За “Големите и малките реки“ на Любомир Калудов

Книгата е сълза. Една-едничка едра, бистра сълза, готова да капне изпод клепача на мъдрец. Мъдрецът не я крие, но и не държи всички да го зяпат в окото и да му съчувстват, без да знаят защо тази сълза се е събрала там. А тя се е събрала там, защото отразява като в най-чисто огледало живота на едно гранично селце, почти долепено до някогашния кльон, но събрало като във фокус огромния, цветен свят на своите жители и на цялата държава. Дали това вече е изчезнало?

Знам, ще си кажете: „ама кой пише за някакви села, че и изчезнали? И кого го интересуват историите им?!“

Е, някои пишат и го правят с обич и талант! Любомир Калудов е написал сборник с разкази, но книгата се възприема по-скоро като фрагментарен роман. Героите се появяват ту в един, ту в друг разказ, за да ги огледаме от всички страни и да открием все нови и нови неща за тях, които ги правят загадъчни, но и цялостни. Май единствен Киро Станкин шета навсякъде и дава акъл на всички, но той е по-особен, защото е „човек умствен и разсъдлив. Животът не минава покрай него просто така. На всяко нещо, което се случва, той търси обяснението и причината. Ако не го намери, сам си дава отговор на въпросите“.

Кой не познава такива хора! Все дават акъл, а нищо не вършат, но Киро е различен. Той прави това, което никой друг не може – избира церови дървета, че са люти и не гният. Жали за душата на живите дървета, има си специален ритуал, с който първо убива дървото, после го сече и дяла от церовите дъски кръстовете за гробището.

„Той ги прави да приличат на човешки фигурки с къси ръчички. На мъжките оставя малко калпаче, а на женските ръчичките са раздвоени като лястовича опашка. Да се знае кой вие гнездото, кой върти къщата“.

Вълшебен е този разказ „Дъски за гробището“. Поразява те това, че Киро слага един камък на гроба на германците, убити когато пресичат границата към Турция и заровени без знак.

“Те на нашата родина не са изменили, а тяхната не се знае дали нещо е казала. На „задушниците“все някой слага на камъка я питка, я торбичка с курабии. Може да им се прияде на децата, де да знаеш…“.

Безкрайна доброта и човечност струи от портрета на всеки от героите на Калудов! Не можем да обвиним дори Кондака за проклетията му и затова дето, макар да е сръчен и всичко да му иде отръки, се зъби и все нещо му пречи. Животът му така завива наобратно, че го заставя да вземе най-неправилното решение, да го скърши сам. Рядко се намесва авторът в съдбата на героите си, не ги съди, но понякога, сякаш мимоходом, защото това е тактиката на мъдреца, изрича някое прозрение:

„За силен господар се мисли човекът – сече дърветата, които са били тук още преди да се родят прадядовците му, стреля с манлихерата по орлите и слага телена ограда през гората. Много неща може да стори, но нито един косъм не може да направи бял или черен. Не може да реши кога да се роди и кога да свърши пътят му на земята. Друг ги решава тези работи. Грешен е, който отнеме чужд живот. Два пъти по-грешен е този, който в Божиите работи се намеси и своя живот прекъсне“.

Преплитат се, преплитат пътищата на селяните и войничетата от осма застава. Димчо Манев язди Белия в дълбоките преспи, за да занесе храна.. Забелязали са, че два дни фурната не пуши и сигурно в селото няма хляб. След това, уплашен и стриктно изпълнявайки заповедите стреля по двамата германци, почти деца. После цял живот повтаря „не исках, не исках“ и гледа с избелели очи.

Баба Стоя чака своя избягал в чужбина син. На портрета, който рисува Калина очите ѝ са различни. „Едното очакваше някой да отвърже канапчето на портичката и да донесе със себе си миризмата на град, на море и параход. Другото му казваше, че това може да се случи някога, но те няма да го видят“;

Червенокосата Лиска ходи да се разписва всяка вечер в тетрадката на интернираните. „гърдите и гледат остро на различни посоки, а цялата и градска рокля е пълна със заоблени месца“.

Вечерта тръгва откъм границата, минава над заставата и прескача бодливата тел, после „тъмнината минава бавно покрай Кольовия пчелин, търкулва се надолу към Пиявичкин дол. Докато стигне до площада с Паметника, цялото село е притихнало…“.

Няма да ви отнемам удоволствието да прочетете сами тази чудесна книга, където няма логорея, всяка думичка си тежи на мястото като в притча, тънкият хумор на автора се преплита с тъгата, а от всяко изречение струи красота.

Няма да скрия, че д-р Любомир Калудов е приятел на семейството ми и аз определено съм пристрастна към това, което той пише. Това нямаше да ме спре да споделя, ако нещо в книгата не ми беше харесало. Не открих такова нещо. За дни я прочетох два пъти, сигурно ще я чета още, защото макар подзаглавието да гласи „истории от едно изчезнало село“, няма да изчезне онази атмосфера, няма да се изгубят онези образи, които Любо е засял в душичките ни, ще покълнат и ще светят на первазите, бели и блестящи като необикновеното мушкато на баба Стоя в „Големите и малките реки“…

Живка Иванова