Три кнги са пред мен, три различни лица на една същност – читателската. Книжният пазар у нас всеки ден прилича на майчин дом – раждат се все нови и нови заглавия, книжарниците се препълнени с разнообразни корици, заглавия и имена на автори. Питам се, щом бием тъпана за всяка новопоявила се книга и като вещерици я орисваме пред очите на читателя, какво става по-нататък с тези хиляди бебета на свободния пазар?
Къде отиват след премиерата, как преживяват след празника на рождението, къде чакат своя час и кога разбират, че времето им няма никога да дойде…
Вярно, тиражите са малки, но малки са и възможностите на градското население, което харчи по 5 лева дневно само за транспорт… Да не говорим за братята селяни, които хранят цяла година по една свиня, за да има с какво да се хранят цяла зима…
Никой не знае къде е гробището на новородените книги.
И аз не го знам, защото не съм книга.
Но сега ще стане дума за три различни души на книги, чиято съдба зависи и донякъде от вас, читателките. Макар че да искаш помощ за книгата е толкова отчайващо, колкото и при всеки радио или телевизионен „зов за помощ” за болни дечица – сърцето ти се къса на кое дете първо да дадеш, на своето, на роднинското, на съседското или на болното, непознатото, което при това не е единствено…
Държавата не изпитва неудобство, че болни малчугани гаснат пред погледа на всички, а ние – нейните оскърбени отвсякъде поданици, трябва да се срамуваме от себе си, че не можем да си купим индулгенция пред Бога и дадем хапка от хляба си на тези болни от левкемия ангели…
Казах ангели и се сетих, че и Дяволът е паднал ангел. Затова ще започна с “Азазел” от Борис Акунин. Това е псевдоним, авторът е грузинец, пише на руски, доскоро е бил главен редактор на сп.”Дружба народов”, безспорно явление в прозата. Криминално-психологическата й версия. Този филолог, преводач, критик и журналист Акунин е от онези опасни словестни водовъртежи, от които няма измъкване, ако имаш нещастието да прочетеш само първото му изречение… Зарязваш всичко и гълташ като обезумял ловките му уловки и целия се превръщаш във въображение… Сюжетът е руски, от 19 век, но не се плашете – градът е Санкт Петербург, обществото – изискано, нравите – както витаги – долни…
Издателството е закупило всички права на този автор и ни чака поредица от блестящи четива, които няма да потънат в складовете за вторични суровини или в кашоните с обезценени книги за по 1 лев. Телефонът го има в карето на книгата. Звънете и питайте колко процента е отстъпката от коричната цена, ако отидете до редакциятга. И вадете портмонената. Четивото ще се хареса и на мъжа ви, и на дъщеря ви, и на майка ви. Дори и вашият синковец, дето не надзърта в буквите, може да опита от тази словесна дрога…
Всъщност, ако синчето ви е тийнейджър може би следващата книга ще му допадне повече – става дума за “Толкин и неговия свят”, енциклопедията, която е събрала в едно тяло всичко за „Властелинът на пръстените”. Пак рускоезичен автор е свършил тази огромна работа – да събере и подреди хилядите понятия, наименования, географски данни, най-важните реки, държави и владения от магичния и необятен свят на Толкин. Само руснак може така добросъвестно да изброи по азбучен ред цялата предметно-фантастична кавалкада, която благодарение на киното стана част от епохата, в която мижитурстваме…
Толкин е магьосник, контра-приказката на циничния реализъм, в който дишаме всекидневно. Цената е десети номер, но енциклопедията е чудесен подарък за младите човечета, които освен, че зяпат денонощно телевизия и куфеят пред мониторите на компютрите, отвреме на време разгръщат книжки – тези езерни лилии, заобиколени от общественото блато на консумативните рефлекси.
И накрая един специален дар – „Атически нощи” от Авъл Гелий. Колегата Гелий е роден 130 г. след Христа и живее в развратната Римска империя (сякаш сегашните империи са неразвратни, високо морални и по-малко отвратителни?). „Атически нощи” са писани като четиво за неговите деца, и в кратки форми се подават редове за филологията и математиката, за музиката и философията, историята и медицината, разказват се анекдоти и морални поучения, куриози от древността и практически съвети.
Това томче е за изисканите домашни библиотеки, даваш десет лева и не ги хвърляш на вятъра, 300-страници се гълтат с чаена лъжичка, а не с черпака на екшъните и мелодрамите. Не е за всяка уста лъжица, но като лъжичка е изящна изработка – старо сребро с изключителна орнаментика, която не блести отдалече.
Безумието на Любо Козарев – издател на това изящество, продължава – за този сорт книги трябва да имаш много време и много настроение, за да потънеш като пчела в меда му, без да се удавиш. Дали ще се намерят и 500 души да посегнат към това рядко животно, което не хапе и не дращи, а мълчи срамежливо, сякаш е виновно, че го има все пак…
Тъкмо този Гелий, съвестен събирач на мъдрост и опит, ми прилича на поредното убого и болно дете, което обаче не плаче за помощ. Нито неговите родители. Не защото е мъртъв отдавна, а защото знае, че животът не свършва. Щом животът има край, казваше бай Иван Радоев, разкошният поет и драматург, и смъртта не може да е вечна…
Гелий е автор за избрани читатели, но не за елитни в днешния смисъл на понятието – фарфарони с мерцедеси и беемвета, който се бият с пасти, защото не знаят цената на хляба…
Гелий е смес от история, наука, религия и морал. И не става да го пльоснеш на някой коктейл до свинската глава с резенчето лимон между зурлите… Затова не го отминавайте като малка гара – огледайте се, ослушайте се и ако не идва някой простак, преминете оттатък – в невидимата територията на духовното, вечното, атическото… Помните ли от миналия път издателския телефон? Тогава ставаше дума за гения Тома от Аквино. Включете в сумата и втората част на „Сума на теологията” – преводът от латински е на проф. Цочо Бояджиев, който е надминал себе си по чистота и простота на фразата. Толкова достъпно и успокояващо четиво не беше ми попадало скоро – веднага станах по-добър от колкото мога да бъда, частица от нещо голямо, спокойно и красиво, което го няма или не го виждам около себе си…
Оказва се теологията може да бъде ясна и бистра като вода, ако я пиеш от извора, а не бутилирана жидкост в пластмасовите шишета на търговците в храма… Христос някога грабна бича, ама оттогава само му се възхищаваме, без да му подражаваме… Защото, без да си признаем, знаем, че в душичките си сме дребни търгаши. И затова България е един печален пазар за вехтории, а не подредена градина.
Но това е стара песен. Дайте да чуем хористите на войната каква ария на клеветата ще ни изпеят, докато спокойно си дъвчем в неделя кюфтетата, докато някъде някакви непознатите деца ще пищят за помощ, без да са болни. После ще ревнат и дечицата на американските войничета, и на английските командоси, и на австралийските спецчасти.
В кой празен джоб на сърцето си да бръкна за да намеря вълшебния христов кръст и да го тиква в очите на Сатаната?
Вече знам, че антихристът ще бъде християнин. Но кво от това? Ако се чудите как някога никой не е успял да спре възхода на Хитлер, не се чудете повече. Ето ви сгоден случай да го видите на живо. Сценарият от 11 септември тече с пълна сила… Обвиненията на Тиери Мейсън в “Ужасната измама” се потвърдиха – предстои ни още по-ужасната лъжа, изведена до бездарна политическа драматургия…
Приятно гледане!
/ И дано поне веднъж да ви приседне!/
2003 г. от рубриката за книга във в-к Ние, жените
