ЗАЩО ТРЕТИ МАРТ НЕ МОЖЕ ДА Е НАЦИОНАЛНИЯТ НИ ПРАЗНИК?

 Ева Соколова

Напоследък нов, бих го нарекла идеологически казус, прокарва дълбока разделителна линия сред българския народ. Този път темата е сегашният национален празник Трети март. Разисква се ежедневно в медиите, в социалните мрежи, в парламента.

Една от управляващите в момента партии предлага 3 март да се замени с Деня на българската писменост – 24 май. Аргументите: този празник е свързан с онази спойка на народа ни – езика, религията, писмеността, които са стожерите, запазили българския народ, българския дух, българщината цели 5 тъмни робски века; това е най-българският празник, най-тачен и  честван от целия народ, празник обичан, обединяващ, изпълнен с толкова много смисъл и емоции; най-сетне това е празник на онази сила, образованието, която прави народа ни цивилизован, европейски, развиващ се.

Отпорът на това предложение дойде светкавично от страна на „обединителя на нацията” (според конституцията), президента на България, от героичния връх Шипка. Последва учредяването на комитет, подел инициативата за подписка в защита на 3 март и за провеждане на референдум по въпроса. Народът да си кажел думата. Референдум с предизвестен край.

Защо предизвестен? Защото „железните аргументи” на гласовитите и активни  защитници на 3 март остават без отговор. За тях „безродниците”, както президентът нарича всички, които искат да променят датата, чествана като национален празник, посягат на „държавността”. Залага се на патриотичното чувство на българите. Въпросът се политизира. Та нали 3 март е ден на победата на руската армия над поробителя на българите? Датата се свързва с благодарността, която народът ни дължи на братята освободители, „дарили свободата на всички българи” след петвековно робство. Защитници на 3 март като официален национален празник са политици, журналисти, общественици.

Тази разделителна линия трябва да бъде разсечена от анализ – с каква символика да бъде свързан един национален празник.   Според мен:

– Национален, защото е свързан със събития, предопределили съществуването на нацията;

– Национален, защото сочи пътя за бъдещото развитие на нацията;

– Национален, защото е припознат, обичан и почитан от цялата нация, защото е обединяващ, защото отговаря на една мъдрост на народа ни, с която той се гордее: „Единението прави силата”

– Национален, защото не е партиен и не е подвластен на едни или други партийни интереси. Национален е, защото се приема като такъв от цялата нация.

А отговаря ли на тези условия 3 март? Определено не!

Интересно е защо историците мълчат по въпроса. В случая важен е историческият прочит на събитията, довели до нашето освобождение. Не е ли най-естествено историята – науката история, почиваща на фактите, а не конюнктурните й интерпретации, да се намеси в този разделящ обществото ни спор?

3 март е обявен за официален национален празник през 1991 г. от Великото народно събрание с промяна на Кодекса на труда. Това е датата на подписването на Санстефанския договор, поставящ край на Руско-турската война от 1877 г., война, която се води на два фронта – Кавказ и „Руско-дунавската област“ (както наричат нашите земи в Азиатския департамент на Министерството на външните работи на царска Русия).

Преди всичко в Санстефанския „договор” иде реч не за освобождение на българите, а на славяните. Въобще не се споменава за освобождението на България, а за даряване на свобода на „поробените славяни”. Не става дума и за държава България, а за освобождаване на „Руско-дунавска област”. А член 6 от договора гласи: След освобождението страната ще се намира „под руско окупационно управление за срок от приблизително две години”, без да се уточнява дали и кога руските войски ще напуснат територията й.

Поставих по-горе думата договор в кавички, защото  самата Русия го нарича „прелиминарен”, т.е. предварителен. На всички подписали го, и най-вече на граф Игнатиев, е ясно, че клаузите в Санстефанския договор не могат да бъдат приети нито от съседните нам държави, които вече са включили в границите си територии, които според този договор ще бъдат върнати на България, нито от великите сили, които също като Русия имат интерес да контролират Проливите. За да влезе в сила този проектодоговор, съгласно дипломатическите правила, трябва да бъде приет от всички велики сили.

Така всъщност България, каквато е описана в Санстефанския договор, в чиито граници влизат и Тракия, и Македония, и Добруджа, реално не е било възможно да съществува, предвид предварителните споразумения между великите сили и Русия като сключеното в австрийския град Райхщад през 1876 г., веднага след Априлското въстание. Това е само химера, мит, успешно подклаждан от руската дипломация и активно подържан от окупационното руско управление. Същевременно, представен като окончателен, договорът се посреща от народа ни с неописуемо опиянение, защото предвижда появата на една голяма България. Населението изпитва искрена благодарност към Русия и истински вярва, че войната се е водила единствено, за да бъдат освободени българите от петвековното иго. Ето една от големите заблуди, която и до днес подхранва русофилството в България.

За съжаление, точно тази грешна представа – за възможността границите на държавата ни да отговарят на описаните в Санстефанския договор, е причина за всички беди, сполетели впоследствие страната и народа ни: и безрезултатните войни, които България води със съседите си, за да постигне „националния идеал” – обединяване на всички земи, където живее български етнос, и изборът към коя коалиция да се присъединим през двете световни войни.

Санстефанският договор слага край на Руско-турската „освободителна” война. Но тя такава ли е? Всъщност какво включва освободеното княжество България: една малка  територия между билото на Стара планина и река Дунав плюс Софийско. Това е резултатът от освободителната война. Излиза, че на 3 март празнуваме само тази освободена територия. За каква „държавност” тогава става дума?

Нека обобщя:

– „Държавността” ни не започва със Санстефанския договор. Той не е договор в пълния смисъл на тази дума, а един предварителен проект за такъв, подписан след предшестващи го уговорки, от които водеща е тази на „освободителката ни” Русия – че няма да се допусне на Балканите да възникне голяма държава. В самия договор не се говори за създаване на държава България, а за освобождаване на „Руско-дунавска област” Следователно, главният аргумент 3 март, датата на подписването на този не-договор, да е национален празник, защото утвърждава нашата държавност, е неоснователен.

– Незапознатите с историческата истина свързват Санстефанския договор с освобождението на България от турско робство.  Всъщност свобода получава само малка част от българите – живеещите в княжество България. Истинската България се създава след Съединението, което честваме на 6 септември, и обявяването на независимостта /22 септември/. Това са напълно самостоятелни български решения и действия, срещу които Русия активно се противопоставя. Така за държавност, и то извоювана самостоятелно, против руската воля, може да се говори като резултат от обявяването на независимост.

– Санстефанският договор е една от причините за това част от населението ни да е русофилски настроено. Това е феномен, който и до днес пречи на България да се развива като европейска страна и твърдо да стъпи там, където й е мястото – в Европа.

– Санстефанският договор слага край на поредната Руско-турска война. Известна е като освободителна – една от причините за безкрайната благодарност на нашите русофили към Русия. Единствена алтернатива ли е обаче тя за освобождението ни? Войната всъщност е попречила да се изпълнят заветите на Раковски и Левски сами да извоюваме свободата си, за което предпоставките вече са били налице. Така че, като се изключат жертвите, дадени по време на войната, пред които – поклон, българските русофили трябва да се замислят кое натежава повече, дали позитивите, или негативите от тази война. И да си отговорят на въпроса защо десетината предишни войни, които Русия води с Турция, не са „освободителни”, макар че и по време на тези войни България е била под робство.

Не! 3 март не може и не бива да остане наш национален празник. Но въпросът е, че за да извърши промяна при сегашната обстановка в страната ни, когато има толкова много разделителни линии сред българския народ, когато значителна част от населението не познава историята и е в плен на митове и идеологеми, подхранващи русофилството у нас, се налага мащабна разяснителна работа. Това е дълг на българските историци, учители, журналисти, писатели, общественици.

Ева Соколова

Проф. Ева Соколова е учен физикохимик, автор на редица научно-популярни книги, пътеписи, биографии. Наскоро посрещна 90-тия си рожден ден, събирайки роднини, приятели и съмишленици в столично кино, където в 40-минутен филм с фотографии и личен разказ представи един богат и осмислен живот, изпълнен с активна гражданска дейност, който преминава през няколко епохи: Трето българско царство, Народна република България и днешна демократична България, страна-членка на Европейския съюз.

Темата за постоянната и вредна намеса на Русия в българските дела – от времето на царска Русия през  Съветския съюз та до днешната Руска федерация, е проследена в книгата й „Руската намеса в съдбините на България“ /2022 г./, която получи широк читателски отклик, а наскоро излезе второто й допълнено издание.