Забравените майстори – мияци

Благодарствен молебен за първата годишнина от освобождението на Галичник, 1916 г. На първия ред четвъртият от ляво градоначалникът Апостол Фръчковски.

Доц. д-р Христо Милков, Институт за исторически изследвания-БАН

 Предлагам на читателя два непубликувани документа, свързани с Фръчковския род от Дебърската, (Галичко-Реканската, Мияката) школа. Първият от тях е ръкопис от Максим Станишев-Бурдин, родом от Галичник, а вторият – запис на разказите на семейство Максим и Маргарита Станишеви-Бурдини от журналистката от Българското национално радио Роксандра Христова Апостолова-Фръчковска, дъщеря на един от последните представители на Фръчковския род, иконописецът Христо Апостолов.

Авторът на първия документ описва мияшкия край, самото село Галичник и неговото население. Подробно представя тежкия поминък в край, в който нищо не расте и всичко се кара отвън, а връзката с останалата част от света е по една пътека. Чак през 1917 г. под ръководството на Апостол Христов е построен път.

По-нататък в своя ръкопис Станишев представя резбарското и зографското изкуство, както и фамилиите творци, големият им талант, още от първоначалните сведения за мияшките майстори, дава сведения за техните имена, градовете и селата, в които са работили и църквите и манастирите, които са изографисали и иконостасите, които са резбовали, като започва с най-изтъкнатите им постижения. Наред с това освен за Фръчковския род, той разказва и за родове от други села от мияшкия край, за майстори, с които са работили из целия Балкански полуостров.

Подробно са описани взаимоотношенията в една „тайфа” („компания”), задълженията на всеки неин член от „устабашията” („первимайстора”) до калфата и чирака, за творческия процес. Особен интерес представлява описанието на инструментите с оригиналните им названия и предназначението им.

         Вторият документ представлява записите, направени от Роксандра Апостолова на семейство Станишеви. Спомените на Максим Станишев хвърлят обилна светлина върху тежкото положение, в което живее населението на Галичко-Реканския край, невиждания албански рекет, непрестанните убийства, отвличания, ограбвания, и всичко това с подкрепата на турската власт. В разказа му са вплетени лични истории на неговите роднини, като на прабаба му Илка, прочула се, защото се справя с албанци, опитали да нахлуят в дома. Оттогава съселяните й започват да я наричат Бурда, а част от фамилия Станшеви чрез „Държавен вестник” се обявява за Станишеви-Бурдини. Една от чешмите в Галичник вече се нарича „Бурдина чешма”.

Максим Станишев разказва и за миналото си като член на ВМРО, принадлежащ към крилото на Иван Михайлов, към което се присъединява още от ученик.

Неговата съпруга Маргарита Бурдина разказва за междуособиците в македонското движение, както и за организациите, за които е работила.

И двата документа се отличават с бисерен български език, на написани са от хора с изключително високо интелектуално равнище. Особеното за първия документ е, че са отбелязани ударенията на оригиналния мияшки диалект – обикновено на първата сричка, както и е съхранена точната им транскрипция.

Забравените майстори – мияци
Непубликуван ръкопис
Максим Станишев-Бурдин

          В Западна Македония, по течението на река Рàдика и високо в гънките на планините Бистра и Стогово, в селата Гàличник, Óсой, Сýшица, Гàри, Лазарòполе, Трéсонче, Битуша (Битуше), Янче и други[1], е живяло славянското племе мияци. Най-голямо от тях е било село[2] Галичник, разположено на 1300-1400 метра надморска височина в Бистра планина, на стръмните склонове по горното течение на десния бряг на река Гинéвица и свързано със света само с една стръмна и тясна пътека, по която са били прекарвани многобройните стада и натоварените със стоки за продан и за домашни нужди конски кервани.

Мияците са известни като трудолюбиви, упорити и предприемчиви хора. Тези техни качества и климатичните и географските условия са помогнали през 18 и 19 век те да станат едни от най-известните овцевъди в Отоманската империя. Към края на 19 век само в с. Галичник, населено тогава с около 800 семейства, е имало общо към 150 000 овце, 8 000 коня за транспорт и около 5000 кози и 700 крави за домашно ползване. Стадата са пасяли лятно време по високите пасища на Бистра и Стогово, където са били построени „бачилата” (егреците)[3] с помещения за преработка на млякото, месото и вълната, а есен десетките хиляди овце са били прекарвани далеч на юг в равнините на Солунско, Ениджевардарско и Драмско, където всеки кехая (собственик на стада), е имал наети свои пасища и временни постройки, а по-богатите – цели чифлици. Почти всички мъже от 10-12 годишни нагоре са били принудени да прекарват цялото си време по пасища и бачила или с конските кервани при прекарването на готовата стока (кашкавал, сирене, овча лой, пастърма, вълна, кожи и други) до близки и далечни пазари – от Цариград до Сараево. Не е лесно сега да си представим колко трудно е било през онези времена и условия да се организира и извършва такава пръсната по целия Балкански полуостров дейност.

Този труден поминък и постоянното странстване на мияците по далечни пасища и пазари е дало възможност на много от тях да видят и да разберат, че по широкия свят има и други начини за изкарване на прехраната и за изява на заложените у тях дарби и способности. По-предприемчивите започнали да се откъсват от традиционния тежък поминък „сточàрството” (от стока), както тогава са наричали скотовъдството. Започнали да стават гурбетчии за късо или по-дълго време в по-далечни села и градове, където са се захващали с търговия, строителство, дърводелство и други занаяти. В тези нови условия много от тях открили възможности за изява и развитие на неподозираните дотогава генетично заложени в миячкото племе високи художествени и конструкторски дарби.

По този път е минал и Негрия Блажев от с. Галичник. Предполага се, че през втората половина на 18 век той е работил като дърводелец-копаничар[4] из манастирите на Света Гора, където е попаднал на атонски или венециански художници и резбари. Вероятно отначало е чиракувал при тях и поради притежаваните от него дарби и трудолюбие, е успял да изучи и усвои техните изкуства и техника на изпълнение. Като се върнал у дома, Негрия предал новия майсторлък на тримата си синове, а те са го предали на своите синове и т.н. Може би и други някои от тях да са учили и усъвършенствали живописта и резбарството в Света Гора.

Отначало Блажевци[5] са били предимно художници-иконописци, защото скоро, вместо Блажевци, техният род започнал да ес нарича Фръчковци, от „фърча” (тур. език) – четка за рисуване. Но както по-късно става ясно, освен с иконопиство, повечето от тях се отдават на копаничарство, както тогава са наричали дърворезбата.

След като Негрия Блажев Фръчковски предал своето изкуство на синовете си Мàкрия, Гюрчин и Трàян, то бива поето по-нататък от синовете на Макрия – Исо (Исак), Кузман, Серафим и Ристе. Исо пък го предава на синовете си Óвентий (Овентия) и Гьорче; Кузман – на Макрия и Яков; Ристе – на Епифаний, Дàмян и Àпостол. Нестор – на Негрия и Данаил; Гюрчин – на Михаил, Тéофил и Пане и така почти до наши дни.

За най-талантлив и прочут на художествената дърворезба се признава Макрия Негриев Фръчковски, син на стария Негрия Блажев. Поради големия си талант и чудесно изработваните дърворезби – предимно иконостаси, той става толкова известен и търсен, че се наложило да организира свои резбарски „тàйфи”, които по негови проекти са създали не само много на брой, но и най-хубавите и известни дърворезби на Балканския полуостров. В началото на 19 век той изработва иконостасите в църквата „Св. Спас” в Скопие и в манастира „Св. Йоан Бигорски” („Св. Иван Бигор”)[6], близо до с. Галичник, заедно с друг от най-изкусните миячки майстори-резбари Петре Филиповски, наричан Петре Гарка от с. Гари. Бигорският иконостас се смята за най-блестящото произведение на миячкото резбарско изкуство на Балканския полуостров. Макрия Негриев Фръчковски е работил в катедралата „Св. Крал” („Св. Неделя”) в София, в „Св. Неделя” в Пловдив и в много други села и градове. Заедно с братята си Гюрчин и Траян е декорирал конаците на Азим паша в Скопие. Работил е в Драмско, Белица, Зелехово (Зиляхово, Централна Македония), Димитрия, Хунск, Прохинис, в Пловдивско, в Карлово, Калофер, Сопот, Клисура, Сливен, Нова Загора, Лом, Свищов, Сливница, около Охрид и Струга, в църквата „Св. Богородица” в Сараево, в Неготин, Враня, Призрен, Турну Магуреле.

Проектите обикновено е изготвял сам, а изпълнителската работа на несложните части е възлагал на своите майстори-помощници. Последната негова творба, неотстъпваща по изящество, сложност и красота на бигорската, е монументалният иконостас в църквата „Св. Успение Богородично” в Пазарджик, при завършването на който е починал и погребан в църковния двор.

Ристе Фръчковски е работил иконостасите на пловдивската църква „Св. Петка”, в църквите „Св. Петка” и „Св. Димитър” в Сливен. Исак е работил в Румъния, Каролек, Корабия и околни села. Данаил – в Северна България – Плевенско, с. Николаево, с. Върбица, Лом, Видин, Кула, Г. Оряховица и Силистра. Фръчковци са работили в Ловеч, Дряново, Добрич, в Троянския манастир, в Енидже Вардар, Черна Вода и др. До скоро е работил като иконописец Кузман Фръчковски[7]

Така, чрез непрекъснато унаследяване на големия талант, с богата фантазия и упорит труд, многобройните потомци на стария Негрия развиват и разпространяват по целия Балкански полуостров невиждано по нашите земи богатство на идеи, сюжети, фигури и орнаменти, брой на произведенията и финес при изпълнението, художествено творчество, продължило в един род, без прецедент в историята цели два века.

Дали в Света Гора или чираци и калфи при Фръчковци, художествената дърворезба изучават младежи и от други родове от Галичник, някои от които стават отлични майстори. Известни са Иван Илиев и синът му Илия, които са работили в Трънско, Царибродско и Кюстендилско. Кръсте и Евгения Пòповски са работили в Скопско, Кочанско, Гостиварско и Воденско. Христо Макàцовски, Пàндил Стояновски и Александър Василевски са работили в Моравско, Лесковачко, Нишко и по други места. Теофил Гиговски – в Черна Гора, Сърбия и Варненско. Петре и Глигор Пачаýровски – в България и Румъния. Дочо Кръстев и синът му Àврам – предимно в Македония, но и в други краища на България. На много места са работили и Милуш Глигоров, Коста Яковов, Макрия Балчевски, Гаврил Ников, Àлекса Чолачевски, Исак Лéпчевски, Йòрдан Пàчовски и много други майстори и резбари, а някои от тях са били и иконописци. Други са изработвали гипсови триизмерни украси, понякога позлатявани. Около 1840-1850 г. фръчковската тайфа е изработила гипсовите украси и цветните орнаменти в манастира „Св. Стефан Дечански” по поръчка на княз Александър Карагеоргевич.

Много майстори копаничри са излезли и от другите миячки села. От с. Осой – голямата копаничарска фамилия Филиповски. От с. Гари – един от най-талантливите и прочути майстори-резбари Петре Филиповски, наричан Петре Гарка. Други – от селата Требище, Битуша и по-малко от Тресонче, Лазарополе и Мелничани.

У нас се споменават Димитър Станишев, Димитър Церовеца, Антон Дебралията и много други майстори-резбари мияци. Има данни, че вече забравени майстори копаничари и иконописци от миячките села е имало много преди раждането на фръчковските тайфи.

Тези многобройни знайни и незнайни майстори, свързани чрез общия си произход, приемствеността на генетично внедрената в племето на мияците дарба, със сложния финес на техниката, са наложили признаването на тяхната художествена резбарска школа за най-голяма и с най-големи постижения в това трудно и сложно изкуство през време на нашето Възраждане.

Почти всички изкуствоведи необосновано наричат резбарската школа на мияците „Дебърска”, а нейните майстори „дебърски”. Редко някои автори изтъкват техния мияшки произход и само Любомир Далчев[8] нарича школата им „мияшка”. Не е известно от град Дебър да е роден или излязъл майстор резбар. Всички са от мияшките села. Само затова, че Дебър някога е бил временно административен център на санджак, който е обхващал и територията на мияшките села, вместо най-присъщото й, най-обединяващото и най-точно определящо истинския общ племенен произход на всички нейни майстори, на най-голямата и прочута резбарска школа, вместо „мияшка” се приписва името „дебърска”. Това име съвсем погрешно представя произхода на мияците от съвсем чуждо селище, населено тогава предимно с турци и арнаути и затова ненавиждано от всички българи от околните мияшки села. Майсторите резбари, както всички мияци, са се гордеели със своя мияшки произход и затова трябва да бъдат наричани мияци – прозвище, което те са носели и носят от незапомнени имена, а прочутата им резбарска школа – „мияшка”.

Най-широко поле за изява на своите изкуства мияшките архитекти – строители, образописци и резбари са намирали при строежа, украсата и обзавеждането на църквите.
Икономическите условия, борбата за църковна независимост и стремежът към укрепване на авторитета и ролята на църквата през време на Възраждането, което съвпада със създаването и развитието на миячката резбарска школа, са насочили нейната творческа дейност предимно в тази област. В сравнение с по-малкото поръчки за дърворезби по тавани и други вътрешни украси в къщи на паши и чорбаджии, широк размах на резбарското изкуство и на зографите, е могла да даде само църквата. Тя не само е имала необходимите материални средства, но като главен духовен фактор, е разбирала и използвала предимствата и ефектът от несравнимо по-голямото разнообразие и по-силното духовно и естетическо въздействие, което изрязаните в дърво и цветни образи библейски сюжети, обогатени от фантазията на майсторите резбари и иконописци, са внасяли в строгата и понякога скучна църковна обстановка на голи дървени олтари и варосани стени.

Монументалната дърворезба е била високо оценявана и е внушавала респект и високо уважение към нейните създатели и защото тогава на всеки е било известно колко изключителни способности и особено колко дълготраен и тежък физически труд е бил необходим на майсторите резбари за създаването на един иконостас, а дори и на един владишко трон.

Дългият процес на изработване на един иконостас е започвал със спазаряване и договаряне на всички условия с настоятелите на църквата. След това, в зависимост от обема на предстоящата работа, главният майстор-предприемач, наричан тогава „устабашия”, е създавал сложна организация за подготовката и изпълнението на работата, като често при по-големи поръчки, се е налагало да попълва водената от него тайфа от местни калфи и чираци.

Започвало се е с избиране на подходящ материал, доставянето му и подреждането за съхнене. Подготвяли се тезгяси и инструменти – бичкии, свредели, стéги, чимширени чукчета (токмàчета) и най-важните, около десет вида длета, всяко със свое наименование: рýжарче – за оформяне на цветя и листа, зàпче – за зъбци, зърначе – за лози и грозде, шàраче – за тънки линии трéбаче – за по-големи дупки, йòлуче – за изпъкнали обли повърхности, внàтрешно – за кухини при ажурната резба и други. Всички длета заедно се наричали „шепòтила”, защото шепнат, когато се работи с тях.

Докато е траела подготовката, устабашията е създавал идейния проект върху скици, чертежи и рисунки, а след това работните проекти за носещата конструкция и за всички пана и детайли, като е рисувал и нанасял върху дърво всички елементи на бъдещата резба. Давал е пълна свобода на своите идеи, талант и фантазия, подхранвани от народното творчество, християнските вярвания и традиции, с вмъкнати елементи от късния Ренесанс, барок и рококо.
Между сложно преплетените растителни и геометрични орнаменти и животински и фантастични фигури, миячките майстори са извайвали и човешки образи, както и автоскулптури, с което са усилвали въздействието и по-лесното възприемане на изобразените идеи и сюжети.

След това е започвало изпълнението. Калфите грубо са подготвяли дървените части, а майсторите с чукче и длето в ръце, бавно, усърдно и търпеливо, са преобразявали ореховите талпи в произведения на изкуството. Устабашията е изрязвал най-сложните и най-трудни детайли. При по-големи иконостаси, поради голямата трудност и продължителност на работата, резбата на отделните части, а понякога и проектирането им, устабашията е възлагал на други миячки, а понякога и на местни майстори. И така започва дълъг и упорит труд, от светло до тъмно, година след година. По-големите иконостаси са работени десетилетия. Макрия Негриев Фръчковски е работил в манастира „Св. Йован Бигорски” 20 години, а в църкавата „Св. Успение Богородично” в Пазарджик – 12 години!

Далеч от родните си села, миячките майстори резбари и техните калфи и чираци – ученици са живели в пригодени помещения и при лоши битови условия. Хранели са се икономично, за да спестят по някоя пара за издръжката и за дребни подаръци за своите близки и за черни дни. Няма сведения за забогатял майстор копаничар.

Но не само работата им е била трудна и продължителна. Тежка е била и дългата раздяла със семействата, роднините и приятелите, защото целият им творчески живот протичал из чужди градове и села. Тежък е бил и животът на останалите у дома жени, деца и старци. Копаничарите, като всички гурбетчии, се връщали по родните си села за Петровден, Коледа и Великден, но не всякога и всяка година. Пристигали са за ден-два да се видят със своите, да помогнат набързо с мъжка работа, да направят набързо някоя сватба и пак са тръгвали обратно по дълги и несигурни пътища.

Времето на жените у дома е минавало в пране на вълна и предене и тъчене на шаяк и платна за облекло, везане на прочутите със своите красота и трудност в изработването им миячки женски носии, в грижи за децата и добитъка, за прехраната и отоплението и в непрекъснат страх от честите нападения на „арамии” (разбойници арнаути) и в очакване завръщането на своите стопани. Затворени в големите каменни къщи-крепости, те със свито сърце са чакали да дойде някой „сайджия” (платен човек, който обитавал гурбетчийските центрове и пътувайки по няколко месеца, пренасял писма и вести от и до родните села), да донесе новини за здравето на техните съпрузи, бащи и деца.

Така, при трудни условия и скитнишки живот, далеч от родни места и близки, миячките майстори-резбари, вдъхновявани от вродената дарба, чрез много поколения творци и стотици художествени произведения на резбарското изкуство, създали и прославили най-голямата и най-дълго съществувалата резбарска школа на Балканския полуостров.
У нас сега се издирват, реставрират, консервират и експонират картини, стенописи, сгради, икони и други произведения с художествени качества, създадени през време на Възраждането. За авторите им – художници, строители, зографи и иконописци, дори за занаятчии, усърдно се събират спомени, пишат се биографии и научни трудове. За много от тях се учат и знаят всички ученици у нас. Въпреки че на някои от тях художествените възможности, достойнствата или броят на техните творби са доста скромни, те все пак са внесли своя принос в нашето Възраждане и издирването и публикуването на данни за техните жития и творби изразява признателност за народополезната им дейност.

Защо същата признателност не се отдава на миячките майстори? Информация и данните за миячките образописци, архитекти-строители и майстори-резбари в трудовите на наши изследователи на възрожденските изкуства са разпръснати, непълни, несистематизирани и често противоречиви и неточни, а най-лошото – скрити за широката общественост – липсват в учебниците в нашите училища. Истина е, че някои специалисти изкуствоведи познават, възхваляват и високо оценяват художествената дейност на мияците. Например Асен Василиев пише: „Изкуствата на мияците – строителство, образопиство, резбарство – е един уникален случай на широко творчество, високо развит талант в толкова малък процент на населението от една малка област, продължило векове” и „те са били от най-просветените на времето си люде, често пъти по-учени от много свещеници, те са били на много места и учители”. А Любомир Далчев пише за техните огромни „художествени ценности, постигнати от нашите деди…, за които трябва да сме им безкрайно благодарни”. Да. Трябва! Но не сме и не можем да сме им благодарни, защото почти нищо не знаем за тях. Те са отдавна починали и забравени.

         А познаваме ли оставените ни от тях ценни творби по всички краища на България? Много от тях вече са изчезнали, а за тези, които все още съществуват – предимно иконостаси – не се знае кои им са авторите и са оставени да се рушат, поради безгрижието, невежеството и безотговорността на местните или висши „БЕЗотговорни места и лица”. Докато в Македония не се жалят грижи и средства за опазване, реставриране и поддържане на чудесните миячки иконостаси в църквата „Св. Спас” в Скопие и особено на шедьовъра на миячката резбарска школа – монументалния иконостас в манастира „Св. Йован Бигорски”, близо до Галичник и които с оправдана гордост се признават като най-ценни постижения на народната култура, у нас другото върхово постижение на майсторите от миячката резбарска школа – най-големият и с най-високи художествени качества в България – иконостасът в църквата „Св. Успение Богородично” в Пазарджик, е занемарен, прояден от червеи, веднъж опожаряван, малко известен и въпреки жалките опити за консервация, е обречен на бавно загиване. И нищо не показва на посетителите, че при завършване на този иконостас, при последните удари със своето вълшебно длето, там е починал майстор Макрия Негриев Фръчковски – най-известният устабашия от миячката резбарска школа и че гробът му е забравен и изравнен някъде в двора на църквата.

Едноплеменният произход и здравата и непрекъсвана връзка с родните им села, еднаквият характер на художествения им талант, съставянето на резбарските им тайфи почти само от роднини и съплеменници, относително най-големият брой на техните майстори и високохудожествено създадени от тях творби през 18 и 19 век, са безспорни факти, които доказват, че миячките майстори резбари са създали и развили през тези 200 години най-голямата и най-добрата резбарска школа на Балканския полуостров. През цялото това време тя е била значителен фактор, който чрез своето художествено, естетическо, емоционално и духовно-възпитателно въздействащо изкуство, е внесъл немалък принос в културното издигане, но и в цялостното възраждане на българския народ. И не само това. Ние и днес можем да се учим и да се възхищаваме от изкуството на нейните майстори и да се гордеем с тях и с техните произведения.

Това задължава нашите изкуствоведи да извадят миячката резбарска школа от дълбокото забвение, да издирят, систематизират и широко да публикуват данните за нейното зараждане и творчество, за житията на по-големите й майстори, за авторството поне на по-ценните им творби, а и за народополезната им роля в нашето Възраждане.

  София, декември 1982

         Максим Станишев-Бурдин

         Използвани материали:

Божароски, Ристе. „Галичка повест”, НИК „Наша книга”, Скопие, 1976.

Василиев, Асен. „Български възрожденски майстори”, „Наука и изкуство, София, 1965.

Далчев, Любомир, сп. „Изкуство”, бр. 6-7, 1963.

Константинов, Петър. „Време на майсторите”, Народна младеж, София, 1979.

Костич, К. „Црковни живот православник срба у Призрену и неговой околии у ХІХ столечу”, Београд, 1928.

Поленакович, Харалампие, сп. „Галичник”, юли 1951.

Посрещането на професор Мърквичка в град. Галичник, 1917. Чешмата „Вигинище”. Менчето му подава дъщерята на градоначалника иконописеца Апостол Фръчковски Милена тогава машинописка в общината.

РАЗКАЗ НА МАКСИМ СТАНИШЕВ БУРДИН
ПРЕД РОКСАНДРА ХРИСТОВА АПОСТОЛОВА-ФРЪЧКОВСКА,
ЖУРНАЛИСТ ОТ БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО РАДИО

 Семейство Маргарита и Максим Бурдин, Галичник

Ето какво разказва Максим Станишев за невиждания албански рекет, на който е подложен Галичко-Реканският край. „Не знам на друго място из българските земи през турско време разбойническите нападения да са били толкова чести и толкова добре организирани, и толкова добре да са ставали, както в мияшките села в западния край на Македония. Мияците са населявали около 25 села в планините Бистра и Стогово, а Бистра и Стогово граничат с река Черни Дрин, която извира от Охридското езеро. И оттатък на запад са Албанските планини, населени само с албанци. И понеже мияците са били по-богати хора, по-работливи, по-упорити, и особено тези сточарите, тези които са имали стока, големи стада. В Галичник е имало един, който е имал 12 000 овце. А пък в целия Галичник през 1900 година е имало 150 000 овце. Представяте ли си, това е богатство, нали! Тия албанци са знаели тая работа и непрекъснато са идвали да нападат. Но цялото мъжко население на Галичник от 10-12 годишни деца нагоре, са били винаги извън селата. Или са ли били в планините лятно време по бачилата, където са обработвали млякото, месото, пастърмата, или са ходели да ги пасат по Беломорието. А другите, които са били зографи, строители, дърворезбарите или търговците, те също са били по целия Балкански полуостров по гурбет.

         В селата са оставали жените, младите и някои от тези, които са били лятно време по бачилата, които са били по-близо, са прииждали. Имали охрана от сеймени[9], пак албанци обаче, които са били във връзка с ония, арнаутите. С течение на времето са се усетили в тая работа и са започнали редовно, систематически да ни нападат. Някой път с банди по 130 души. Нашите също са били въоръжени, въпреки че е нелегално, и са оказвали съпротива. Имало е жертви. Много често са били отвличани и са искали откуп. Деца, мъже са били отвличани. По цели месеци са ги държали в албанските села. Далече навътре в Албания. И са водели преговори, за да ги освобождават.

Знам за един случай с нашата фамилия, когато се е проявила на дядо ми майката, моята прабаба, Илка се е казвала. Когато е била в разцвета на годините си, тя е била известна като по-отракана, по-енергична жена. Една нощ са усетили жените, че се копае: „зидот го кòпает”: „Както казваше баба ми, дебелите два метра основи на къщата ги разрушават отвън. Понеже е ставало често, знаят какво става. Чакали, обаче тези били няколко души, пробили до половината и си отишли. И от опит знаели нашите, че те другата вечер пак ще дойдат да пробият [и останалото] и да ограбят каквото може да се вдигне вътре.

И действително, дошли на другата нощ, продължили да копаят отвън. Баба Илка, тя на мене е прабаба, тогава била млада невеста, събрала и други две-три жени в къщата, сигурно на чичовците, разбрали откъде ще пробият и в един момент един се промъква. Падат няколко камъка и единият почва да се провира вътре. Те отвътре светят с бòрина. Тя почва да го дебне отстрани с една секира и като влязъл малко повече до раменете: „Трас!” със секирата през врата. Сега дали му е отсякла главата, или само го е ударила, но за този случай се знае из целия град, веднага се разчуло из целия Галичник. И от тогава започнали да я наричат не Илка, а Бурда. Точна какво значи, може би е турска дума. И се е смятала за една от най-храбрите жени в Галичник. Оттогава нашата къща, защото те са били няколко Станишевци, живеели са в Горната махала, Горно маало, и родът, който е живял в нея, се нарича Бурдинци. В двора имахме чешма се нарича Бурдиче, на името на прабаба ми Илка. И лека полека досега нашата фамилия се наричаме Буринци. Въпреки, че от същата къща, моите чичовци, не са се наричали Бурдинци. А баща ми през 1925 г. си спомня, че в Македония са се наричали Бурдинци и чрез „Държавен вестник” обявява, че отсега нататък се нарича д-р Никола Станишев-Бурдин, за да се различава от проф. д-р [Александър] Станишев и проф. д-р Димитър Станишев.

Това е един от примерите, в който зимно време населението на мияците е оставало само от жени, деца и старци, и въпреки това са били достатъчно храбри, за да могат да оказват съпротива на арамиите. Обикновено когато са ги нападали лятно време, са ограбвали стада – по 1000-2000 овце. Като нападат къщите, са ограбвали всичко, което е донесено за ядене. Защото там нищо не се ражда. Отглеждали са овце. Всичко се е докарвало в Галичник на конски кервани. И жълтици. Това са били спестените пари. И откупите, които са искали албанците, винаги са били в жълтици. Или някой по-хубав кон. Или няколкостотин овце, или някакво отвличане.

А дядо ми, когато е дошъл тук, в София, от Македония, отначало е започнал да изкарва прехраната си, като правел зидани печки – тесни, високи, за дърва. Аз си ги спомням. Те бяха на четири дебели колелета и можеха да се местят от стая в стоя или от един комин на друг. По-късно взима помощници-работници и става предприемач, от по-дребните. Знам само, че е направил няколко къщи из София, една от които е казармата на Школата на запасните офицери в Княжево. Като се влиза в Княжево от дясно. По-късно е продължил по същия начин.
По-малкият му брат Яким Станишев[10], е участвал в изграждането на основите на „Александър Невски”. Докъдето са темелите, криптата. А третият брат, Митре, той беше иманяр, и цялото време обикаляше из България и носеше едни тефтери с нишани. „Ей го, нишан има край Самоков, тамо има азно закопано”. Той загина много лошо, подпали се с мангал. Не откри съкровище. Умря си беден. На чичо ми Яким не му провървя с предприемачеството, отвори сладкарница на бул „Дондуков” и ул. „Веслец”. Когато Беломорието беше свободно по едно време – в Дедеагач – там имаше сладкарница. Но после заедно с другите трябваше да се изсели и се върна тук.

За родството ни с проф. Станишев нямаме доказателства. Обаче те са голяма фамилия от Кукуш. Знае се, че през цялото време от 17, 18, 19 век, тези, които са били овчари, са закарвали стадата си долу на юг в Солунско, Енидже Вардарско, Гюмюрджинско, а Кукуш е над Солун, в равнината и се смята, че най-напред нашите са живели там въобще, там им е било основното местожителство, а са отивали лятно време в планините Бистра и Стогово, а зимно време са се оттегляли. Но постепенно те са оставяли в планината някой да пази техните бачила, постройките. Така полека полека са се преселили една част и са останали горе. Оттам се смята, че може би са били в един род преди много години с тези, които са от Кукуш.

А за името Галичник има една хипотеза, която може да се защитава. Защото долу, малко на запад от Солун, тече река Галик, за която казват, че там е бил разквартируван 8-ми римски Галски легион. И после, когато нашите са се преселили горе, може би са пренесли и името си. Но това са версии, които не могат да се докажат.

Максим Станишев си спомня за комитите във ВМРО, които ходеха вътре в Македония да провеждат акции и да накажат някого, който е тормозил македонското население и когато се връщаха тука и при разговори по кафенетата, с баща ми, имаше трима братя Тасеви от с. Гари. Единият беше много добър художник, Атанас Тасев[11], той остана в чужбина, той нарисува царя, имаше негов голям портрет на царя, той беше голямата връзка с тях.
Спомням си, като говореха: „Го изеде облакот и го апна месечинката”. Значи, сгащили го някъде и са го убили. Но по-късно, когато започнаха убийствата, продължи по същия начин.

Аз бях на страната на Иван Михайлов, бях връзка на ВМРО. Между един от хората, които бяха убити, беше и Симеон Евтимов[12]. Цяла София се източи на погребението му. Не помня коя година беше. Но бях на погребението му. Тогава бях ученик в прогимназията. И си спомням че от „Витошка”, по „Св. Крал” се източваше шествието. Мина по цялата „Мария Луиза”, покрай Дирекция на полицията, като от най-горния етаж, между решетките, се показаха няколко души и викаха: „Жива е Македония! Жива е Македония!” И от там по Гробарска, сега се казва „Козлодуй”, до гробищата, казваха, че тогава София, която тогава беше 150-160 000 души, бяха най-малко 50 000 души на това шествие.
Всичките или почти всичките бяха на страната на Иван Михайлов. Другите, на страната на Протогеровистите, както тогава ги наричаха, не ги помня, помня само един мой познат, който беше роднина на Протогеров. Всички бяха в истинската ВМРО.

Аз бях ученик, значи 1932, 1933 или 1934 година. Даваха ни пакети от организацията с вестника „Свобода или смърт”, и ги носехме под шинела. Майка ми ми беше зашила под една торба и по адреси ги носехме. И няма да забравя, един път на Александър Първи или къде беше, полицията прави преграда и обискира всички. Може би заради убийствата. Тогава носеха, кой оръжие, а някои даже и бомби. И виждам на няколко метра пред мен няколко души агенти и един-двама полицаи, пребъркват всички. А аз съм пълен с може би 100 броя „Свобода или смърт”, нелегален вестник, официалният вестник на ВМРО. Успях да се извъртя и се измъкнах.

Но едно нещо искам да кажа. На всички големи празници, национални, особено на годишнината на Ньойския договор, имаше винаги протестна манифестация, митинг, шествие, и в кино „Роял”, на „Раковска”, срещу градинката срещу Военния клуб имаше тържествено събрание, на което говореха известни оратори от различните националистически организации. Няколко години по ред там говореше от името на ВМРО най-добрият оратор, който съм чувал през живота си. Тогава, казаха ми, че той е пратен от Ванче Михайлов да следва реторика, специално да може да говори. Така идеално говореше, с такава хубава дикция, той знаеше точно кога да вдигне тона така, че цялата зала и отвънка пълната градина да реве и да вика „Позор!”, или „Браво!” Тогава говореше от името на младежката организация „Аспарух Миников”. Името му беше Никола Коларов[13]. Мой приятел, една година по-голям от мен. Той имаше две сестри. И тримата много активни в Македонската младежка организация.[14]

Неразделна част от живота на македонците са непрестанните престрелки между различните организации, свирещите куршуми, убитите и ранените, наказателните акции, непрекъснатият страх от смъртта. Ето какво разказва Маргарита Бурдин: „Живеехме на ъгъла срещу черквата „Свети Седмочисленици”. Когато мина едно огромно погребение, огромно, с народ, който беше запълнил цялата ул. „Граф Игнатиев”. Трамваите бяха спрели, всичко, цялото движение спряно. Тогава убитият македонец беше в открита кола. И отгоре от нашия прозорец аз виждах на челото му една черна дупка, която ме ужаси и понеже като дете питах: „Какво е това? Защо е това?”. Обясниха ми: „Това е куршумът, с който е бил убит.”

По-късно, вече като ученичка в прогимназията, вървейки по улица „Шипка” (училището ми се намираше на „Априлов” и „Шипка”) пред мен мина един хубав, строен млад мъж и изведнъж от отсрещния тротоар се чуха изстрели, човекът се строполи и просто падна в краката ми. След това се разбра, че това са македонци, които се гонят и избиват така по улицата.”[15]

В своя разказ Маргарита Бурдин засяга различни женски организации, сред които Българския женски съюз, Висшата социална школа, както и социалната организация „Дом на човещината”: „Както вече споменах, работих това, за което не бях подготвена, но работих счетоводство. Въпреки, че бях завършила нещо съвсем друго. Но така се случи в живота ми. Имаше по мое време една Висша социална школа.[16] Вие сигурно даже не сте чували за нея. Тя беше към [Българския] женски съюз[17]. […] Това са времена, които хората вече не помнят, интересно, а това беше, ще Ви кажа, аз завърших гимназия през 1939 година и през 1940 г. завърших тази школа, двегодишна, получаваше се полувисше образование. Тя беше една много интересна. Изучавахме почти всички юридически дисциплини, история, та даже и счетоводство, подготвяха ни във всички области на живота, където бихме могли да попаднем И като завършвахме, дипломите ни бяха за социални съветнички. Обаче аз попаднах в съда за маловръстни (малолетни – б.а., Х.М.). По това време имаше специален съдия за маловръстни и аз му бях помощник, в смисъл, че аз бях връзката между него и тези деца, които крадяха, които образуваха бандички, защото винаги имаше нещо нередно в семейството – или бащата пиеше, или скиташе и децата бяха почти изоставени на улицата, защото майката [беше] принудена да изкарва прехраната на детето и на себе си. И аз бях връзката между семейството, училището на детето, самото дете, като при тях отивах като помощник, защото тези деца бяха обвинени в кражби, в скитане и трябваше в съда аз да правя доклади какво съм видяла в семейството, как се изказват учителите за детето в училище, как се проявява то и как би могло да му се помогне.

Обаче тази дейност продължи до 1947-1948 г. И тази дейност я продължи милицията. И станаха тези детски педагогически стаи. Почти никой от нас не отиде там. Аз също се ориентирах към счетоводствто. И се пенсионирах като счетоводител.

В „Дома на човещината”[18] вече събираха децата, които имаха присъда за кражби, а преди да имат присъда, когато трябваше да се отделят от средата, в която са попаднали, лошата другарска среда, имаше един дом, който вече не мога да кажа как се наричаше, имаха специално подготвени преподаватели и възпитатели, които се занимаваха с тях, за да не изгубят учебната си година. И имаха преподаватели и възпитатели, които следяха по-нататък живота им.

МАКСИМ БУРДИН

На сп. „Красно село”, към „Княжево”, където се отива в дясно зад първите сега сгради, жилищни кооперации, и сега се намира община „Красно село”. Обаче наоколо има една голяма висока стена, зид, която беше заградила няколко декара и вътре в този „Дом на човещината”, там прибираха с присъди или без присъди малолетните престъпници, дечурлига на не знам колко годишна възраст, където те учеха и работеха. И помня, че имаше зеленчукова градина, която те обработваха през лятото. След това кога спря да действа този „Дом на човещината” и кога стана сграда на съвета, но сградата си е същата.”[19]

Текстове под снимки

1.Галичник – Къщите крепости, 1908.

2. Общ изглед от Галичник, 1928.
3. Къщата на Фръчковци.

4.Благодарствен молебен за първата годишнина от освобождението на Галичник, 1916 г. На първия ред четвъртият от ляво градоначалникът Апостол Фръчковски.

5.Посрещането на професор Мърквичка в град. Галичник, 1917. Чешмата „Вигинище”. Менчето му подава дъщерята на градоначалника иконописеца Апостол Фръчковски Милена тогава машинописка в общината.

6.Завеждане на невестата на вода. И до днес е съществува международният фестивал „Галичка сватба”.

[1] Селата са 25 на брой.

[2] През 1915 г. след освобождаването на Галичник той става град, околийски център на Галичко-реканска околия. Негов кмет е Апостол Христов Фръчковски, един от последните представители на Фръчковския род, началник на единствената легална зона на Илинденско-Преображенското въстание, войвода на две чети, командир на 5 рота на Първа Дебърска опълченска дружина през Балканската война, воювал в трите войни за национално обединение, председател на Дебърското братство.

[3] Бачило, мн. -а, ср. Диал. Бачия1 (в 1 знач.); мандра. Речник на българския език.

[4] Другото название на дърворезбарите е „марангозчии”.

[5] Родът е наричан още Негриевски и Макриевски.

[6] Петре Гарка е „первимайстор” на иконостаса. Лицата на тримата майстори Петре, Макрия и Марко са изрязани пред входа.

[7] Кузман Макриев почива във Варна през 1899 г. по време на работа. Погребан е в двора на катедралата „Света Богородица”.

[8] Любомир Далчев – български художник и скулптор.

[9] Сейменин – турски военен полицай.

[10] Яким Станишев. – Патриаршеска катедрала „Св. Александър Невски”. http://www.cathedral.bg/.

[11]Атанас Тасев -http://www.artprice.bg/.

[12] Симеон Евтимов е виден български революционер и журналист, деец на Вътрешната македонска революционна организация.

[13] Никола Коларов е български общественик, юрист и журналист, легален деец на македонското движение в България през 20-те и 30-те години на XX век, лидер на Македонския младежки културно-просветен съюз.

[14] Запис на разказа на Максим Станишев Бурдин.

[15] Пак там.

[16] Висша социална школа за жени със завършено средно образование. Тя се утвърждава като авторитетно учебно заведение, което подготвя социални работнички. Като цяло младежките формирования следват програмните цели на Българския женски съюз.

[17] Стоянова, Росица. Български женски съюз – Енциклопедия „Дарителите”, http://daritelite.bg/balgarski-zhenski-sayuz/.

[18] Преди 91 години в България се основава Съюз за закрила на децата с хуманната задача да защитава интересите на всички деца до 18– годишна възраст, „да се грижи за тяхното всестранно и духовно развитие”. Това включва грижи за здравето и борба с детската смъртност, здравна просвета за гледане и хранене на детето, организиране на трапезарии, забавачници, летни колонии, уреждане празнуването на Деня на детето. Съюзът е поставен под контрола на Министерството на вътрешните работи и народното здраве, http://www.tryavna.bg/. „Ползувам се от добрия случай да напомня, че край София има един „Дом на човещината”. Мнозина са го видели само от трамвая или автомобила, но малцина познават това човешко дело, рядко в нашата действителност. От последния отчет на тая тъй полезна за нашия род организация се вижда, че през тоя Дом са минали близо три хиляди млади български грешници – нарушители на българските закони и наредби, и почти всички са почувствували тук лъхът на доброто и блясъкът на хубавото. Тук тия питомци се просвещават и подготвят за работа и стават човеци. Лицата, които са основали тоя Дом и работят тъй предано повече от десет години, заслужават всяка похвала и подкрепа. Макар тяхното дело да е почти привършено, но пък са нужни още средства, за да се доуреди и осигури завинаги. Нека всички добри българи, каквито наистина не липсват у нас, се притекат със своята лепта за заздравяването на тоя културен паметник, като знаят, че тия малки виновници – питомци на „Дома на човещината” – се нуждаят двойно повече в грижи, отколкото другите деца, за които е отреден „Денят на детето”. Стоян Коледаров. За детето и човещината. – сп. „Илюстрация светлина”, г. 39, кн. 6-7, 1931 г.

[19] Запис на разказа на Маргарита Бурдин.