„Трудно беше да бъдеш органически чист, животински чист.“
„Ужасна бе тоталитарната забрана за публикуване; чувството за доживотен затвор на духа; съмнението дали живееш сред хора и дали самият ти си човек; усещането, че запълваш само с плътта си някаква патологична пауза на човешкото развитие.“
Константин Павлов
Таванът – потънал в прах, полиците – огънати от книгите. На баща ми, на дядо ми, на прадядо ми. Времето – и то потънало в прах. Дядовците ми ги няма – баща ми е отвъд океана. Вече дълго. Много време, но налучкването ми е в разтварянето на книгите, в прелистването на страниците. Дръзвах да прочета стих, докато пишех първите си стихове. Тогава. Първи или втори курс студент.
И дойде онази книга с автограф – стихосбирка, името на поета – Константин Павлов. Днес препрочитам писаното от Атанас Славов за Константин Павлов. За първите четения на поезия – отдавна, в тяхната младост. В града ни.
„За пръв път се сблъсквах лице в лице с непреодолимото въздействие на поетическото слово върху човешкото въображение. Това бе повече от литература. Отиваше отвъд красотата скрита в страниците на една книга. Това бе жива част от живота, хвърлянето на мост към един забравен чист кът в загубените ни човешки души…“
Различни бяха тези строфи, и страшни – навеждане над скала бе срещата ми с тези стихове, когато пространствата и смъртните височини – привличат, повличат –„цяла вечност съм запънат на ръба на пропастта.“ – (К.П.); пречистване бяха те – за тъгата, за предусещането, които всички носехме, от прокуждането (усетено тогава – сбъднато сетне), за отхвърлянето ни – още неоформило тежките си контури; отговор бяха, но най-вече, най-вече – дарение на сила. Защото споделеността вае съпричастие. Запомних името и прочетох тези стихове и другите стихове на Константин Павлов, и всичките стихове на Константин Павлов. И открих себе си в тях, младостта и яростта си в тях, мълчанието, което се задъхваше, което ни задъхваше.
Днес, след дълго катерене из теории и словеса, си мисля, че казано за друг поет, в друг контекст, е най-точният срез за думите на Константин Павлов. „Понякога литературната критика е не само ненужна, но и излишна и неуместна.“ Вредяща, вредителна! Кой, тогава, в калъпите на наложената посредственост, можеше да разчете и осмисли кошмарите на Константин Павлов. Кой прие да… приеме!… и назове истината на Константин Павлов – кой дръзна да се възправи и да каже:
„Моите стихове никой не ги печати.
Никой не ги чете.“ (1961 г.)
И осемнадесет години след това. Отново! И двадесет и осем години след това – появяването на „Появяване“. Отново!
„И:
Ужас:
Установявам, че съм жив.
За кой ли път…
И докога?
Омръзна ми!“ (1979 г.)
И това ще бъде истината и с истината си Константин Павлов ще се присмее над наложените „истини“ на времето си. И ще разсече тъжните очи на тъжния кон. На коня си. На коня ни. И биенето ще продължи и час, и два – до безкрайност – докато не чуят – те – „нужните слова“.
„Този труден кон
не издава стон.
Ще го бия час,
ще го бия два,
но ще чуя аз
нужните слова.“ – (1961 г.)
King Richard: A horse, a horse! My kingdom for a horse!
„Кон за самия кон!“
Изкуство за Изкуството!
„Залагам Ричард Трети
срещу Кон!“ – (1961 г.)
Дали това ще е Персифедрон!
Но Константин Павлов няма да прошепне „нужните слова“, с които да купи свобода, признание, право. Константин Павлов ще откаже, ще отхвърли и в наложената самота ще добистри гротескните образи, като че ли родени от щрихите на Бош. И поезията му ще дорасне до присмех – над тях първо, после над себе си. А сетне ще се отвърне, ще се обърне… и ще тръгне…
„Имам симпатична къщичка в Курило –
ще поправя старата ограда,
кротко и незабележимо ще живея
зимно време ще си размишлявам.
Лятно време ще отглеждам…
Какво ще отглеждам?!“ – (1960 г.)
Боже, колко различна бе тази поезия! Не, не черна и черна, и саркастична, както хвърляха клишетата си някакви литературни клакьори на тогавашните времена. Не дори и преживяна (в спокойствие и в размисъл), защото в преживяното има още опит за контакт и преосмисляне, търсеност на репер, на смисъл. На обич? Може би.
Поезията на Константин Павлов бродеше отвъд. Виеше отвъд! Достатъчна сама на себе си! Надмогнала самата себе си. Захапала глезена си.
Тъжна, поболяла, вечна.
„Но понеже още не е моят ред,
да излезе, който му е ред
и да запее.“ – (1967 г.)
И те запяха…
Поезията на Константин Павлов, за мен, бе възправяне срещу онази кръстна неназованост, която носехме, бе тежкото въвеждане във всеповтарящия се кошмар, бе най-страшното прозрение и най-нечутото откровение.
Да – „непреодолимото въздействие на поетическото слово“. И магнетизма на човешко достойнство и отстояване. А можеше ли да има по-могъща привлекателна сила за младеж, който там – в прашностите на тавана – тавана, оплют от милиционерските им лепенки – се опитваше да пише първите си стихове…
Константин Павлов изживя присъдите си, мина през Ада, който го обрече, но се завърна в плашещия си пример, за да въздигне и осмисли сенките ни, да прошепти на тези, които още имахо ухо и носеха отдаденост. „Заспиване, за да не се гледа този живот. Това е психофизически ответ на силната болка“ – (К.П.). Но болката кове достойнство, дарява прозирност.
„Но от тоя миг нататък
неудобството ще се превърне в качество.
В причудливи краски ще разцъфвам.
Непознати плодове ще раждам.“ – (1965 г.)
И в утробата на кита, Поетът пази мисълта „Мисълта е външният символ на духа.“ – (К.П) и в утвърждаването на своя гений, приютил човешкото достойство Константин Павлов споделя постулата, приет и прострадан от другия гений на българската ни поезия – Борис Христов –
„Нравственността на твореца е неговият Талант!“ – (К.П.)
И нищо друго няма значение, нищо друго не може да има значение!
„Освен подлост, лицемерие, продажност – нужен е и талант, млади бездарнико…“ – (К.П.)
