Жестока приказка, откъс от „Моят Шабат“ на Вивиана Асса

Най-светлата личност в тази смразяваща с чистотата си
и заради хорското приличие къща беше свекърва ми, Йорданка Леонидова. Запомнила съм я с усмихнати очи, обърнати към слънцето, а не вторачени в собствената си тъжна житейска съдба. Най-прекрасната част в лицето `и бяха очите, от които изригваше като гейзер на пресекулки красивата ѝ душа. Мама Данче, както я наричах, беше най-способната, умна, талантлива и успяла личност в цялата къща, а май и в махалата. Неслучайно, който имаше някакъв проблем, се обръщаше за съвет към нея. А и тя като истинска Майка Тереза помагаше с готовност на всеки. И тъй като беше много способна и находчива жена, в повечето случаи го правеше успешно. По тази причина хората я обичаха и ценяха. Отиде си твърде рано от този негостоприемен за нея свят и ако има нещо, за което да съжалявам почти всеки ден, откакто я няма, е, че децата ми бяха ощетени от липсата `и. От нейното ангелско докосване, което щеше да направи живота им по-красив, а също така щяха по-лесно да бъдат въвлечени в мъдростта на този нелек, но иначе прекрасен свят.
Майка `и Мария и баща `и Иван са се оженили твърде рано, почти деца, и малко след раждането `и се разделят. Прехвърлят си детето от ръка на ръка, от къща в къща.
Ту е при майка си, но по-често при баща си. Тя разказваше за татко си с невиждано обожание. Бил е красив и много умен мъж, с бърза мисъл, духовит и винаги централна фигура в компаниите, където често е бил желан гост, а и той с охота ги е предпочитал, отколкото да стои при скучната си втора съпруга. По тази причина си спечелва прякора Сократ. Говорел е красиво и е притежавал ораторски дар. Пеел е божествено и е пишел остроумни стихчета по всякакъв повод. След несполучливия брак с Мария се жени повторно за Райка, доста посредствена и простовата жена, която също си има духовит прякор – Райкин боб, дава `и го най-добрата приятелка на свекърва ми, актрисата Петя Балъкчиева. Баба Райка се е държала доста лошо с доведената си дъщеря, тормозела я е като класическа мащеха, описана в приказките. Сякаш е искала да отмъсти на мъжа си за любовта, която някога е изпитвал към първата си съпруга. Нищо ново под слънцето. Но когато ти си огрян от такъв негативен лъч, тогава прожекторът
е твърде болезнен. И Данчето, както я наричат всички, никога не се е оплаквала от съдбата си и мъжки преглъщала всичката житейска мъка, която се стоварва върху детските `и раменца. Мъкнела орисията си като гърбица, натъпкана с унижения и срам.
Била е 7- или 8-годишна, когато се ражда нейната сестра от втория брак на баща `и. Спи в кухнята върху дюшек без чаршафи и тъй като са живеели в следвоенно купонно време, за нея храната почти не стигала. Ако остане нещо неизядено от мащехата и нейното дете, ще се храни. Но лицето на Данчето (така ще я наричам тук) винаги е греело в усмивка, защото е имала щастлив характер, погледът `и е бил ярък като светкавица – отличничка в класа, с много умения и много приятелки. Училището се явявало като нейния първи дом, там единствено е получавала похвали, одобрение и напътствия в живота си, защото е била най-изявеното дете в класа и любимка на учителките, и първа активистка в извънучилищните занимания. Там единствено се е чувствала вкъщи.
Но Райкиният боб е недоволен. Няколко пъти говори с нея и я увещава да се премести при майка си, защото у тях няма място. И какво да прави малкото момиченце, помъква отново гърбицата си от грижи, на няколко пъти нарамва оскъдните парцалки и отива при рождената си родителка. А тя след развода с мъжа си се хвърля в доста любовни авантюри, които впоследствие прерастват в няколко неуспешни брака. Но други деца не е имала.
Разказвам тези подробности за родителите `и, както и за нейното детство, защото духът на един човек със сигурност избуява от дълбините на кръвта, а характерът и мисленето `и, както и страстта, която влага по-късно в живота си, са вследствие от обстоятелствата, в които е била поставена. Била е около 12-годишна, когато за пореден път отива прогонена при майка си. По това време тя е женена за чичо Яни, симпатичен мъж, добряк, който е показвал добро отношение към доведеното дете на Мария. Бил активист от партията на земеделците, последовател на Никола Петков. По това време в България вилнеели сталинистките чистки. И чичо Яни като вражески елемент е прибран да изтърпява своята трудова повинност в лагера Белене. Майка `и, която е медицинска сестра, решава да отиде в Кюстендилската болница на работа. Детето остава самò в къщата. Грижила се е сама за дома и за прехраната
си, като разбира се, са `и давали някакви пари. Чичо Яни също праща своите напоени с мъка писма, но съпругата му я няма, за да ги прочете. Тогава 12-годишното дете, изпълнено с чувство за отговорност и за вина заради отсъствието на майка си, започва да води кореспонденцията със своя пастрок, който по това време е бил напълно отхвърлен от всички близки, изплашени за сигурността си.
Такива са били времената – жестоки и мрачни. Единствените писма, изпълнени с човешка загриженост, той получава от това 12-годишно дете. И тъй като се е оплаквал, че в лагера няма достатъчно храна, девойчето решава да му изпрати колет. В онова купонно време успява да купи черно брашно и една глава цвекло, която опича. От брашното омесва, вероятно нескопосано, но пък с много любов, някакви соленки. Пакетира колетчето заедно с поредното топло писъмце.
Чичо Яни разгръща амбалажната хартия с невярващи ръце и хлипа от самосъжаление и умиление. Лагеристите се приближават плахо към ридаещия, уплашени, че е изпаднал в
нервна криза. Бараката се изпълва с мрак и мълчание. Някой започва да чете на глас писмото. Думите на това чуждо дете наливат с дамаджани болка в сърцата на тези отритнати от живота мъже. И те, уж закоравели от тежкия труд и униженията, низвергнати от закона и от повечето си близки, се скупчват около този колет и плачат над „изобилието“, сътворено и изпратено от едно недохранено с любов дете.
В този студен декемврийски ден в бараката на лагерниците каца за малко една пърхаща с ангелско крилце и зъзнеща от самота човещинка, сякаш долетяла от друга планета.
Същата година съдбата `и отрежда да се сблъска и с други трудности. Майка `и вече е на работа в Кюстендилската болница. От медицински сестри има винаги нужда. Чичо Яни все още е в трудовия лагер, а дванайсетгодишната Йорданка пази къщата. Готви си, пере се сама, цепи дърва и пали печката. Зима е, трябва да е топло, да се пази от студа, че е доста болнава. Но душата `и зъзне от самотата. Пише непрестанно и на майка си, и на чичо Яни, а тя все `и обещава, като се устрои с подходяща квартира, да я вземе при себе си в провинциалното градче. Накрая детето не може повече да чака и като приключва срока, си подготвя документите от училище, нарамва малкото си багажче и се явява пред смаяната си майка в болницата.
По това време Мария е живеела в една от таванските стаи в лечебното заведение. Детето се настанява при нея. Сама се записва в училището и там също става любимката на всички учителки. И без никакво усилие постига най-високия успех в класа. Но майка `и пак е недоволна, предупреждава дъщеря си да не се обръща към нея с „мамо“, а да `и казва „лельо“. Детето е озадачено, но не обръща внимание на това, защото вече има нови приятелки и е активистка с много задачи в новото училище.
Месец-два по-късно съвместен живот, и Мария отново напуска детето си, под предлог че я викат този път в софийска болница. Навън вилнее люта кюстендилска зима. Данчето е по средата на срока и отново трябва да изчака да свърши учебната година. Така се нижат дните, сякаш потънали в блатото на привидно удобния провинциален застой. От недохранване и студ, и липса на грижи детето се разболява тежко. Развива бронхопневмония и прави усложнение – плеврит. Висока температура и сам-сама в таванската стая. Учителките дежурят и денем, и нощем до леглото на изгарящото от високата температура дете. Приготвят `и силни бульони, носят `и храна и лекарства. Пишат до майка `и, но никакъв ответ. Възмутени, изготвят заплашително
писмо, което изпращат и до двамата `и родители. И двамата пристигат почти едновременно с гузни извинения в малкия градец. Тогава тя за първи път вижда заедно родителите си да си говорят. Вземат общото решение детето да живее при баща си и повече да не се връща при майка си.
Пътуват заедно с влака като семейство, спомня си тя. Локомотивът криволичел по дефилето към София. Тракането на траверсите сякаш заглушавало недоизказаните думи във вагона над тях. От време на време локомотивът надувал фалцетно свирката си така страшно, сякаш е разстроен от чутото в купето. Разделят се на софийската гара и баща и дъщеря поемат към къщи при Райкиния боб. Преди да влязат в дома, татко `и я моли да не казва на никого, че тримата са били заедно в хотела…
Животът се спуска по улея на старите релси. От училище вкъщи, и обратно. Старите приятелки, старите учители‚ часовниковата стрелка се завърта постарому. Спи в кухнята, учи си уроците на масата, където готвят, зад гърба `и си шушукат. За нея няма чаршафи, нито удобства. Става девойче, тялото `и се налива с женственост и зной. И няма кой да подготви момичето за тази промяна. Веднъж нейната приятелка Петя я заварва да стои сама пред парче плат с намерението сама да си ушие сутиен. Изчервена от срам от човещината в себе си, тя заплаква. Но Петя е винаги до нея. Заедно с майка си намират подходяща кройка и решават проблема. Двете приятелки са заедно и в радост, и в мъка, и до края на живота си. Като алпинистите са захванати с някакви невидими въжета и сякаш взаимно се подсигуряват.
Така безрадостно се изнизват дните на Дани. Завършва с отличие гимназията. Имала е възможност да учи в Москва, но същата година се запознава с бъдещия си съпруг Александър. Влюбва се, но по-скоро се влюбва в голямата задружна фамилия, която населява блестящата от чистота къща, оприличава я като „Гераците“ по класика Елин Пелин. Така за кратко става част от новото си семейство. Животът `и тук не е по-щастлив, но поне по-подреден. Македонските дувари се оказват твърде тесни за нейните мечти и възможности, и таланти.
Завършва учителския институт, докато работи и си гледа детето, и до края на живота си е преподавателка по руски език. Любимка на всички ученици. Баба ми често повтаряше една еврейска поговорка на ладино, която чудесно илюстрира живота на мама Данче, тя звучи горе-долу така: „Където и да отлети гургулицата, носи със себе си своята съдба“. Така и тя до края на живота си е била следвана от тъжното и отмерено гукане на своята участ. Още преди да се срещне със събитията в живота си.
Има нещо ирационално в това да не знаеш как да се браниш от своята предопределеност. И да даваш на живота повече, отколкото получаваш. Помня как в последните `и земни дни, когато беше в болницата скована от мъки, каква върволица от народ се извървя около предсмъртния `и одър. Всички `и благодаряха и я молеха за прошка. Там беше и Райка и никога няма да забравя виковете `и: „Прости ми!
Прощаваш ли ми?“. И умората в очите на страданието. И тихият `и великодушен звук… „Прощавам!“
Съдбата отреди да се видим за малко на този свят. През годините много ми е липсвала дори заради факта, че беше единственият човек, който не се отегчаваше, когато `и говорех подробно за моята Румена, нейната внучка. След смъртта `и никога не успях да намеря друг толкова търпелив слушател.
Йорданка Леонидова беше и първата ми среща в живота с идеалния, според мен, човешки характер, изпълнен с добродетели, както е в романите, почти без слабости и по тази причина изключително труден за описване.

Вивиана Асса