Даниела Горчева
Чрез съдбата на своите герои книгата напомня, че тоталитаризмът не се поддържа само от фанатици. Той се поддържа и от обикновени хора, които предпочитат сигурността пред противопоставянето
Романът на Александър Обрешков буди безпокойство още със заглавието си.
„Живях ли“ е тревожен въпрос, който милиони хора, живели в Източна Европа след
съветската окупация в края на Втората световна война, навярно са си задавали в
продължение на десетилетия.
Книгата не дава утешителни отговори.
Авторът е български кинорежисьор („Бъди благословена“ и др.), който за своя 91-ви
рожден ден ни изненада повече от приятно с премиерата на първия си роман.
Приятелите му го наричат „вечното момче Санко“ – и с право.
„Живях ли“ стъпва върху писан преди години сценарий за филм, който остава
неосъществен – макар че печели подкрепата на Националния филмов център.
Сюжетът ни връща към болезнените времена на следвоенна Европа и към трагичната
съдба на българската интелигенция.
Едно от най-големите предизвикателства пред литературата за ХХ век е как да се
разкаже за тоталитаризма без опростенчески клишета.
Струва ми се, че романът на Александър Обрешков успява в това – той избягва добре
познатия разказ за герои и злодеи. Вместо това описва средата, в която тоталитарната
машина смачква човешкото достойнство, принуждавайки мнозина да правят
компромиси от страх и инстинкт за оцеляване.
Действието започва през 1947 г., когато младият български учен Любен Божков
пристига в Париж – не като емигрант, нито като дисидент или противник на режима, а
за да прави докторантура. Така че това не е история за бягство. Напротив — героят
заминава напълно легално, с разрешение на властта. Пристига във Франция като млад
учен, получил рядък шанс благодарение на проф. Методиев, който успява да издейства
виза на младия си колега.
Той попада в среда на висока научна култура и свободен дебат, но и в свят, който вече е
разделен от Желязната завеса. Докато в западните лаборатории учените работят върху
тайните на наследствеността, в Съветския съюз генетиката е обявена за „буржоазна
псевдонаука“ от Лисенко, а несъгласните са подложени на репресии.
Обрешков изгражда конфликта не чрез ефектни драматични събития, а чрез разговори –
в кафенетата на Франция, в университетските среди, по улиците и парковете на Париж.
Посветените ще открият зад персонажа на проф. Методиев един български учен от
световна величина в биологията – проф. Методи Попов. Вероятно днес малцина знаят
за този голям български учен и дипломат в Германия, който след идването на Хитлер на
власт и гоненията срещу евреите проявява доблестта да върне на Германия всичките си
ордени, получени като дипломат. Но тогава зад гърба му стои Царство България, стои
държавата.
След съветската окупация и насила наложената псевдонаучна теория на Лисенко проф.
Методи Попов е принуден да направи компромис. Вероятно тогава е разбрал по-добре и
германските учени, направили компромиси с научната си съвест по времето на
тоталитарната държава на Хитлер.
В романа образът на проф. Методиев е един от най-сполучливите – изграден е с топло
човешко съчувствие, с уважение към големия учен и неговите вътрешни терзания.
Главният герой е потопен изцяло в науката и сякаш не се интересува от политика. Но
докато слуша разпалените спорове в парижките кафенета между учените, сред които
има и почитатели на Съветския съюз, той научава за гладомора в Украйна и за чистките
в Съветския съюз. Там за пръв път чува имената на Виктор Кравченко и Артур
Кьостлер, чиито книги „Аз избрах свободата“ и „Мрак по пладне“ жадно изчита в
библиотеката.
Потресът му е огромен, защото, научавайки истината за съветската реалност, Любен
Божков разбира, че зловещите сцени в България след 1944 г. – убийствата и т.нар.
Народен съд – никак не са били случайни. Те се оказват част от политиката на Сталин
за завладяване и подчиняване на народите в Източна Европа.
Книгата убедително показва как постепенно – с натрупването на знанието – хората
започват да осъзнават природата на системата, в която вече живеят.
Основната тема в романа сякаш е науката. Но действителната тема е един свят, който
изисква отказ от мислене, отказ от наука, отказ от истина.
В тоталитарната държава насилието е следствие от налагането на паралелна реалност.
Никой няма право да оспорва – умишлено или неволно, чрез наука или изкуство,
логично разсъждение или ирония – налагането на фалшивата реалност.
В романа този процес се проявява чрез псевдонаучната теория на Лисенко и
идеологическата атака срещу генетиката.
Чрез съдбата на своите герои книгата напомня, че тоталитаризмът не се поддържа само
от фанатици. Той се поддържа и от обикновени хора, които предпочитат сигурността
пред противопоставянето.
Любен Божков не е герой в традиционния смисъл. Той не се бунтува открито и не
извършва героични жестове. Но и не се съгласява да лъже.
Без да изпада в патос романът напомня, че в тоталитарната държава няма място за
истината, дори за научната истина. Човек може да остане жив, но жив погребан в
лъжата. Може да попадне в концлагера или да остане привидно на свобода, но не и
свободен.
В това отношение книгата говори не само за България, но и за цяла Източна Европа,
където интелигенцията често е вярвала, че може да остане извън политиката, докато
политиката вече е определяла съдбата ѝ.
Паралелно с научната линия се развива и интимната история на Любо. В Кале той се
запознава с младата фотографка Мари Лоран. Запознанството им започва случайно, но
постепенно прераства в по-дълбока връзка. Срещата им пред „Гражданите на Кале“ –
скулптурна алегория на саможертвата – задава символичен ключ към цялата книга:
свободата винаги има цена.
Мари не е идеологически ангажирана, докато нейният приятел Андре е убеден
комунист. В разговора между него и Любо в кафенето в Кале се сблъскват две
представи за свобода, справедливост и диктатура.
Любовната линия между Любо и Мари носи човешка топлота и надежда, но и показва
колко трудно е личното щастие в свят, разделен от Желязната завеса.
Героят на Обрешков е поставен пред дилема: да остане в свободния научен свят на
Запад или да се върне в България, където режимът затяга контрола. Как да съчетае
любовта, науката и отговорността към родината?
Заглавието „Живях ли“ постепенно се превръща в екзистенциален въпрос.
Книгата поставя големия въпрос: как се живее достойно в епоха на лъжа? Сблъсъкът
между наука и идеология не е показан абстрактно, а през личната съдба на Любо.
Романът изследва интелектуалната отговорност, науката като морална територия,
свободата на мисълта срещу идеологическия диктат, личния избор в условията на
тоталитарната държава и любовта като убежище и изпитание.
Атмосферата на следвоенна Европа е предадена доста добре. Париж е жив — кафенета,
спорове, интелектуални кръгове, политическите дебати звучат автентично. Парижките
учени, журналисти и интелектуалци спорят за Съветския съюз, за бъдещето на
социализма, за новия свят, който обещава справедливост.
Европа едва се е освободила от тоталитарна Германия, а част от нея вече е попаднала
под сянката на тоталитарния Съветски съюз. И за ужас на жертвите на съветската
окупация, на Запад има хора, които са увлечени от идеите на комунизма.
Но има една съществена разлика между свободния и несвободния свят, изразена
лаконично с думите на проф. Ланже:
„Да пием по глътка за свободата, че всеки може да каже каквото мисли.“
Втората част на романа представлява рязък контраст именно с тази фраза, произнесена
от проф. Ланже след разгорещен спор в парижкото кафене с привържениците на
Съветския съюз.
От свободния следвоенен Париж, където човек може да спори и да дискутира свободно,
главният герой попада обратно в света на страха, на премълчаването, на недомлъвките.
За тоталитарна България той вече е подозрителен и системата не се церемони много с
него.
Частта, посветена на Белене – най-големият комунистически концлагер на България –
звучи автентично и почти документално. Личи си, че авторът внимателно е чел
спомените на ранните концлагеристи.
Историческата плътност е едно от достойнствата на романа. Диалогът е жив,
описанията са кинематографични, а старомодният класически стил е плюс, защото ни
връща в епохата, когато се развива действието.
В свят, в който истината отново се подменя от пропаганда, романът звучи не като
ретроспекция, а като предупреждение.
***
С благодарност към Maria Koeva за сърцатостта й да издава важни книги.
Todor Obreshkov, специални поздрави на татко ти.
