-отчетлива. Героят на френския писател-летец допълва усещането за детската чистота и невинност, а Черният човек, познат от мрачните внушения на творци като Пушкин или Сергей Есенин, сега получава нова допълнителна роля и това откроява образа му като символ на болестта и злото.
Със завладяващ акцент изпъкват стиховете: „Помня картините на Ван Гог. Нашият бог. Той беше специален. Ние обичахме неистовия холандец.“ Сега си обяснявам защо Иван Здравков откликваше на моите публикации за твореца, чиито картини и писма, чиято изключителна съдба ми е толкова близка. В неговата популярност се убедих и в онзи августовски ден от отминаващото вече лято, когато с едно южнокорейско момиче вървяхме по пътеките на хълма към гробището на градчето Овер-сюр-Оаз, намиращо се на един час от Париж. Както вече разказах и е доста известно, Ван Гог преживява последните два месеца от живота си и посреща смъртта там, където е и погребан. От напрежението, вълнението и знойния пек получих шемет, който едва ли не спъваше хода ми. Когато се изправих пред бръшляна, обгърнал двата гроба на братята, или се докоснах до гробния камък, усетих някакъв мистичен ведър живителен полъх, въпреки немилостивото слънце. Това духът на гения ли беше?
Драмата на моя съученик и съгражданин от Лом ми напомни епичната сцена от „Илиада“, в която скръбният Приам, царят на Троя, иска да откупи тялото на сина си Хектор от неговия убиец Ахил, за да не се гаври с него. Както е познато, това е една от най-разтърсващите сцени в цялата Омирова епопея. Ще спомена само още един баща, който в късна възраст, е поразен от тежка загуба – Виктор Юго, който в края на живота преживява смъртта на любимата си дъщеря Леополдин, удавила се в Сена, когато е в лодка със своя съпруг. Колосът на френската литература е така покъртен, че изгубва желанието да пише дълго време след това.
Всъщност и в световната поезия и проза, дори в драматургията, както и в нашата литература образът на бащата и неговата любов с децата не е много характерна, за разлика от обожествявания образ на майката и възхвалата на майчината любов. Това тръгва от библейската сцена със свалянето на Христос от кръста, която Микеланджело е обезсмъртил в своята „Пиета“, както и стотици други творци със слово, багри и длето.
В нашата литература двамата Славейковци са пресъздали своите взаимни чувства. Старият Славейков чрез дидактично-моралното поучение в „Малък Пенчо“ и „Голям Пенчо“, а синът с нравствено-философска вглъбеност в „Баща ми в мен“. Незабравима е творбата на загиналия на фронта Стамен Панчев в „Сине мой“. През 80-те години на миналия век поетът Евстати Бурнаски отрази в книгата си „Шеста алея“ мъчителната раздяла със своята дъщеря, безмилостно покосена от рака.
Ето че и Иван Здравков трябваше да преживее това, за което пише Шарл Бодлер: „В духовния свят съществува загадъчна сила, която се нарича зла участ, и никой от нас няма право да спори със съдбата.“ „Ти не си спомен. Ти си рана.“ – вопие поетът и отправя своя из дъното на душата си трагичен въпрос: „Защо не спиш, безсънен ангел мой?“ Реалното и метафизичното се преплитат и придават на болезнената атмосфера на творбата ярко идейно внушение за силата на живота и победата на светлината над мрака. Всяка част от поемата наподобява конвулсиите при мъжкото ридание.
Към художествените достойнства на поемата бих прибавил и умелото използване на цветовете. „Червеното – това е цвят на кръвта, цвят на живота… Зеленото – това е спокойния, и весел, и усмихващ се цвят на природата“ е записал в 1846 г. младият Шарл Бодлер, а в 1859 г. страстният поклонник на живописта на Дьолакроа добавя: „Всички знаят, че жълтото, оранжевото, червеното възбуждат и представят идеите на радостта, богатството, славата и любовта, но има хиляди жълти и червени оттенъци.“ Да припомням ли какво пише в „Гласните“ перверзният млад бунтовен гений: „А – черно, е – бяло, и – алено, ю – зелено, о – синьо…“ Така че багрите също способстват за изявата на трагическото съзнание в творбата: контрастът между Черния човек и Белите камъни в Родопа, споменати са още бели листове и големия бял сняг; за автора „Тъгата на небесното момче е синя“ или „Помня – душата на синята къща въздъхна“; добавя се и този щрих: „Помня аления ти шал и сълзата ти алена…“ Изпъква и това „отровно зелено“ от призрачната гора, но пък привличат тревите зелени. Една гъста и плътна палитра споява отделните символи и образи и им придава по-голяма изразителност и дълбочина. Метафорично-алегоричното изображение е постигнато действено и неподправено.
Могат да се намерят и някои недостатъчно осмислени образи или стихове като „моя тайна, зелено отечество и родина“, които изискват по-прецизна редакция. Някои от повторенията намаляват въздействието. Самото заглавие „Небесното момче“ както и отделни символи, вплетени в творбата наподобяват едно трескаво вглеждане в бездната на душата и редуването на религиозните образи с езическите се нуждае от тези съответствия, ако се позова пак на Бодлер, които да подсилят подтекста.
Когато се оценява поемата „Небесното момче“, това не е израз на съчувствие към бащата, а отношение към поета, който е имал дързостта да изрази своето художествено виждане и е превърнал драмата си в творчески акт. И ако в безмилостната реалност Миро го няма, то ние откриваме с още по-голяма сила неговия поетичен лик, над който времето и пространството нямат власт. В доста излинялата ни поезия от последните години, когато „публиката, зашеметена и уморена, се прекланя пред закона на онзи, който крещи най-силно“ (Бодлер), едно ново произведение ни дава възможност да усетим привлекателността на истинското поетическо изкуство.
ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Новата книга на Иван Здравков „Небесното момче“ е всъщност поради своя характер смела равносметка на един художник и неговият талант – волев, сдържано-полемичен, тайнствено-провокативен и опасен. Той е обобщил изминатия път чрез белезите на ума и на сърцето, чрез откровения без външна показност и параден шум, а съсредоточен в голямото изкуство сякаш следвайки повелята на оня голям творец, който е казал: „Художник, който не принася себе си в жертва, е никому ненужен роб.“ Той има тежката орис да бъде ездачът на черния кон, който да търси призрачните фигури, обгърнати от светлината на духа.

Ангел АНГЕЛОВ, писател, за НЕБЕСНОТО МОМЧЕ Иван Здравков избрана поезия
Иване, като ти благодаря още веднъж за „Небесното момче“ искам да ти кажа, че си създал великолепна, неземна поезия, излъчвана от Божествената част на същността ти – от Душата ти… И не страдай, че скверните ни литературни нрави почитат и славословят псевдотворци, а другите, макар и надарени, но които „не са от наш`те“ престъпно се премълчават… Бъди благословен…
Писателката Неда АНТОНОВА за НЕБЕСНОТО МОМЧЕ Иван Здравков избрана поезия
Прочетете вопъла на Иван Здравков „Небесното момче“ и след като се потопите в неизбродната тъга и скръб, оценете какво велико благо е животът – същият, който всички ние непрекъснато хулим. Иване, брате светли, Бог дава на всеки от нас толкова мъка, колкото може да понесе. Ти си избран. Прегръдка