Мариана Барух
Искам да ви запозная накратко с автора на книгата „Бригадата“, която излезе наскоро от издателство „Факел“. Валентин Меламед е роден 1949 г. в София. Завършва Английска гимназия и Медицинска академия в София. След специализация и конкурс започва работа в Института по акушерство и гинекология към МА, защитава дисертация. Съвместно с доц. Спас Спасов издава книгата „Ендокринни проблеми при патологичната бременност“ (1987). От началото на 1988 г. до 1991 г.
е на работа в Адис Абеба, Етиопия. От там заминава със семейството си за Израел, където живее и сега. Работи като лекар в Тел Авив.
Автор е на сборника с разкази „Случаят с Мариана“(2017). Романът му „Бригадата“ продължава писателските му търсения и находки в областта автобиографичния сюжет, наречен действителен случай.
Разказите в първата книга „Случаят с Мариана“ са частици от мозайката на едни години, които някои днес си спомнят с умиление, други – с досада, гняв или омерзение. Ето какво споделя Наташа Куртева, която е театровед: „Авторът им остава далеч и от едните, и от другите. За него те са само част от живота – такъв, какъвто го е живял в друго време и на друго място. Акушер-гинеколог по професия със специализация в проблемната бременност, той безпроблемно е износил своите спомени от 70-80-те години в България. Споделя ги леко и непосредствено, с неизменното си чувство за хумор и самоирония, което в живота често го прави център на вниманието и любимец на компанията. Не се оплаква, не осъжда, не дава оценки, но въпреки това между редовете ще го припознаете като човек с голямо сърце и с очи, отворени за света и хората“.
Познавам Валентин Меламед още от студентските ни години. Той завърши Медицинска академия и стана лекар. Свиреше на китара, караше ски и бяхме в една компания заедно с настоящата му жена Рени, нейния брат Ники Давидов, София, Жезко и много други общи приятели от еврейската махала. Още тогава Вальо притежаваше дарбата да разказва увлекателно и за най-баналните сюжети от нашия живот. Тази му дарба вече го беше направила любимец на компанията защото и най-незначителните случки се превръщаха в интересени разкази.
Новата му книга е една своеобразна хронология на вечното противопоставяне между общото благо и личната полза. Една хронология на спомени от далечната 1976 година когато той получава нареждане от Централния бригадирски щаб да поеме командването на студентска есенна бригада за прибиране на реколтата. В същото село заедно със студентите медици берат ябълки няколко затворнички. Една от тях успява да избяга и сякаш потъва вдън земя. Следват изненадващи разкрития за лични взаимоотношения, нормалната за онова време намеса на партийните структури на БКП и Държавна сигурност, драматични обрати в сюжета и съдбите на героите.
Хронологията в „Бригадата“ понякога е драматична, но е изпъстрена и с комични случки. Хронология, при която не всичко е с щастлив край. Но, хронология, изписана честно от хроникьора и действащото лице в събитията лекаря Валентин Меламед. Заради това първото ценно качество на тази книга е, че тя се явява това, което историците наричат свидетелства, върху които историческата наука един ден ще създава своите разкази за развитието на българското общество в годините на така наречения развит социализъм и всичко, което през тези години е повлияло негативно на психиката на младите хора.
Според мен обобщенията в книгата надхвърлят мащабите на същността на бригадирското движение. Все пак лично за мен философията на книгата си остава противоречието между общия интерес на гражданите и защитеното право на всеки гражданин да се радва на ползите от неговата собствена емоционалност. Противоречията, в които авторът не взима страна, а призовава да се потърсят и намерят балансите. Вальо се оказа човек с нюх и усет към писаното слово, като успява много добре да намира балансите между важността на една или друга тема и дължината на текста.
Успях да задам няколко въпроса на Вальо за книгата, за живота му в Израел и за неговите бъдещи планове.
Мариана Барух: Всички знаем, че ти си успешен лекар, който работи повече от 50 години като акушер-гинеколог. Кога по пътя откри писането и това, което си?
Валентин Меламед: Наистина аз работя повече от 50 години като лекар в една тежка и благородна сфера. Освен радостта от това да поемеш поредното новородено бебе, има и много тежки моменти в нашата област. Всички майки считат, че тяхната бременност е уникална и изискват много обяснения от лекаря, който ги наблюдава. Това е нормално. Давам си ясна сметка, че едно от важните неща в моята професия е да имаш изключително добър контакт с всяка пациентка и да намираш правилните думи във всяка ситуация. В първата ми книга „Случаят с Мариана“ има няколко разказа, които са от моята лекарска практика. Разбрах, че начина по който описваш дадена случка е много важен и винаги трябва да търсиш и комичната страна във всяка ситуация. Повечето неща, за които пиша са мои спомени и лични преживявания и пиша от първо лице. Така е и в новата ми книга.
М.Б.: Призванието ли открива човека, или обратното?
В.М.: Думата „призвание“ не ми е присъща. Животът е микс от неща, към които се стремим и вървим, случайности и обстоятелства, които не можем да контролираме.
М.Б.: Кога намирате време да пишете? Зная, че свирехте на китара и пеете с оркестър, че играете тенис, че обръщате внимание на 4 внуци и какво ли не още.
В.М.: Наистина нямам почти никакво свободно време. Някои мои занимания не са вече актуални. Например вече не свиря на китара и нямаме изяви с оркестъра защото ограниченията по време на Ковид, които бяха много стриктни в Израел ни лишиха от много дейности. Според мен за да съществува един оркестър трябва да можем да се събираме, да можем да репетираме, да правим нова музика, а това не можеше да се случва. Сега се опитвам да предам любовта към свиренето и музиката на моите внуци. Смятам, че това е много положително и на мен ми доставя удоволствие да предам умения на малките деца около мен. В последно време започвах да пиша и това е новата ми страст. След излизането от печат на първите ми 2 книги, вече съм подготвил и нова книга с работно заглавие „Принц“.
М.Б.: Разглеждам снимката на корицата на новата ти книгата, която е на един чудесен фотограф Ники Давидов. На тази снимка всички изглеждат по-млади, а миналото е толкова наивно. На старите снимки винаги малко ни се плаче. Заради нещата, които не се повтарят никога. Сигурно това е мислено умишлено.
В.М.: Да, паметта е нещо много важно! И динамиката на живота, в който ние се движим всеки ден, ни помага да забравяме. Защото всеки ден, все по-бързо ни поднася друга визуална картина. Има състезание на образите. И в тази надпревара сякаш човек губи ориентир, губи усет за важното и маловажното. Наистина умишлено се спряхме на тази снимка отпреди много години за които разказвам в книгата и се опитахме да го направим така, че важното да бъде показано.
М.Б.: Как се възпитават свободомислещи хора? Какво би казал за многолюдните демонстрации в Израел, които се случват месеци наред и в които участват толкова много хора? Ще успеят ли протестиращите да постигнат успех?
В.М.: Когато внушиш на човека, че няма от какво да се страхува. Че извън неговата личност опорите са нещо измамно, временно, променливо, значимо само в някои ситуации или при някои обстоятелства. Че нямаш друга истинска опора освен това, което си ти самият като личност. Когато внушиш на човека, че да си независим, често пъти означава да си сам, и че това не е страшно. Страшен е само страхът. Аз също участвам в демонстрациите и силно вярвам, че ще успеем да променим поне малко нещата за които се борим и искаме да живеем с постулатите на двайсет и първи век, а не с това, което искат да ни наложат религиозните партии. Мога много да говоря за политическата обстановка, но това ще го разберат добре само хората, които живеят в Израел. Не е лесно да се промени нещо в определен закон в дадена държава. Сигурно знаете, че Израел няма конституция. Харесвам хората, които се съпротивляват. Харесвам хората, които не продължават по инерция, в която и да е посока. Харесвам хората, които имат характер и не изпълняват без да разсъждават заповедите на началниците.
М.Б.: Какво би казал за „вкусът на времето“. Това около нас и това отвътре.
В.М.: Вкусът на днешното време е доста горчив. Той е смесен с лицемерието на политиците. Ако ние не помним, къде бъркаме, ние ще продължим да бъркаме. Има една испанска поговорка, която казва, че човекът е единственото животно, което се спъва два пъти в един и същи камък. Ако ние не си анализираме собствените грешки, ако ние не гледаме честно собственото си минало, ние ще продължим да се въртим в кръг. Може би в този свят получаваш честен отговор само ако имаш очи да го видиш.
М.Б.: Благодаря ти за отделеното време и се надявам, че през идващата 2024 година ще можем да прочетем поредната ти нова книга и да продължим този разговор.
Прочетено във в.“Еврейски вести“
